Джон Гришам
Бар „Петлите“ (28)

28

Късно в събота сутринта Тод се събуди в леглото на Хадли Кейвинес за втора поредна нощ и установи, че нея я няма. Той разтри очи, опита се да си спомни колко е изпил и реши, че изобщо не е било много. Чувстваше се страхотно и се зарадва на допълнителния час сън. Тя се върна само по широка тениска с две чаши кафе. Вдигнаха възглавниците и седнаха в тъмното.

В съседната стая се чу шум — някакво тракане като от клатене на легло. После се разнесоха приглушени стонове от наслада.

— Кой е там? — попита той шепнешком.

— Съквартирантката ми. Прибра се късно снощи.

— А приятелят й?

— Не знам. Сигурно е някой случаен.

— Значи и тя е по случайните неща?

— О, да. Имаме си нещо като съревнование. Гониш бройката.

— Харесва ми. Мен веднъж ли ме броиш или два пъти?

Хадли отпи от кафето и двамата заслушаха как нещата оттатък набират скорост.

— Една точка за теб, една за партньора ти.

— О, и Марк ли е бил тук?

— Добър опит. Онзи ден ви видях да си шушукате в съда и да ме оглеждате. Направо четях по устните ви. И ето те теб на следващия ден, ухилен до ушите.

— Признавам. Марк каза, че си страхотна в леглото.

— Само това ли?

— Великолепно тяло, много агресивна. Вече разбирам защо — съревноваваш се със съквартирантката си.

— И двете сме на двайсет и шест, неомъжени и без никакво желание за моногамна връзка, освен това сме необвързани и живеем в град с около един милион млади професионалисти. Превърна се в нещо като спорт.

Партньорът зад стената достигна кулминацията си и подът се разтресе, после леглото престана да трака.

— Беше прекалено бързо — отсъди Хадли.

Тод се разсмя и попита:

— Значи сравнявате впечатленията, а?

— Естествено. Правим разбор, особено ако тя е била извън града цяла седмица и е спала с всякакви мъже.

— Не искам да си знам резултата.

— Хрумна ми нещо. Има пекарна на ъгъла. Хайде да отидем да си вземем нещо за хапване. Аз имам много по-добър вкус за мъже от нея и наистина не искам да виждам най-новия непознат, когото е забърсала.

— Ами благодаря.

— Да вървим.

Облякоха се набързо и се измъкнаха от апартамента, без да се натъкнат на другата двойка. Пекарната беше пълна с обичайните клиенти през уикенда. Намериха си маса до вратата. Докато дъвчеха гевреците си, Тод заяви:

— Знаеш ли, твърде си сладка, за да спиш с половината град.

— Не говори толкова силно — озърна се тя.

— Буквално шепна.

— Да не искаш да се кротнеш и да се ожениш?

— Още не съм съвсем готов затова. Просто ми се струва странно убийствена мадама като теб да кара на случайни връзки.

— Това е сексистко твърдение. Значи вие може всяка вечер да си лягате с различна мадама, но ако го прави едно сладко момиче, значи е мръсница.

— Не съм те нарекъл мръсница.

Мъж от съседната маса погледна към тях. Хадли отпи от кафето си и каза:

— Хайде да говорим за друго. Заинтригувана съм от малката ви фирма. Вече познавам Марк Апшоу и теб. А коя е Зола Паркър?

— Приятелка.

— Добре. И тя ли събира клиенти от наказателните съдилища като теб и Марк?

— О, не. Тя се занимава с тежките телесни повреди.

Тод се стараеше да отговаря кратко и изгаряше от желание да смени темата.

— Има ли право да практикува?

Тод преглътна и се взря в красивите й очи.

— Разбира се.

— Полюбопитствах и проверих в адвокатската колегия. Не са чували нито за теб, нито за Марк, нито за госпожица Паркър. Трябва да се запишете. И адвокатските номера, които използвате, ги няма в тяхната база данни.

— Всеизвестно е колко немарливи са архивите им.

— Така ли? За пръв път чувам.

— Защо си толкова любопитна?

— Такава съм си. Каза, че си следвал право в Синсинати. А Марк е следвал в Делауер. Проверих и на двете места — не са чували за вас. Зола твърди, че е завършила право в „Ръпърс“, но някак се е промушила между капките и не фигурира сред випускниците.

Хадли говореше със злобна многозначителна усмивка. Тод успя да продължи да се храни спокойно.

— Голяма си детективка, а?

— Нищо подобно. Не е моя работа. Просто ми се стори странно.

Тод се усмихна, но всъщност му се искаше да я шамароса и да изтрие усмивката от лицето й.

— Ами наемаме хора, ако ти омръзне прокурорската работа.

— Не съм сигурна, че ще вършим много работа в кантората. Имате кантора, нали? Знам, че имате адрес, но всеки може да си заплюе някоя улица и номер.

— Какво целиш?

— Нищо. Просто съм любопитна.

— Споделила ли си любопитството си с някой друг?

— Не. Едва ли някой друг е забелязал. Избрали сте идеалното място да практикувате със или без разрешително. Тук е зверилник и на никого не му пука. Но ще ви посъветвам нещо — не припарвайте до стария Уидърспуун от Седмо отделение. Той е по-любопитен от повечето съдии.

— Благодаря. Трябва ли да избягваме още някой?

— Ами не. Само мен не избягвайте. Сега, като съм в час с малките ви хитринки, ще помагам, с каквото мога.

— Цена нямаш.

— Всички така казват.

 

 

По обед Марк поднасяше питиета в бар „Петлите“. Тод влезе, записа се, че започва, сложи си официалната червена престилка и напълни няколко халби. При първа възможност дръпна настрана партньора си и заяви:

— Хюстън, имаме проблем.

— Само един ли?

— Снощи бях с госпожица Хадли.

— Палавник. А аз обикалях да я търся.

— Аз я намерих пръв. Тази сутрин на закуска си поговорихме. Тя е надушила измамата ни, знае, че нямаме право да практикуваме, проверила е в адвокатската колегия. Знае и къде не сме учили право.

— По дяволите.

— И аз така реагирах отначало. Тя обаче май ще се окаже готина — твърди, че не е казала на никого и обича тайните. Дори предложи да ни помага, когато може.

— Какво иска?

— Още от същото, струва ми се. С приятелката й наистина си падат по случайните връзки. И се надпреварват.

Марк успя да се засмее, но не защото му беше смешно.

— Дали са заети довечера?

— Обзалагам се, че са. С някои други.

— Мамка му! — изруга Марк и се отдалечи да приеме новата поръчка.

Тод бършеше бирени халби, когато Марк мина покрай него и процеди:

— Това ми се струва началото на края.

 

 

Късно в неделя вечерта Рамон Тейпър беше арестуван за шофиране в нетрезво състояние. Откараха го в ареста, където пренощува в изтрезвителното. В понеделник сутринта дойде приятелката му да го види. Докато чакаше, се запозна с някой си Даръл Кромли, дружелюбен адвокат, който явно плуваше в свои води в чакалнята на ареста. Кромли за нула време уреди Рамон да бъде освободен срещу писмено поемане на задължение за плащане на гаранцията.

Извън ареста, докато Даръл им обясняваше какво предстои, Рамон му каза:

— Извинявай, човече, имам си адвокат, ама той се опитва да ме прекара.

— Адвокат за какво? — веднага атакува Даръл.

— За голямо дело във Вирджиния за лекарска небрежност. Бебето ми умря в болницата преди две години и аз наех този мошеник Марк Апшоу. Чувал ли си за него?

— Не, но тук е пълно с адвокати, на които не може да се има доверие.

— Тоя нищо не струва, от мен да го знаеш. Трябва да го уволня, но не мога да го намеря. Ти занимаваш ли се с лекарска небрежност?

— Една от специалностите ми. Разкажи ми за случая.