Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rooster Bar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Бар „Петлите“

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-441-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4479

История

  1. — Добавяне

39

В девет часа в четвъртък сутринта Марк и Тод влязоха в новата си банка на Фултън стрийт. Имаха среща е акаунт мениджърката си и веднага й поднесоха заплетена измислица за причините, поради които трябва да преведат сумата от 20000 долара на правна фирма в Сенегал. Зола им беше изпратила точните данни по имейл. Служителката още не беше изпълнявала подобна задача по време на кратката си кариера. Проведе няколко телефонни разговора и научи едновременно с Марк и Тод, че обменният курс между американския долар и западноафриканския франк има значение. Доларите първо бяха обърнати във франкове, после преводът беше разрешен от господин Лусеро, старши партньор. Преводът беше направен и сумата щеше да пристигне в Сенегал след около двайсет и четири часа, ако всичко минеше добре. Трансакцията отне един час — предостатъчно време Марк и Тод да впечатлят служителката с остроумните си забележки и очарователните си персони.

След като изпратиха парите, Марк и Тод се качиха на влак за Манхатън и накрая пристигнаха на Пен Стейшън. Убиха малко време и тъй като изобщо не бързаха да се върнат във Вашингтон, се качиха на влак по обед и проспаха обратния път до дома.

До дома ли? Бяха отсъствал и само пет дни, но Вашингтон им се струваше като друг свят. Години наред беше за тях избраното място, където щяха да започнат да градят кариерата си сред безброй възможности, град, пълен с адвокати и млади професионалисти, които бързо се катереха по стълбицата. А сега бе станал мястото, където двамата печално се бяха провалили. Броячът на щетите не спираше. Скоро щяха да напуснат Вашингтон посрамени, с преследвачи по петите, затова им беше трудно да гледат града от задната седалка на таксито и да изпитват носталгия.

Кантората на Фил Сарано се намираше на Масачузетс авеню, близо до Скот Съркъл. Сарано беше един от четиримата съдружници във фирма с десет юристи, която специализираше в защита при наказателни дела за престъпления по служба — работа, която обикновено се свързваше със солидни хонорари от заможни политици, лобисти или правителствени доставчици. Кой знае как, фирмата беше намерила време за двама прекъснали студенти по право, които бяха нахълтали безочливо в гордите среди на юристите и нямаха достатъчно средства да си намерят по-опитен адвокат.

Фил беше една година по-голям от Тод и Марк. Беше завършил право във „Фоги Ботъм“ през 2011 г., когато те бяха постъпили. На стената му обаче не висеше документ от печатницата за дипломи. На стената на гордостта зад бюрото му се мъдреше поставено в рамка удостоверение от Мичиганския университет за степен по хуманитаристика, но нищо от „Фоги Ботъм“. Беше хубав кабинет в хубава малка фирма, която създаваше впечатление, че е приятна и успешна. Фил със сигурност харесваше работата си.

Къде бяха сбъркали двамата? Защо тяхната кариера се беше провалила?

— Кой е прокурорът? — попита Тод.

— Милс Рийди. Познавате ли я?

— Не. Не съм спал с нея. Ами ти? — попита той Марк.

— С тази не съм.

— Моля? — попита Фил.

— Извинявай, креватен хумор.

— По-добре се въздържайте.

— Строга ли е? — попита Марк.

— Да, направо мелачка — увери ги Фил и се пресегна към една папка. — Изпрати ми това и аз го прегледах. Имат копия от всичките ви явявалия пред съда, под друго име, разбира се, затова трябва да задам въпрос, който обикновено не задавам: можете ли някак да се защитите от тези обвинения, момчета?

— Никак — отговори Марк.

— Не. Виновни сме и още как — отговори Тод.

— Защо го направихте? — попита Фил.

— И това ли е въпрос, който не би трябвало да задаваш на клиент? — попита Тод.

— Допускам. Просто съм любопитен.

— Ще поговорим за това по-късно, може би на питие. Въпросът ми е свързан с обвинението. Наистина ли гледат сериозно на тази глупост? Това е толкова незначително. Всъщност в половината щати нелицензираното практикуване на право дори не е престъпление, а дребна простъпка.

— Тук не са половината щати, а Вашингтон — напомни му Фил. — Както вероятно щяхте да знаете, ако бяхте пълноправни адвокати, колегията гледа много сериозно на такива неща. И се справя добре. Проведох един разговор с госпожа Рийди и тя беше много делова. Напомни ми, че максималната присъда е две години затвор и глоба от хиляда долара.

— Това е нелепо — каза Тод.

— Няма да ходим в затвора — отсече Марк. — И дадохме на теб последните си шест хиляди, така че сме съвсем разорени.

— Наложи се да ги взема назаем от баба си — каза Тод.

— Искаш ли да ти ги върна? — настръхна Фил.

— Не, не, задръж ги — каза Марк. — Само искаме да ти кажем, че нямаме никакви пари и за нищо на света няма да влезем в затвора, така че си го запиши.

— И гаранция не можем да платим — каза Тод.

Фил клатеше глава.

— Едва ли ще се стигне до гаранция. И така, ако нямате защита и няма да приемете наказанието, какво точно искате да направя?

— Протакай — отговори Марк.

— Отлагай — каза Тод. — Разтакавай, докато скандалът отшуми. Ако поискаш да се насрочи дата за дело, кога ще бъде?

— Най-малко след шест месеца, може би година.

— Прекрасно — каза Марк. — Кажи на госпожа Рийди, че отиваме на съд, и ще разполагаме с предостатъчно време да измислим нещо.

— Говорите като истински адвокати, момчета — призна Фил.

— Учихме във „Фоги Ботъм“ — напомни му Тод.

 

 

По тъмно двамата се промъкнаха тайно в апартамента над бар „Петлите“, за да огледат нещата и може би дори да пренощуват.

Беше по-потискащо, отколкото го помнеха, затова час по-късно си повикаха такси и се преместиха в евтин мотел. Всеки имаше по 5000 долара в джоба си, което означаваше, че в текущата сметка на „Лусеро и Фрейзиър“ останаха само 989,31 долара. Намериха скъп ресторант и се почерпиха с филета и две бутилки хубаво калифорнийско каберне.

След като раздигнаха масата им и виното беше на привършване, Тод попита:

— Помниш ли филма „Жарки тела“ с Уилям Хърт и Катлийн Търнър?

— Разбира се, страхотен филм за един некомпетентен адвокат.

— И за други неща. Мики Рурк играе онзи тип в затвора и има прочута реплика, нещо от сорта на: „Когато извършиш убийство, допускаш десет грешки. Ако се сетиш за десет от тях, значи си гений“. Помниш ли?

— Май. Да не си убил някого?

— Не, но допуснахме грешки. Всъщност сигурно сме направили толкова много, че не се сещаме дори за половината.

— Сгафихме, когато казахме на Ракли за приятеля си, който се е самоубил. Беше голяма глупост. А шефът на охраната му, как се казваше?

— Дъг Брум, мисля.

— Точно така. Брум ни изкара ангелите, когато влезе и каза, че е проверил всеки с името Марк Финли и Тод Маккейн в страната, нали?

— Да.

— Значи Ракли явно е маниак на тема сигурност и разузнаване. Няма да е много трудно да се проучат самоубийствата на студенти по право. И ще излезе името на Горди. Брум и момчетата му ще започнат да душат около „Фоги Ботъм“ и някой може да спомене имената ни, които, между другото, миналата седмица бяха в „Поуст“. И без много-много да се изпоти, Брум ще стигне до истинските ни имена, което, разбира се, ще го доведе и до новата ни фирма в Бруклин.

— Чакай, не следя мисълта ти. Дори ако знае истинските ни имена и откъде сме, как ще намери фирмата „Лусеро и Фрейзиър“ в Бруклин? Не сме регистрирани там. Няма ни в телефонния указател, нито имаме уебсайт. Не разбирам.

— Втора грешка. Преиграхме с колективния иск в Маями. Ракли и Стрейхан сигурно са се запитали на какво се дължи интересът ни към делото, заведено от „Коен-Кътлър“. Държахме на това, така че сигурно имаме някакъв интерес. Ами ако — не съм сигурен за това, но все пак, ако Брум разбере, че фирмата „Лусеро и Фрейзиър“ е препратила хиляда и триста случая на „Коен-Кътлър“.

— Веднага те прекъсвам. Не фигурираме в списъците на адвокатската колегия, името на фирмата ни също, както и десетки други адвокати, които са препратили случаите си. „Коен-Кътлър“ разполага с информацията, но тя е поверителна. Няма начин Ракли да проникне в „Коен-Кътлър“. Освен това защо ще иска да го направи?

— Може би няма да му се наложи. Може просто да информира ФБР за евентуална измама около споразумението с банка „Суифт“.

— Но той иска споразумението да бъде сключено колкото се може по-скоро.

— Може и така да е, обаче имам предчувствие, че Ракли ще реагира зле, ако заподозре, че крадем от него.

— Едва ли ще се осмели да припари до ФБР във връзка със „Суифт“.

— Така е, но може да намери начин да разгласи нещата.

Марк завъртя виното в чашата си и му се полюбува. Отпи и премлясна. Тод беше зареял поглед в далечината.

— А ти уж не съжаляваше за нищо — отбеляза Марк.

— Това са грешки, не съжаления. Съжаленията са за нещо минало, няма смисъл да се предъвкват стари работи. Грешките обаче са свързани с лоши ходове в миналото, които е възможно да засегнат бъдещето. Ако извадим късмет, грешките могат да бъдат овладени и дори поправени.

— Явно наистина се тревожиш.

— Да, ти също. Имаме си работа с богати хора с неограничени финансови възможности и освен това непрекъснато нарушаваме някакви закони.

— Хиляда и триста пъти, ако сме точни.

— Като минимум.

Сервитьорът се отби да ги попита искат ли десерт. Вместо това те си поръчаха бренди.

— Днес четири пъти звъних на Джени Валдес в „Коен-Кътлър“, но не успях да се свържа с нея. Мога само да си представя каква бъркотия цари там, докато се мъчат да обработят двеста и двайсет хиляди иска. Утре ще продължа да опитвам. Трябва да се уверим, че името на фирмата ни няма да се споменава и че ако някой започне да души, ще ни уведомят.

— Добре. Мислиш ли, че утре Брум може да цъфне в съда?

— Лично не, но може да изпрати някой да гледа.

— И мен ме хваща параноята покрай теб.

— Ние сме бегълци, Марк. Добре е да бъдем параноични.