Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rooster Bar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Бар „Петлите“

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-441-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4479

История

  1. — Добавяне

25

В понеделник, 3 март, федерални агенти нахлуха в централата на банка „Суифт“ във Филаделфия. Бяха подшушнали и на пресата, затова се появиха много видеоматериали, на които беше заснета малка армия от мъже с надпис ФБР на гърба на якетата, които пренасяха кашони и компютри до чакащите камиони. Компанията направи изявление, че всичко е наред, че съдейства на разследването, но цената на акциите й на борсата се срина.

Бизнес анализатор от кабелна телевизия обобщи проблемите на банката. Провеждаха се две конгресни разследвания, както и разследването на ФБР. Прокурори в три щата се перчеха пред камерите и обещаваха да стигнат до дъното на историята. Бяха заведени най-малко пет колективни иска и адвокатите бяха направо пощурели. Със сигурност щеше да има и други дела. Изпълнителният директор на „Суифт“ току-що беше подал оставка — за да прекарва повече време със семейството си — и беше отнесъл около сто милиона в опции върху акции, което несъмнено щеше да направи още по-приятно времето, което се канеше да прекара със семейството си. Финансовият директор договаряше пакета си за напускане на поста. Стотици бивши служители излизаха на протест, разкриваха тайни и завеждаха дела за неправомерно освобождаване от длъжност. Преразглеждаха се предишни съдебни дела срещу „Суифт“ и ставаше ясно, че неуместното поведение на банката продължава най-малко от десет години. Клиенти надаваха вой и закриваха сметките си. Потребителски организации излизаха с изявления, в които заклеймяваха „най-мошеническите практики в банковото дело в американската история“.

Девет процента от акциите на „Суифт“ бяха собственост на инвестиционна фирма в Лос Анджелис, която нямаше какво да каже в качеството си на най-голям акционер. Партньорите от АПЛ следяха ежедневно бъркотията около „Суифт“ и принтираха всичко за банката, на което се натъкнат. Засега Хайндс Ракли съумяваше да не привлича внимание.

Тримата бивши студенти решиха, че след като цари такъв хаос, им е време да се присъединят към веселбата. Марк се свърза с правна фирма в Маями и се включи като ищец в заведения от нея колективен иск. Тод се обади на освободен от междуградска такса телефонен номер, рекламиран от адвокатска фирма в Ню Йорк, и се присъедини към нейния колективен иск. Зола остана по-близо до дома и обедини сили с фирма от Вашингтон, известна в сферата на колективните искове.

Броени часове след като станаха страна в съдебни процеси, се оказаха заринати от документи, бълвани от адвокатите, които бяха погнали „Суифт“. Впечатляващо количество. Според последни преценки около един милион клиенти на „Суифт“ бяха ощетени от порочната банкова практика.

 

 

Рамон се обаждаше всеки ден, дори през уикенда. Настояваше да се осведомява за развоя на делото си и Марк обясняваше отново и отново, че първоначалният доклад на тяхното вещо лице е положителен и че ще действат възможно най-бързо. Марк имаше среща с прочутия Джефри Корбет в сряда, 19 март, най-ранната свободна дата в препълнения му график. Явно календарът на съдебните му дела представляваше забележителна гледка и адвокатът трудно намираше време за нови дела.

Когато звънна във вторник, Рамон пусна бомбата, че бившата му съпруга Ейша неочаквано се е опомнила в Чарлстън и проявява интерес към съдебното дело. Марк почти не се съмняваше, че Рамон, вероятно пиян, се е опитал да я впечатли с големи приказки как е наел адвокати, които да заведат дело за лекарска небрежност. Марк беше сигурен също, че Ейша няма да бъде сериозен фактор.

Но грешеше. В сряда му се обади адвокат от Чарлстън, някой си господин Мосбърг. Тъй като номерът не му беше познат, Марк, както обикновено се поколеба дали да приеме обаждането. Вдигна след петото позвъняване.

— Представлявам Ейша Тейпър — подхвана Мосбърг — и разбрах, че вие представлявате бившия й съпруг. Така ли е?

— Точно така. Рамон Тейпър е наш клиент.

— Не можете да заведете дело без нея. В крайна сметка тя е майка на детето. — Тонът на Мосбърг беше нападателен, почти враждебен.

Страхотно, Рамон. Лиши ни от тлъст пай от хонорара ни. Само това ни липсваше — да ни се пречка пробивен адвокат с опит в съдебната зала.

— Да, разбирам — отговори Марк, докато бързо проучваше Мосбърг онлайн.

— Клиентката ми твърди, че вашият клиент разполага с всички медицински документи. Вярно ли е?

— При мен са — отговори Марк.

Едуин Мосбърг, адвокатска фирма от шестима адвокати, която се занимаваше предимно с телесни повреди, разположена в центъра на Чарлстън. На четирийсет и пет. Значи беше в играта от двайсет и пет години и беше по-опитен от всеки в АПЛ. Едър мъж, с отпуснати бузи, гъста прошарена коса, скъп костюм и вратовръзка, най-голямата му съдебна победа до днес — присъда за единайсет милиона срещу болница в Атланта. И много по-дребни, но въпреки това впечатляващи присъди.

— Може ли да ми изпратите копие на документацията? — попита практично Мосбърг.

— Разбира се, няма проблем.

— Какво е направено досега по случая, господин Апшоу?

Марк за хиляден път стисна носа си и се запита какви ги върши, по дяволите.

Скръцна със зъби и отговори:

— В момента наше вещо лице преглежда медицинската документация. Би трябвало докладът му да е готов до няколко дни.

— Кое е вещото лице? — попита Мосбърг, като че ли познаваше всеки в областта.

— Ще поговорим за него по-късно — окопити се Марк.

И той можеше да бъде гадняр.

— Бих искал да видя доклада веднага щом го получите. Пълно е с неспособни вещи лица, а аз познавам най-добрите. Един от тях живее в Хилтън Хед. Използвал съм го няколко пъти, при това с огромен успех, ако позволите да добавя.

О, добавете, моля, изгарям от желание да науча повече за феноменалния ви успех.

— Чудесно — каза Марк. — Изпратете ми контактите си и ще поддържаме връзка.

— Разбира се. Господин Апшоу, няма да има дело без моята клиентка, нали разбирате? Ейша е пострадала много от случилото се и аз съм твърдо решен да изкопча полагащата й се компенсация до последния долар.

Давай, Супермен!

— Аз също, господин Мосбърг — увери го Марк. — Приятен ден.

Разговорът приключи. Марк изпита желание да запокити телефона през прозореца.

 

 

Тод и Зола приеха новината добре. Марк се срещна с тях за бърз обяд в ресторант близо до съда, където Тод току-що беше осъществил първия двоен удар за фирмата, като бе привлякъл двама шофирали в нетрезво състояние само за едно заседание на съда. Със седемстотин долара свежи пари в джоба той настоя да плати храната и смяташе да не работи следобед. Никой от тримата не искаше да признае, но мисълта за такъв тлъст и лесно спечелен хонорар от делото на Рамон беше опияняваща. Премахваше напрежението от всекидневието им. Защо да си правят труда да обикалят наказателните съдилища и болниците, след като съвсем скоро очакваха сериозни пари? И тримата работеха по-малко и прекарваха по-малко време заедно. Нямаха търкания, просто се нуждаеха от лично пространство.

Ранното оживление в съда предлагаше най-богати възможности. Марк и Тод обикновено бяха там в девет и се заемаха с обичайните си изпълнения. В някои дни им вървеше, в повечето — не. След първите няколко седмици от играта и двамата знаеха, че това не може да продължи дълго.

Трудно им беше да проумеят как кариерата на Даръл Кромли, на Престън Клайн и на истинските адвокати, които привличаха клиентите си така, преминава в непрекъснато обикаляне на коридорите и дебнене на нищо неподозиращите хорица. Може би всъщност нямаха избор, защото бяха способни да вършат само такава работа. Може би животът им се облекчаваше от факта, че не се тревожеха дали няма да ги спипат, че практикуват право без разрешително за това.

Зола се беше отказала да преследва линейки, но още не го беше споделила с партньорите си. Беше променяла и усъвършенствала ролята си по най-различни начини, но още не беше привлякла нито един клиент. И беше изтощена от усилието. Беше отвратително мошеничество да се нахвърля така на клетите и наранени души и всеки път се чувстваше като хищник.

Когато не беше с момчетата, тя прекарваше повече време във федералните съдилища и гледаше истински процеси и апелативни дела. Намираше ги за страшно интересни, но и малко потискащи. Преди няколко години беше започнала да следва право с мечтата да стане истински адвокат. А сега само гледаше истинските адвокати и се чудеше какво се е случило.

— Този тип Мосбърг ще прибере половината хонорар, така ли? — попита тя на обяд.

— Не знам — отговори Марк. — Новост е за нас. Като повечето неща в нашата практика. Вероятно той и Джефри Корбет ще се договорят как да се раздели сумата.

— Корбет още не е поел делото — напомни Тод.

— Не е. Ще се срещнем с него на деветнайсети.

— Всички ли? — попита Тод.

— Да. Искам да дойдеш с мен и да си водиш бележки.

— Значи ти ще си адвокатът, а аз ще съм асистентът ти, така ли?

— Младши сътрудник.

— О, много благодаря. Ами ако Корбет откаже?

— Два дни след това имаме среща със Съли Пърлман, втория най-добър адвокат по дела за лекарска небрежност в града. Ако не се получи с Корбет, отиваме при Пърлман. Иначе отменяме срещата с Пърлман.

— Говориш, все едно разбираш какво вършиш — каза Зола.

— Нямам представа, но постепенно ставам страхотен измамник — отговори Марк.

— А какво ще правиш, ако някой от фирмата на Корбет или на Мосбърг поразрови под повърхността и установи, че не сме правоспособни и не можем да практикуваме право във Вашингтон, нито където и да е другаде? Ето това не ми харесва. Ама никак. В наказателните съдилища сме си горе-долу добре, защото вече никой не ни обръща внимание, а клиентите ни не дават пет пари дали сме измамници. Това обаче е друго нещо. Става дума за сериозен съдебен иск, на който много умни глави ще обърнат внимание.

— Съгласна съм — каза Зола. — Хрумна ми нещо. Не знам дали ще се получи, защото нямам представа от нищо, нали така? Все пак да не забравяме, че съм учила във „Фоги Ботъм“. Да кажем, че един ден делото завърши със споразумение и обезщетение за два милиона, максималното за Вирджиния. Адвокатите получават една трета.

Марк вдигна ръка.

— Извинявай, че те прекъсвам, но сигурно ще са четирийсет процента. Четох дела, където съдът одобрява четирийсет процента, защото участват много адвокати и делото е сложно. Обзалагам се, че Корбет и Мосбърг ще поискат четирийсет процента. Рамон няма да има избор.

— Страхотно, четирийсет процента тогава — съгласи се Зола. — Корбет и Мосбърг си делят поравно, значи по четиристотин хиляди на фирма. Ние получаваме половината от хонорара на Корбет, тоест двеста хиляди. И ето я щурата ми идея: защо да не седнем да поговорим с Корбет и да му продадем дела си още сега, предварително, и да се махнем, преди някой да полюбопитства и да започне да рови?

— Колко? — попита Марк.

— Половината. Намаляваме наполовина и се оттегляме със сто хиляди долара — щракна с пръсти Зола. — Просто така. Получаваме парите си сега и не се налага да си блъскаме главите с делото и да се страхуваме да не ни разкрият.

— Блестящо — каза Тод. — Харесва ми. Възможно ли е да си продадеш печалбата от съдебен процес?

— Проверих най-обстойно и не намерих етична забрана за такова нещо — отговори Зола.

— Планът не е лош — каза Марк. — Може да го обсъдим с Корбет.

 

 

Моргана Наш от „Нау Асист“ писа:

Драги Марк Фрейзиър,

Пак съм аз, просто проверявам как са нещата. Как са лекциите този семестър? Имате ли планове за пролетната ваканция? Дано да Ви се очертава пътуване до Флорида или до някой друг прекрасен плаж. При последния ни разговор бяхте малко потиснат и не особено въодушевен от следването. Дано положението да се е подобрило. Съвсем скоро ще трябва да обсъдим плана за изплащане на заема. Моля, пишете ми, когато Ви е удобно.

Последен транш: 13 януари 2014 г. = 32500 долара. Обща дължима сума, главница и лихви: 266000 долара.

Искрено Ваша,

Моргана Наш,

представител „Публичен сектор“

По някое време Марк й писа:

Скъпа госпожо Наш,

В последния си имейл учтиво Ви помолих да ме оставите на мира, защото имам нужда от лечение и терапевтът ми никак не Ви харесва. Според него тъкмо поради заемите ми, които са огромни и буквално ме задушават, вероятно се намирам на ръба на тежък нервен срив. Твърди, че съм уязвим. Моля Ви, много Ви моля, не ме закачайте, иначе няма да имам друг избор, освен да помоля терапевта си да се свърже с адвоката Ви.

Искрено Ваш,

Марк Фрейзиър

Тод получи новини от Рекс Уагнър от „Сколар Съпорт Партнърс“:

Скъпи господин Лусеро,

Имал съм честта да помагам на стотици студенти да изплатят заемите си, така че съм виждал какво ли не. Не е рядкост някой като Вас — безработен — да се опитва да ме пренебрегва. Извинете, но няма да изчезна, дългът Ви също. Трябва да обсъдим план за изплащане, дори и само за да се уточним да го отложим, докато си намерите солидна работа. Моля да се свържете с мен при първа възможност.

Последен транш: 32500 долара, 13 януари 2014 г. Обща дължима сума, главница и лихви: 195000 долара.

Искрено Ваш,

Рекс Уагнър,

старши консултант по заемите

На което Тод надлежно отговори:

Драги СС старши консултант по заемите Уагнър,

Когато човек усеща, че капанът ще щракне, започва да търси начини да избяга. Отчаяни начини, един от които е да прекъсне следването си и да се скрие. Друг е да обяви неплатежоспособност и историята да приключи. Ами ако обявя неплатежоспособност? Какво толкова ще се случи? Сигурен съм, знаете, че миналата година над един милион студенти обявиха неплатежоспособност. Всички бяха съдени, но нито един не беше екзекутиран. И какво — ще ме съдите, но не може да ме убиете, нали?

Може да съсипете кредитното ми досие до края на живота ми, но знаете ли какво — след като един път завинаги се справя с Вас, с фирмата Ви и с училището по право, приключвам с дълговете. Веднъж завинаги. Ще живея до края на живота си без дългове.

Ваш приятел,

Тод Лусеро

Тилди Карвър в „Лоун Ейд“ изпрати на Зола имейл, който гласеше:

Здравейте, Зола,

Остават още само два месеца и аз съм сигурна, че се вълнувате за дипломирането. Заслужавате го! Стигнахте дотук благодарение на упоритата си работа и постоянството си и заслужавате похвала. Поздравления! Знам, че семейството Ви се гордее с Вас. Искате ли да ми съобщите новостите около търсенето на работа? Трябва да поговорим и да започнем да чертаем най-общо график за погасяване на заема. Аз съм на Ваше разположение.

Последен транш: 13 януари 2014 г.: 32500 долара. Обща дължима сума, главница и лихви: 191000 долара.

Ваша,

Тилди Карвър,

старши консултант по заемите

Зола изчака няколко дни и накрая отговори:

Скъпа госпожо Карвър,

Опасявам се, че нямам какво ново да Ви съобщя. За съжаление, не мога да си намеря работа. Ще продължа да ходя на интервюта, докато завърша и още малко след това. Ако не ми провърви, сигурно ще започна в някоя голяма счетоводна фирма. Ако стане така, незабавно ще Ви уведомя.

Всичко най-добро,

Зола Мал