Джон Гришам
Бар „Петлите“ (36)

36

Марк спеше на разтегателния диван, когато телефонът му иззвъня. Беше седем без десет, вторник сутринта.

— Господин Ракли може да се срещне с вас в десет сутринта в нашата кантора — съобщи му Джокъти. — Намираме се в центъра на Бруклин, на Дийн стрийт.

— Знам къде се намирате — увери го Марк.

Не знаеше, но лесно щеше да ги намери.

— Ще ви чакам долу във фоайето в десет без десет. Бъдете точен, моля. Господин Ракли е много зает човек.

— Аз също. Ще доведа свой приятел, също журналист, казва се Тод Маккейн.

— Добре. Още някой?

— Не, само ние двамата.

На чаша кафе Марк и Тод решиха, че Ракли не желае двамата да припарват до царството му на Уотър стрийт във финансовия квартал на Манхатън. Със сигурност представляваше луксозен офис, подходящ за човек с неговото положение, който двама журналисти щяха да опишат с невъобразимо удоволствие. По-добре беше да се срещне с тях някъде, където гъмжи от собствените му адвокати. Вече ги бяха заплашили със съд. Двамата нахлуваха в неговия свят — опасна територия, в която служителите му щяха да бранят личното му пространство на всяка цена. Затова сплашването се оказваше полезно оръжие.

Не се избръснаха, облякоха джинси и стари якета — небрежната външност на журналисти, които не се впечатляват от обстановката. Марк натъпка с хартия стара чанта от изкуствена кожа, която купиха в магазин за вещи втора ръка в Бруклин, и когато тръгнаха от хотела, двамата наистина изглеждаха като хора, които не си струва да съдиш.

Сградата беше висока и модерна, една от многото в гъсто застроения център на Бруклин. Марк и Тод убиха малко време в кафенето на ъгъла и влязоха във фоайето в десет без петнайсет. Марвин Джокъти изглеждаше поне десет години по-възрастен, отколкото на снимката си на уебсайта. Стоеше близо до гишето на охраната и разговаряше с някакъв служител. Марк и Тод го познаха, представиха се и Джокъти неохотно се ръкува с тях. Кимна към служителя и каза:

— Той би искал да види документите ви за самоличност.

Марк и Тод бръкнаха за портфейлите си и подадоха фалшивите си шофьорски книжки. Служителят ги разгледа, погледна към двамата, за да сравни лицата със снимките, и им ги върна.

Те последваха Джокъти до асансьорите, където почакаха мълчаливо. Когато влязоха в празната кабина, той им обърна гръб, застана с лице към вратата и не обели нито дума.

Дружелюбно копеле, помисли си Марк. Ама че смотаняк, промърмори си Тод.

Асансьорът спря на седемнайсетия етаж и двамата се озоваха в доста семплото фоайе на „Ратлиф и Косгроув“. По време на кратката си кариера като адвокати бяха посетили няколко хубави офиса. Луксозната кантора на Джефри Корбет във Вашингтон беше къде-къде по-впечатляваща, макар че Марк предпочиташе уникалния музей от трофеи на Едуин Мосбърг в Чарлстън. Кантората на Ръсти Чевръсти определено беше най-зле заради приликата си с лекарски кабинет и пострадалите клиенти. Това място не беше много по-приятно. Майната му. Не бяха тук да преценяват интериора.

Джокъти не обърна никакво внимание на рецепционистката, която им отвърна със същото. Завиха по коридора, влязоха през някаква врата, без да почукат, и се озоваха в дълга и широка заседателна зала. Двама мъже със скъпи тъмни костюми стояха до един бюфет и пиеха кафе от порцеланови чаши. Никой от тях не пристъпи напред.

— Господин Финли и господин Маккейн — представи ги Джокъти.

Марк и Тод имаха три снимки на Хайндс Ракли — и трите от статии в списания. Едната беше от проучването на Горди: уголемената снимка на лицето му, която беше окачил на незабравимата си стена. Другите две бяха намерили онлайн. Ракли беше на четирийсет и три години, с тъмна оредяваща коса, силно зализана назад, и тесни очи зад очилата с половин рамки. Той кимна на Джокъти, който излезе, без да произнесе нито дума, и затвори вратата.

— Аз съм Хайндс Ракли, а това е главният ми адвокат Бари Стрейхан.

Стрейхан кимна намръщено и с това запознанството им приключи.

И той като клиента си държеше чашката с една ръка, а чинийката с другата, така че нямаше как да протегнат ръка на посетителите. Марк и Тод също останаха на разстояние — поне три метра. Минаха няколко неловки секунди, колкото двамата натрапници да схванат, че не може да става дума за никаква вежливост. Накрая Ракли процеди:

— Седнете — и кимна към столовете от тяхната страна на масата.

Двамата седнаха. Ракли и Стрейхан се настаниха срещу тях.

Тод остави мобилния си на масата и попита:

— Имате ли нещо против да записвам?

— Защо? — попита Стрейхан.

Беше поне с десет години по-възрастен от клиента си и създаваше впечатление, че всичко в живота му подлежи на спор.

— Навик, който имат повечето репортери — отговори Тод.

— Смятате ли да свалите записа? — попита Стрейхан.

— Вероятно — отвърна Тод.

— Тогава искаме копие.

— Няма проблем.

— И аз ще записвам — заяви Стрейхан и сложи своя мобилен върху масата.

Дуел между мобилни телефони.

По време на разговора Ракли измерваше Марк със самодоволен, гневен и уверен поглед, като че ли искаше да каже: „Имам милиарди, а ти не. Превъзхождам те във всяко отношение, приеми го“.

Една полза от практикуването на право на улицата и без разрешение беше изчезването на всякакви задръжки. Докато дръзко вършееха из вашингтонските съдилища, Марк и Тод бяха свикнали да се представят за хора, каквито всъщност не бяха. След като бяха способни да застават пред съдии, като използват фалшиви имена и влизат в ролята на адвокати, със сигурност бяха способни да седнат и срещу Хайндс Ракли и да се държат като журналисти.

Марк издържа погледа му, без да мигне. Накрая Ракли процеди:

— Настоявахте да се срещнем.

— Така е. Работим над една статия и бихме искали да чуем как ще я коментирате.

— Статия за какво?

— Заглавието ще бъде „Голямата измама с правните училища“. Вие или сте собственик, или контролирате, или имате участие в няколко фирми, които притежават осем учебни заведения по право. Много печеливши.

— Да сте попадали на закон, който забранява притежанието на юридическо учебно заведение, което носи печалба?

— Не твърдя, че е незаконно, нали? — Марк погледна надясно към Тод и попита: — Казал ли съм такова нещо?

— Не съм чул — отговори Тод.

— Не е незаконно и ние не ви обвиняваме в престъпление. Просто тези учебни заведения са чисто и просто печатници за дипломи, които подмамват много студенти да се записват в тях, независимо от резултатите си от приемните тестове и после да теглят огромни заеми, за да покрият високите такси за обучение във вашите училища. Разбира се, таксите отиват при вас, а след дипломирането си студентите са затънали до гуша в дългове. Около половината от тях успяват да издържат адвокатския изпит. Повечето не могат да си намерят работа.

— Това е техен проблем — отговори Ракли.

— Разбира се. И никой не ги принуждава да теглят заемите.

— Признавате ли, че сте собственик или контролирате осем юридически учебни заведения? — попита Тод.

— Нищо не признавам и не отричам, особено пред вас — рязко отговори Ракли. — За какви се мислите, по дяволите?

Добър въпрос, помисли си Тод. Многото му самоличности определено се сливаха и нерядко му се налагаше да се замисли как точно се казва в момента.

Стрейхан се засмя саркастично и попита:

— Случайно да разполагате с доказателства?

Марк бръкна в евтината си чанта и извади лист плътна хартия около осемдесет квадратни сантиметра. Разгърна го веднъж, после още веднъж и го плъзна по масата.

Беше сбит вариант на стената на Горди — гигантският заговор с името на Ракли в кутийка най-отгоре и с лабиринта на империята му отдолу.

Ракли погледна за секунда-две към листа с известно любопитство, после го взе и се зае небрежно да го разглежда. Стрейхан се наведе да погледне отблизо. Първоначалната им реакция щеше да е показателна. Ако Горди беше прав, а Марк и Тод бяха убедени, че е, Ракли щеше да схване, че са го погнали и разполагат с доказателства. Можеше да опровергае някоя дреболия или да признае истината, че притежава или контролира огромен брой фирми. Можеше също да отрече всичко и да заплаши да ги съди.

Ракли бавно сложи листа на масата.

— Интересно, но неточно.

— Добре. Искате ли да обсъдим неточностите? — попита Марк.

— Не се налага. Ако публикувате статия въз основа на тази диаграма, здравата ще загазите.

— Ще ви съдим за клевета и няма да ви оставим на мира поне десет години — добави Стрейхан.

— Вече опитахте тактиката да ни сплашите със съд — изстреля в отговор Марк — и явно не се получава. Не ни е страх от големите ви приказки. Не притежаваме нищо. Давайте, съдете ни.

— Така е — потвърди Тод, — но със сигурност бихме искали да избегнем съда. Какво в проучването ни не е вярно?

— Няма да отговарям на въпросите ви — каза Ракли. — Всеки новак репортер знае, че е незаконно аз или някой друг да притежава адвокатска фирма, на която не е член. Един адвокат не може да бъде партньор в повече от една правна фирма.

— Не твърдим, че сте собственик на четирите юридически фирми, а само че ги контролирате. Ето тази например, „Ратлиф и Косгроув“, се управлява от приятеля ви Марвин Джокъти, който се оказва и ограничено отговорен съдружник във „Варанда Капитал“. Същите връзки се забелязват и в другите три кантори. Ето това е връзката — контролът. Освен това вие използвате четирите фирми да наемат на съблазнителна заплата хора, завършили собствените ви училища по право. Впоследствие собствените ви висши учебни заведения рекламират тези прекрасни постове, за да привличат още нищо неподозиращи хлапета, които да се записват и да плашат завишените ви такси. Ето в това се изразява измамата, господин Ракли, и тя е блестяща. Не е незаконна, просто е неморална.

— В огромна грешка сте — засмя се отново Стрейхан, но този път леко напрегнато.

Мобилният на Ракли дрънна и той го извади от джоба си. Изслуша нещо и каза:

— Добре, заповядай.

Вратата се отвори и влезе някакъв мъж. Затвори и застана в края на масата с някакви документи в ръце.

— Това е Дъг Брум, началникът на охраната ми — представи го Ракли.

Марк и Тод погледнаха към Брум, който не ги удостои с вниманието си. Намести очилата си и каза:

— Не намирам нищо за Марк Финли и Тод Маккейн. Търсихме цяла нощ и цяла сутрин, но нищо. Нито една статия, блог, книга или някакъв материал онлайн. Има един Марк Финли, който пише за градинарство за хюстънски вестник, но той е петдесетгодишен. Има и още един, който списва блог за Гражданската война, но той пък е на шейсет. И трети, който навремето е публикувал в студентски вестник в Калифорния, но е завършил и е станал зъболекар. Нищо друго, освен това. Срещу името Тод Маккейн намерихме само някакъв тип във Флорида, който пише за местно списание. Така че, ако тези двамата се представят за журналисти, явно кариерата им сериозно буксува. Що се отнася до имената, има четиристотин трийсет и един човека с името Марк Финли и сто четирийсет и двама — с Тод Маккейн. Проверихме всеки един, няма съответствия. Най-интересното е, че двете шофьорски книжки, представени на охраната долу, са от Вашингтон. И каква изненада — и двете са фалшиви.

— Благодаря, Дъг. Това е — каза Ракли.

Дъг излезе и затвори вратата.

Ракли и Стрейхан се ухилиха до ушите. Марк и Тод запазиха самообладание. Вече нямаше връщане назад. Марк съумя да овладее напрежението, като контраатакува:

— Много впечатляващо! Превъзходна работа.

— Наистина впечатляващо — заприглася и Тод, но и на двамата им се искаше да хукнат към вратата.

— Добре, момчета, след като разбихме на пух и прах прикритието ви, защо просто не ни кажете кои сте и каква игра играете?

— Ако няма да отговорите на въпросите ни, и ние няма да отговорим на вашите — заяви Марк. — Няма никакво значение кои сме. Важното е, че проучванията ни са много близо до истината и могат да разобличат измамата ви и страхотно да ви злепоставят.

— Пари ли искате? — попита Стрейхан. — Изнудвате ли ни?

— Ни най-малко. Намеренията ни си остават същите. Ще се срещнем с подходящ репортер и ще му предадем всичко. Във файла има още много. Имаме например показанията на бивши служители във вашите адвокатски кантори, които имат усещането, че са били използвани с рекламни цели. Разполагаме с твърденията на бивши преподаватели по право. Имаме данни, които ясно сочат плачевните резултати от изпита за правоспособност на вашите възпитаници. Разполагаме със сведения, които недвусмислено показват, че съществено сте увеличили приема на студенти едновременно с решението на правителството да си развърже кесията за хиляди нови студенти. Разполагаме с десетки свидетелства от такива студенти, които са завършили с огромни дългове, но не могат да си намерят работа. Файлът е доста дълъг и ще предизвика сензация на първа страница.

— И къде е този файл? — попита Стрейхан.

Тод бръкна в джоба на ризата си, извади флашка и небрежно я подхвърли на масата.

— Ето го. Четете и ронете сълзи.

Ракли не обърна внимание на флашката и заяви:

— Имам свои хора в „Таймс“ и в „Джърнъл“. Увериха ме, че не са чували нищо за тази история.

Марк се ухили на Ракли с огромно удоволствие и го сряза:

— Глупости. Арогантни и нелепи щуротии. Очаквате да повярваме, че познавате всички в тези вестници, и то не само ги познавате, ами те ви имат такова доверие, че ви издават вътрешна информация? Стига, господин Ракли.

— Е, със сигурност познавам адвокатите на „Таймс“ и на „Джърнъл“ и бъдете сигурни, че никак не им се иска да участват в дело за клевета.

— Сигурно се шегувате — засмя се Тод. — Страшно даже им се иска, защото фирмата им ще заработи срещу хиляда долара на час. Искат клиентите им да бъдат съдени ежедневно.

— Нищо не разбираш, синко — заяви Стрейхан, но думите му бяха лишени от убедителност.

Беше очевидно, че диаграмата, както и фактът, че Марк и Тод не са онези, за които се представят, сериозно ги притесняват. Ракли бутна стола си назад, изправи се и отнесе чашата си до каната с кафе. Никой не предложи да почерпи натрапниците. Ракли бавно си наля от сребърната кана, добави две бучки захар, разбърка бавно, вглъбен в мислите си, и се върна на масата. Седна, отпи и спокойно заговори:

— Имате право. Ще бъде страхотна сензация за първа страница, но ще отшуми за едно денонощие, защото всичко е наред, всичко е законно. Не съм прекрачил границата и в момента не съм съвсем сигурен защо си губя времето да ви го обяснявам.

— О, със сигурност няма да отшуми за нула време — възрази Марк. — Докато проверят цифрите за вашите училища и отпечатат данните, които показват, че прибирате чисто към двайсет милиона годишно от всяко от осемте, статията ще е станала доста солидна. Като се свържат парите с федералната хазна, ще бъдете изправени пред истински публичен кошмар, на който краят не се вижда.

— Може би, а може би не — сви рамене Ракли.

— Да поговорим за банка „Суифт“ — подметна Тод.

— Не, стига толкова приказки — отсече Ракли, — особено с типове с фалшиви документи и имена.

Тод не му обърна внимание и продължи:

— Според данните на Комисията за ценни книжа и фондови борси „Шайло Скуеър Файненшъл“ притежава четири процента от „Суифт“, което прави фирмата втория най-голям акционер. Според нас вие притежавате много повече.

Ракли примигна и леко се сепна. Стрейхан се намръщи и определено се обърка. Марк бръкна в чантата си и извади друг лист. Разгърна го внимателно, но не го побутна към тях.

От отвъдното Горди нанесе последния удар.

— Разполагаме със списък на най-големите акционери на банка „Суифт“, общо четирийсет. Повечето са инвестиционни фондове, които притежават един-два процента от компанията. Някои от тези фондове са чуждестранни и, изглежда, са напълно законни инвестиции. Други обаче са офшорки, прикрития за други кухи фирми, които притежават части от „Суифт“. Съмнителни имена със седалища в Панама, Големия Кайман и Бахамите. Почти невъзможно е да се проникне в тях, особено за хора като нас, които не са истински журналисти. Не можем да издаваме призовки и съдебни заповеди, не можем да подслушваме и да правим арести. Но ФБР определено може.

Марк плъзна втория лист към отсрещната страна на масата. Ракли спокойно го взе и разгледа диаграмата. Беше продължение на първата, а цялата дейност се оглавяваше от банка „Суифт“. След секунди Ракли отново сви рамене и дори се усмихна.

— Нито една от тези фирми не ми е позната.

— Пълни щуротии — успя да промърмори Стрейхан.

— Ние не ви обвиняваме, че сте свързан с тях, нали разбирате? — попита Марк. — Не ни е възможно да проучим тези офшорни фирми.

— Разбрах ви още първия път — увери го Ракли. — Какво искате?

— Пари ли? — попита Стрейхан.

— Не, но вече ни питахте отговори Тод. — Искаме истината. Искаме вие и огромната ви схема, свързана с висшите училища, да бъдат разобличени на първа страница. Ние сме нейни жертви. Записахме се в една от вашите печатници за дипломи, натрупахме огромни дългове, които не можем да изплатим, защото не можем да си намерим работа, а сега сме прекъснали образованието си и сме изправени пред доста мрачно бъдеще. И не сме само ние. Има хиляди като нас, господин Ракли, все ваши жертви.

— Човекът, който направи тези проучвания, беше най-добрият ни приятел — продължи Марк. — Той се побърка и се самоуби през януари. Причините бяха няколко, а виновниците — много. Част от вината е ваша. Нашият приятел дължеше четвърт милион долара в студентски заеми, а парите всъщност са стигнали до вас. Всички попаднахме в капана на измамата ви. Явно той беше малко по-нестабилен, отколкото си мислехме.

По лицата на Ракли и Стрейхан не се изписа дори подобие на угризение.

— Отново ще ви попитам — спокойно каза Ракли. — Какво искате?

— Бързо споразумение по шестте колективни иска към банка „Суифт“, като се започне със заведения от „Коен-Кътлър“ в Маями.

Ракли вдигна ръце, все едно беше изумен, и се обърна към Стрейхан.

— Мислех, че договаряме споразумения по тези искове.

— Така е — смръщи се Стрейхан.

— Е, според сведенията, които банката продължава да пробутва на пресата, тя се намира в процес на договаряне на споразуменията, но това продължава вече деветдесет дни. Цели три месеца. Истината е, че вашите адвокати протакат. Има един милион клиенти, измамени от банка „Суифт“, които заслужават да получат компенсация.

— Знаем го — озъби се Ракли и най-сетне изгуби самообладание. — Повярвайте ми, знаем това и се опитваме да се споразумеем, или поне аз така мислех. — Извърна се и втренчи гневен поглед в Стрейхан. — Разбери какво става. — После попита Марк: — Защо проявявате интерес към исковете?

— Поверително е — самодоволно отговори Марк.

— Наистина не можем да го обсъждаме — додаде Тод. — Сега е почти десет и половина във вторник. Колко време е нужно на банката да съобщи за споразумението по колективните искове?

— Не бързайте толкова — каза Ракли. — А какво ще стане с вашата статия за измамата, свързана с училищата по право? Със сензацията от първа страница?

— Ето какво — каза Тод, — утре в четири следобед ще се срещнем с репортер от „Таймс“.

— Истински репортер ли? — попита Ракли.

— И още как. Такъв, дето реже до кокал. И ще му разкажем историята. Ако я публикува, а нямаме причини да се съмняваме в това, вие ставате негодник на месеца. Още по-лошо, статията може да привлече вниманието на ФБР, а Бюрото, както не се съмнявам, че ви е известно, вече души по следите на „Суифт“. Това с офшорките само ще налее масло в огъня.

— Наясно съм — увери го Ракли. — Дайте по същество.

— Ако „Суифт“ оповести сключването на споразумение по всички искове в рамките на двайсет и четири часа, няма да се срещнем с репортера.

— И ще се оттеглите?

— И ще се оттеглим. Ускорете процедурите по сключване на споразумението. Уверете се, че колективният иск от Маями пръв ще получи парите, и когато сумата пристигне, ние изчезваме. Няма да обелим нито дума. Ще оставим друг да разобличи измамата с училищата по право.

Ракли дълго се взира в тях. Стрейхан съзнаваше, че е по-добре да не се обажда. Мина минута, която на Марк и Тод се стори като половин час. Накрая Ракли се изправи рязко и заяви:

— Банката и бездруго няма друг избор, освен да се споразумее. Днес следобед ще направим публично изявление. А за останалото явно трябва да се доверя на думата ви.

Марк и Тод се изправиха, абсолютно готови да си тръгнат.

— Имате думата ни, колкото и да струва — увери го Марк.

— Хайде, вървете си — каза Ракли.