Джон Гришам
Бар „Петлите“ (42)

42

В 9:40 в сряда сутринта Марк получи имейл от „Коен-Кътлър“, с който го осведомяваха, че доста над четири милиона долара са преведени от финансовия отдел на кантората в Ситибанк по сметката на „Лусеро и Фрейзиър, адвокати“. Сумата включваше обезщетения в размер на 3800 долара за всеки от хиляда триста и единайсетте клиента на фирмата без осемпроцентния дял на „Коен-Кътлър“, като предявили колективния иск, и възлизаше точно на 4583256 долара.

Марк хукна към Ситибанк и изчака в кабинета на любимата си акаунт мениджърка. Цял мъчителен час, по-точно петдесет и шест минути, той крачи нервно из кабинета, напълно неспособен да се държи така, все едно ставаше дума за поредното обичайно споразумение. Акаунт мениджърката също беше напрегната, но беше прекарала толкова много време с него, че го харесваше и се вълнуваше за младия адвокат. Минутите се нижеха мъчително бавно и Марк я помоли да приготви шест заверени от банката чека: три към фирмите, обслужващи заемите на Тод Лусеро, Зола Мал и Марк Фрейзиър за цялата дължима сума. Общо 652000 долара. Четвъртият чек беше на името на господин Джоузеф Танър, бащата на Горди, и беше за 276000 долара. Петият чек бе за сумата от 100000 долара на името на майката на Марк, а шестият — за същата сума за родителите на Тод. Чековете бяха подготвени.

Преводът пристигна и Марк незабавно подписа разрешение 3,4 милиона долара да бъдат преведени по сметката на „Йорк и Ориндж Трейдърс“ във Втора кралска банка на Малките Антили в Барбадос. Остави малко пари в сметката на правната кантора, отрупа с благодарности акаунт мениджърката и излезе на яркото бруклинско слънце много по-богат, отколкото някога бе мечтал да стане. Закрачи отривисто и се обади на Тод и на Зола, за да им съобщи вълнуващата новина.

Марк влезе в офиса на куриерска фирма „Федекс“ на Атлантик авеню и помоли за четири плика за бърза доставка и четири бланки за въздушни пратки в страната. На жълта адвокатска хартия написа бележка до бащата на Горди, която гласеше:

Уважаеми господин Танър,

Прилагам заверен от Ситибанк чек за сумата от 276000 долара, която покрива задълженията на Горди по студентските заеми.

Искрено Ваш,

Марк Фрейзиър

Трансакцията не беше нито чиста, нито окончателна. Оставаха да се платят данъци — върху дарението и вероятно за нови доходи, но това вече бяха проблеми на господин Танър. Марк не възнамеряваше повече да се замисля над тях. Сгъна бележката, пъхна вътре чека и ги прибра в плик. Адресира бланките до г-н Танър в Мартинсбърг и до трима консултанти по заемите: Моргана Наш от „Нау Асист“ в Ню Джърси, Рекс Уагнър от „Сколар Съпорт Партнърс“ във Филаделфия и Тилди Карвър от „Лоун Ейд“ в Чеви Чейс. Попълването на документите му отне половин час, през който Марк успя да се успокои и да престане да се озърта през рамо. Напомни си, че живее като беглец вече няколко месеца и че най-лошото, което може да направи, е да има напрегнат вид. Въпреки това пристигането на парите го уплаши.

Той предаде пликовете за експресна доставка на служителя, плати в брой и напусна офиса. Навън изпрати есемеси на Тод и на Зола с новината, че студентските им заеми са напълно изплатени. От хотелския си апартамент се обади на Джени Валдес от „Коен-Кътлър“ и попита кога ще бъдат изплатени парите за адвокатските хонорари. „Лусеро и Фрейзиър“ трябваше да получат още 1048800 долара, тоест по осемстотин долара на клиент. Госпожа Валдес го увери, че парите би трябвало да „тръгнат утре“.

Марк изпрати имейл на консултанта си по заемите:

Скъпа Моргана Наш,

Сигурен съм, че знаете за сегашните ми проблеми със закона тук, във Вашингтон. Не се тревожете. Неотдавна почина мой богат чичо и ми завеща доста пари. Току-що изпратих с бърза поща заверен от банката чек за сумата от 266000 долара, издаден на името на „Нау Асист“ за пълно изплащане на заема. За мен беше истинско удоволствие.

Марк Фрейзиър

ОТ Барбадос Тод написа:

Драги СС консултант Рекс Уагнър,

Най-накрая послушах съвета Ви и си намерих работа. И то страхотна работа. Напоследък печеля толкова много пари, че не успявам да ги похарча. Мога да си купя всичко, но единственото, което наистина искам, е да се отърва от Вас. Утре през „Федекс“ ще получите заверен от банката чек за сумата от 195000 долара за пълно изплащане на задълженията ми. Вървете да тормозите някой друг.

Ваш приятел,

Тод Лусеро

От Дакар Зола написа:

Скъпа Тилди Карвър,

Току-що спечелих от лотарията, затова Ви изпращам чек за 191000 долара. Би трябвало да пристигне утре.

С най-добри пожелания,

Зола Мал

Тод цял следобед вися в кабинета на г-н Рудолф Ричард от Втора кралска банка на Малките Антили. Преводът най-сетне пристигна в четири и петнайсет. Той благодари на г-н Ричард и излезе да се обади на партньорите си.

Десет минути по-късно агенти на ФБР влязоха в кантората на „Коен-Кътлър“ в Маями и се срещнаха с Иън Мейуедър и адвокатския му екип в най-голямата заседателна зала на фирмата. Специален агент Уин връчи съдебна заповед, която Мейуедър щателно прегледа. След това я подаде на главния юрисконсулт на фирмата, който също прочете всяка дума. След като се увери, че нямат друг избор, Мейуедър кимна на трети партньор, който извади списъка на петдесет и двете правни кантори, които бяха насочили към колективния иск двеста и двайсет хиляди клиенти. Уин прегледа списъка, намери каквото търсеше и попита:

— Какво знаете за нюйоркската кантора „Лусеро и Фрейзиър“?

Мейуедър погледна своето копие от списъка и отговори:

— Изпратиха ни хиляда и триста случая.

— Работили ли сте с тях преди?

— Не, но същото важи за почти всички фирми от този списък. Срещу банка „Суифт“ са заведени шест колективни иска и тези фирми просто събират ищци. Явно тази кантора е предпочела нас.

— И вие не проверявате дали адвокатските кантори са законни?

— Не, законът не го изисква. Допускаме, че фирмите са законни, клиентите им също. Знаете ли нещо за тях?

Уин не отговори на въпроса, а каза:

— Искаме имената на хиляда и тристата клиенти, изпратени от „Лусеро и Фрейзиър“.

— Те са публикувани онлайн в досието по делото — отговори Мейуедър.

— Да, заедно с милион други и не са групирани според адвокатите, които са ги изпратили. Трудно ще проучим всеки поотделно. Искаме да видим клиентите само на „Лусеро и Фрейзиър“.

— Разбира се, но съдебната ви заповед не покрива това.

От единия край на стаята агентите на ФБР се вторачиха гневно в адвокатите, които не отстъпиха и им отвърнаха със същото. Това беше тяхна територия, не на правителството, и намесата на властите им беше крайно неприятна. Федералните душеха около големия им джакпот. На федералните обаче не им пукаше — работата им беше да разследват и цялата територия им принадлежеше. И така, двете банди се измерваха с поглед и чакаха кой ще мигне пръв.

Агент подаде на Уин някаква папка. Той извади от нея куп документи и каза:

— Ето ви още една съдебна заповед. Съдията ни позволява да разследваме всякаква подозрителна дейност, свързана с Марк Фрейзиър и Тод Лусеро, които, първо на първо, не са никакви адвокати.

— Шегувате се — примигна Мейуедър.

— Така ли ви изглеждам? — попита Уин. — Имаме основание да смятаме, че тези двама мними адвокати са прибавили доста мними ищци към вашия колективен иск. Трябва да го проверим.

Мейуедър прочете съдебната заповед и я хвърли на масата.

— Добре тогава — вдигна рамене той.

 

 

Марк се мъчеше да изяде един сандвич от деликатесен магазин в Бруклин, но нямаше апетит. Бореше се с несъвместими чувства. От една страна, му се искаше да злорадства заради парите. Но от друга, съзнаваше, че е време да бяга. Наслаждаваше се на мисълта, че бяха успели да врътнат прекрасна контра измама на Върховния сатана, както Горди беше кръстил Ракли, и че бяха откраднали пари от мошеник. Но също така се ужасяваше от мисълта да не ги заловят.

Тод седеше на брега със студено питие в ръка и се любуваше на поредния съвършен карибски залез. На сигурно място, поне засега, той се усмихваше на бъдещето и се опитваше да си представи какво би направил със своя дял от печалбата. Радостната тръпка обаче бе помрачена от мисли за родителите му и за неловкото положение, в което щеше да ги постави, като никога повече не се върне във Вашингтон. Завръщане ли? Дали изобщо някога щеше да бъде възможно? Струваше ли си? Той се опита да прогони страховете, като си внуши, че с приятелите си са извършили съвършеното престъпление.

Зола се радваше на живота със семейството си в Дакар. Вечеряха в открито кафене, недалече от океана, в прекрасна пролетна вечер, а най-сериозните проблеми вече бяха зад гърба им.

Нито един от тримата нямаше ни най-малка представа, че в този момент десетина агенти на ФБР въртят телефоните и установяват, че техните клиенти по иска към „Суифт“ не съществуват.

 

 

Много след залез-слънце Тод се обади на Марк за четвърти път през този ден. Първите две обаждания бяха въодушевяващи, докато двамата се радваха на явния успех на кражбата си. По време на третото обаче действителността ги притисна и те започнаха да се тревожат.

— Мисля, че трябва да заминеш — отсече Тод. — Незабавно.

— Защо?

— Имаме достатъчно пари, Марк. И сме допуснали грешки, за които дори не подозираме. Напусни страната. Адвокатските хонорари ще бъдат преведени утре — черешката на тортата, а банката знае къде да изпрати парите. Ще се почувствам по-добре, ако се качиш на самолета.

— Може би. Нямаше проблеми с новия ти паспорт, нали?

— Никакви, вече ти казах. Всъщност изглежда по-убедително от истинския, който не съм използвал често. Тези нещица ни струваха хиляда долара, ако помниш.

— О, да. Как да забравя?

— Качвай се на самолета, Марк, и веднага напусни страната.

— Обмислям го. Ще те държа в течение.

Марк пъхна лаптопа си и няколко папки в по-голямо куфарче от дните си като адвокат и си приготви неголям сак с малко дрехи и четка за зъби. Стаята беше отвратителна и му беше дошло до гуша от нея. След като бе прекарал девет нощи там, не виждаше причина да се обажда на рецепцията — беше платил за още два дни. Затова просто си тръгна. Остави мръсни дрехи, свои и на Тод, купчина документи, нито един от които не беше уличаващ, няколко списания, използвани тоалетни принадлежности и наетия принтер, чиято карта памет бе извадил. Извървя няколко преки, спря такси и отиде на летище „Кенеди“, където плати в брой шестстотин и петдесет долара за двупосочен билет до Бриджтаун, Барбадос. Служителят на паспортния контрол беше полузаспал и почти не погледна документите му. Марк уби един час във фоайето, излетя в десет и десет и кацна в Маями навреме в един и пет през нощта. Намери си пейка на празния изход и се опита да поспи. Очакваше го дълга нощ.

 

 

На около пет километра от там специален агент Уин и двама негови колеги отново влязоха в правната кантора „Коен-Кътлър“. Иън Мейуедър и един партньор ги чакаха. Фирмата вече им сътрудничеше, макар и по принуда заради съдебните заповеди, затова напрежението беше намаляло и обстановката беше почти сърдечна. Секретарка поднесе кафе и всички се настаниха около ниската масичка.

— Е, беше дълга нощ — започна Уин. — Проверихме списъка, който ни дадохте, звъннахме на доста места и сравнихме имената с нашите данни от банка „Суифт“. Изглежда, всички хиляда и триста клиенти са мними. Имаме съдебна заповед всички плащания да бъдат прекратени за четирийсет и осем часа.

Мейуедър не се учуди. Неговите подчинени също бяха работили цяла нощ и бяха стигнали до същия извод. Освен това разполагаха и с делото срещу Фрейзиър и Лусеро и отправените към тях обвинения.

— Ще ви съдействаме — каза Мейуедър. — Ще направим каквото поискате, но нали няма да проверявате двеста и двайсет хиляди клиенти един по един?

— Не. Другите фирми явно са наред. Дайте ни малко време и ще се махнем. Само да се уверим, че измамата е свързана единствено с тази малка група.

— Много добре. Какво става с Фрейзиър и Лусеро?

— Не знаем къде са, но ще ги намерим. Парите, които сте им превели вчера, са били незабавно прехвърлени в офшорна банка, така че току-що са напуснали страната. Подозираме, че бягат, но вече е ясно, че са… да кажем, неопитни.

— Ако парите са в офшорна банка, не можете да ги пипнете, нали?

— Така е, но тях двамата със сигурност можем. След като ги арестуваме, ще побързат да сключат сделка. И ще върнем парите.

— Чудесно. Моят проблем е споразумението. Все още има много неизплатени пари и няколко адвокати вече се разкрещяха. Моля ви, побързайте.

— Работим по въпроса.

 

 

В девет часа Марк изпи поредното двойно еспресо и се запъти към изхода си. Пусна малък подплатен плик в пощенска кутия на „Американ Поуст“ и продължи да върви. Пликът беше адресиран до репортер на „Уошингтън Поуст“ — безкомпромисен разследващ журналист, когото той наблюдаваше от седмици. В плика се намираше една от флашките на Горди.

Докато чакаше на опашката, се обади на майка си и й пробута измислица за някакво дълго пътуване, което с Тод са намислили да предприемат. Каза й, че ще отсъстват месеци и няма да може да го намира по телефона, но той ще й се обажда, когато има възможност. Увери я, че бъркотията във Вашингтон е овладяна и че няма причини за тревога. И да очаква пратка днес. Изпратил й бил малко пари, които да харчи както поиска, но да не ги пилее за адвокат за Луи. Обичам те, мамо.

Марк се качи безпроблемно на борда и се настани на мястото си до прозореца. Отвори лаптопа си, влезе в интернет и видя имейла от Джени Валдес от „Коен-Кътлър“. Изплащането на адвокатските хонорари било спряно до второ нареждане поради „неочаквано възникнал проблем“. Той препрочете имейла и затвори лаптопа. Е, при такова огромно споразумение със сигурност щяха да възникват проблеми, така че едва ли беше свързано с тях. Нали? Марк затвори очи и пое дълбоко дъх, когато стюардеса оповести по уредбата, че ще излетят с малко закъснение поради проблем с „документацията“. Полетът беше пълен с отпускари, запътили се към островите, някои от които явно бяха прекарали времето си в бара, преди да се качат. Неколцина изпъшкаха, но се чуха също смехове и подвиквания.

Часовникът тиктакаше бавно, а кръвното на Марк се повишаваше и пулсът му се ускоряваше. Стюардесите изнесоха количките с напитки — алкохолът беше за сметка на авиокомпанията. Марк помоли за двоен пунш с ром и го пресуши на две глътки. Тъкмо се канеше да поиска още един, когато самолетът се разтресе и потегли. Докато се отдалечаваха от терминала, Марк изпрати есемес на Тод, че всеки момент ще излетят. След броени минути той гледаше през прозореца как Маями изчезва зад облаците.