Джон Гришам
Бар „Петлите“ (6)

6

Горди се просна на леглото и помоли Марк да си тръгва. Марк му обясни, че това няма да стане, и двамата поспориха. Горди се предаде, зави се презглава и заспа. Марк затвори вратата на спалнята, седна на канапето и се вторачи в телефона си. Бренда вече бе звъняла два пъти, изпаднала в паника. Несвързаните й съобщения на гласовата поща и есемесите й ставаха все по-настойчиви. Не беше се чувала с годеника си от два дни и се канеше да потегли за Вашингтон. От една страна, Марк посреща намесата й радушно — тя трябваше да знае какво се случва. Би могла да вземе положението под контрол и да свали бремето от плещите на Марк и на останалите. Сигурно щеше да включи и родителите на Горди, а в момента той наистина имаше нужда от тях.

От друга страна обаче, имаше вероятност положението да се влоши още повече. Никой не можеше да предвиди как би реагирал Горди, ако Бренда се появи и започне да нарежда. Без съмнение щеше да се разкрещи на Марк, че й е казал истината. А последното, от което се нуждаеше Горди сега, беше нова драма.

Марк излезе в коридора и се обади на Бренда. Излъга и обясни, че Горди кара неприятен грип, че е на легло и още е силно заразен, но поема много течности и пие лекарства. Увери я, че двамата с Тод го наглеждат, обслужват го и положението е под контрол. Ако не видят подобрение на следващия ден, Марк й обеща да го заведат на лекар. Знае ли случайно кой е лекарят му? Не, не знаела. Обеща да я осведоми как се развиват нещата. В края на разговора Бренда още беше разтревожена, но каза, че ще изчака ден-два и после ще пристигне.

Марк започна да снове в коридора — чувстваше се гадно, че бе излъгал Бренда, и недоумяваше какво да предприеме оттук нататък. На няколко пъти за малко да й звънне отново и да й каже истината. Направеше ли го, тя щеше да пристигне след няма и два часа и да поеме грижата за Горди. Познаваше го по-добре от всеки. Бяха двойка от седми клас, а Марк беше приятел с него едва от две години и половина. Кой беше той, че да се набърква в проблемите им? Горди имаше нужда от медицински грижи и сигурно годеницата му беше единственият човек на света, който можеше да ги осигури.

Ако Бренда пристигнеше сега обаче, положението щеше да излезе от контрол. Тя щеше да научи, че Горди е шофирал в нетрезво състояние. Познаваше Марк и Тод и щеше да й стане страшно неприятно, че са скрили от нея. Можеше дори да научи истината за Зола — твърде плашещ развой дори да си го представиш. В бъркотията, току-виж, научила и че Горди лъже за хубавата си работа след дипломирането. Нещата щяха да станат непредсказуеми и всички щяха да бъдат наранени, най-вече Горди. И най-важното, той не желаеше Бренда да бъде край него. Искаше да отмени сватбата, но още не беше събрал смелост да скъса с годеницата си.

Колкото повече крачеше Марк, толкова повече се объркваше. Отлагането му се струваше подходяща стратегия, поне засега, затова реши да се придържа към лъжата и да види как ще се развият нещата.

В ранния следобед Горди все още беше почти в не свяст. Марк тихо изчисти кухнята и изнесе три чувала боклуци до контейнера. Изми съдовете, подсуши ги и ги прибра. После измете пода и подреди около работното място на Горди на масата. Опита се да пренареди и мебелите, но щеше да вдигне твърде много шум. Дълго се взира в стената, като се мъчеше да проумее връзките между различните компании, фирми и играчи в империята на Хайндс Ракли. Впечатляващ заговор, който Горди беше разплитал часове наред. Но дали проучването му беше точно? Беше ли способен да разсъждава трезво в това неуравновесено състояние?

Марк порови в интернет през мобилния си и прочете каквото намери за биполярното разстройство и за депресията. Имаше много материали. Към три часа чу шум в спалнята и надникна. Водата в банята шуртеше, Горди най-сетне вземаше душ. Половин час по-късно той се появи в дневната, току-що изкъпан и избръснат, а гъстата му руса коса отново блестеше. Беше облечен с джинси и пуловер. Погледна Марк и заяви:

— Гладен съм.

— Страхотно! — усмихна се Марк.

Двамата отидоха до любимия си деликатесен магазин през няколко преки и си поръчаха сандвичи и кафе. На Горди не му се говореше и Марк го остави на мира. Горди човъркаше своя сандвич с бекон, маруля и домат, накрая махна хляба и изяде с пръсти само бекона. Сервитьорката едва смогваше да им долива кафе — пиеха чаша след чаша, и Горди живна от кофеина.

С уста, пълна с пържени картофи, той каза:

— Вече ми е по-добре, Марк, благодаря.

— Чудесно. Дояж си и отиди на лекар.

— Не, не се налага, Марк. Чувствам се добре.

— Не, Горди, отиди на лекар, психотерапевт или където там ходиш. Сега ти се струва, че си добре, но е само временно.

— Терапевтът ми е пълен въздух, не мога да го понасям.

Сервитьорката им наля още кафе. Горди дояде пържените си картофи и бутна чинията встрани. После отпи глътка кафе, без да поглежда Марк в очите.

— Искаш ли да поговорим защо си шофирал пиян? — попита Марк накрая.

— Не особено. Хайде да се разходим. Имам нужда от чист въздух.

— Страхотна идея.

Марк плати с кредитна карта и двамата излязоха от заведението. Прекосиха Дюпон Съркъл и се запътиха на запад по Ем стрийт. Беше се стоплило и небето беше ясно — хубав ден за дълга разходка. Прекосиха Рок Грийн и навлязоха в Джорджтаун, където се смесиха с тълпата по Уисконсин авеню. Често спираха да огледат някоя витрина. Прегледаха спортните издания в една антикварна книжарница. Горди беше играл футбол и лакрос в гимназията и беше останал запален спортист.

Каквото и да се въртеше в главата му, не го споделяше. Изглеждаше спокоен и се усмихваше от време на време, но не беше предишният Горди. Нямаше ги неговата напереност и обичайните му находчиви закачки. Беше притеснен, и то с основание. На Марк му липсваха саркастичните и дори леко цинични забележки, които приятелят му често подмяташе. Когато следобед вятърът се засили, двамата влязоха в едно кафене за чаша лате. Марк отново се опита да го подтикне да говори, докато седяха плътно един до друг на малката маса, но Горди се беше отнесъл в друг свят. Когато той отиде до тоалетната, Марк изпрати есемес на Зола и Тод и ги осведоми какво е положението. Изпрати есемес и на Бренда, че Горди е малко по-добре, но е заразил и Марк, и Тод. Вече и тримата били зле и се грижели един за друг в апартамента на Горди. Увери я, че грипът е много заразен и е най-добре тя да не припарва във Вашингтон.

На излизане от кафенето Горди каза, че иска да се разходи край реката. Пресякоха Ем стрийт на Уисконсин авеню и се запътиха към „Уотърфрант“, крайбрежната зона, където имаше скъпи магазини, ресторанти и кафенета. При хубаво време тук беше пълно със студенти и туристи, които седяха на открито и се наслаждаваха на слънцето. Посред зима обаче нямаше много пешеходци. Горди се любуваше на гледката, застанал на дъсчената алея покрай ледената вода на Потомак. От дясната им страна беше Кий Бридж, който свързваше Джорджтаун и Рослин. Отляво се намираха остров Тиодор Рузвелт и още един мост. Недалече беше и Кенеди Сентър, а в далечината се виждаха Линкълн Мемориал и други паметници. Край водата беше осезаемо по-студено. Големи ледени късове се плъзгаха по реката.

Когато Горди се обърна, беше усмихнат и, странно защо, имаше удовлетворено и спокойно изражение.

— Замръзвам — каза той. — Да си тръгваме.

 

 

Когато Тод и Зола пристигнаха вече по тъмно, Горди спеше, а Марк четеше книга. Тримата тихо обобщиха деня и се опитаха да планират нощта. Обсъдиха дали да не се обадят на Бренда и да й кажат истината, но никой не беше готов за това. Особено Зола. Почти не говориха за следващия ден, само бегло споменаха, че трябва да намерят лекаря му. Разместиха мебелите почти безшумно и подредиха дневната. На Марк много му се искаше да разчисти стената — омръзнало му беше да гледа физиономията на Хайндс Ракли и шайката му. Положението беше достатъчно неприятно и без противния заговор, но присъствието на тези типове в стаята беше направо гадно. Тод и Зола обаче му забраниха. На Горди му беше струвало много да създаде шедьовъра си. Ако някой го унищожеше, сигурно щеше отново да мръдне.

Когато им донесоха пицата, Зола влезе в спалнята и се опита да посъживи гаджето си. Върна се сама и съобщи, че той почти не реагирал и дори се държал грубо. Изядоха пицата, пиха само вода и убиха известно време. Ключовете за колата на Горди бяха в джоба на Марк и там щяха да си останат. Решиха отново да се редуват през нощта и Зола пое първата смяна на канапето. Тод отиде в апартамента й отсреща. Марк измина четирите преки до жилището си и за пръв път този ден взе душ.

След като момчетата си тръгнаха и тъмната дневна утихна, Зола започна да пише есемеси. Като капак на неприятностите през този ден й звънна баща й. Последната му молба била отхвърлена от съдията по имиграционното дело и била издадена заповед за екстрадирането на родителите й и неженения й брат Бо. След двайсет и шест години в Съединените щати щяха да ги върнат обратно в Сенегал заедно с куп други бежанци. Двайсет и шест години неуморна работа срещу мизерно заплащане. Двайсет и шест години, през които едва бяха свързвали двата края, бяха пестили, доколкото могат, и бяха живели според закона — не нарушаваха дори ограниченията на скоростта. Двайсет и шест години се смятаха за американци и бяха признателни, че са в САЩ. А сега се оказваха принудени да се върнат в страна, която не познаваха и чиито граждани не желаеха да бъдат.

Зола беше силна жена, която се гордееше със своята издръжливост, но под бремето на тревогите, непосилни за всеки на нейното място, тя допусна грешката да затвори очи.

 

 

В 1:42 през нощта телефонът й започна да вибрира и да бръмчи. Беше в джоба на джинсите й и накрая успя да я събуди. Пропуснато обаждане. От Горди. Отне й секунда-две да се опомни, после тя скочи и влетя в спалнята му. Надникна в банята, макар да знаеше прекрасно, че няма да го намери там, и хукна да събуди Тод. За втора поредна нощ те се затичаха надолу по стълбите към коридора на първия стаж и изхвърчаха на паркинга зад сградата. Маздата на Горди я нямаше. Тод се свърза с Марк и двамата със Зола се запътиха към неговия апартамент. Вече в колата на Тод Зола получи есемес.

— Той е. Пише: „Зола, не мога повече. Няма изход. Много съжалявам“.

— По дяволите! Обади му се!

— Няма да вдигне — отговори тя, но вече набираше номера.

Веднага се включи гласовата поща: „Здравейте, Горди е. Оставете съобщение“.

— Гласова поща — съобщи тя. — Пиша му: „Горди, къде си? Идваме да те вземем“.

Зола впери поглед в телефона в очакване на отговор, после отново изпрати същия есемес.

— Нищо.

— И не си чула кога е излязъл?

— Не, разбира се. Опитах се да не заспивам, честно. Явно е имал втори ключ.

— Така изглежда. Ще се нарани.

— Не го казвай.

Марк изхвърча от блока си, опитвайки се да се свърже с Горди по телефона. Не успя. Той се хвърли на задната седалка на колата и попита:

— Сега какво?

— Ключовете му още ли са у теб? — попита Тод.

— В джоба ми. Кой пази втори ключ на десетгодишна кола?

— Явно Горди. Ще направи някоя глупост, нали го съзнавате?

— Така не помагаш много — обади се Зола. — Съжалявам, момчета, помъчих се да не заспя.

Две поредни нощи, помислиха си Марк и Тод, но не казаха нищо. Нямаше полза да я обвиняват, пък и тя се чувстваше достатъчно зле. Ако Горди си беше наумил ново изпълнение, нищо не можеше да го спре.

— Някакви идеи? — попита Тод, все още стиснал волана.

Никакъв отговор. Тримата седяха в зловещо мълчание, докато двигателят боботеше и парното духаше топъл въздух. Зола наруши мълчанието:

— Обича да тича покрай Рок Крийк.

— Едва ли ще си прави крос тази нощ — възрази Тод. — Навън е минус шест.

— Да проверим в „Конис“. Винаги там изтрезняваме.

— Добра идея — съгласи се Тод и включи на скорост. — Продължавайте да му звъните и да пращате есемеси.

„Конис“ беше денонощна сладкарница на Деветнайсета улица, предпочитано място от студенти и скитници. Тод спря на ъгъла, а Марк влезе вътре. Върна се след броени секунди и съобщи:

— Няма го. Хрумна ми нещо: хайде да отидем до „Уотърфрант“. Днес следобед ходихме там, на него май много му хареса.

— Как така „много му хареса“? — попита Тод.

— Не знам. Просто карай.

Тъкмо завиваха по Ем стрийт, когато звънна телефонът на Марк.

— Мамка му! Бренда е. Да вдигна ли?

— Да — изсъска Тод. — Точно сега трябва да вдигнеш.

Марк пусна микрофона и каза:

— Здрасти, Бренда.

Тя не беше на себе си.

— Какво става, Марк? Току-що получих есемес от Горди. Пише, че съжалява, но не вижда изход и не може да продължава така. Какво става, по дяволите? Кажи ми, Марк!

— Той обикаля Вашингтон с колата, Бренда. А ние с Тод го търсим. Спрял е лекарствата и се държи откачено.

— Нали беше болен от грип? И вие също?

— Наистина беше болен. Стояхме при него, но се е измъкнал. Опита ли се да му звъннеш?

— Разбира се! Защо не ми казахте, че е спрял лекарствата? — почти кресна тя.

— Бренда, до вчера изобщо не знаех, че той пие лекарства. Не ни е казвал. Ти също.

— Не обичаме да говорим за това. Моля те, Марк, намерете го!

— Опитваме се.

— Ще пристигна възможно най-бързо.

— Не, недей да идваш още. Чакай на телефона, ще ти звънна по-късно.

Те паркираха до тротоара и изскочиха от колата. Хукнаха към реката, но някакъв охранител ги спря.

— Господине, търсим приятеля си. Кара малка синя мазда и се нуждае от помощ. Виждали ли сте го?

— Тук няма никой по това време — отговори охранителят.

— Добре. Просто ще го потърсим, ако може.

— Добре.

Поеха по крайбрежната улица и се спряха на брега на Потомак, на същото място, където Горди и Марк бяха идвали преди часове. От дясната им страна по Кий Бридж няколко коли прекосяваха реката. А от лявата, отвъд остров Рузвелт, нещо ставаше на другия мост, „Арлингтън Мемориал“. Светеха сини и червени лампи.