Джон Гришам
Бар „Петлите“ (38)

38

Домът на семейство Фрейзиър беше на Йорк стрийт в Доувър, Делауер. Семейство Лусеро все още живееше на Ориндж стрийт в Южен Балтимор. Ето как се роди „Йорк и Ориндж Трейдърс“ благодарение на невероятно улеснените процедури за регистриране на фирми в родния щат на Марк. След като беше учредена и поде дейността си в Ню Йорк, „Йорк и Ориндж Трейдърс“ незабавно започна да се разширява. Насочи поглед на юг и избра Барбадос за седалище на първия си клон. Срещу шестстотин и петдесет долара фирмата се регистрира на Малките Антили.

Само че откриването на банкова сметка там нямаше да бъде толкова лесно, колкото регистрирането на фирма. След няколкоседмично проучване в интернет Марк и Тод знаеха, че не бива да си опитват късмета в швейцарски банки. Само да надушеха някакви незаконни приходи, и швейцарците отказваха сътрудничество. Като цяло банките им се отнасяха предпазливо към американските регулаторни органи и много от тях категорично отказваха да приемат нови клиенти от Щатите. На Карибите положението беше малко по-спокойно.

 

 

 

Новината за предложеното споразумение допадна на Уолстрийт. Банка „Суифт“ започна деня със значително покачване на акциите, което продължи със сериозна търговия през цялата сутрин. На обед в сряда цената се удвои и вървеше към двайсет и седем долара на акция.

Адвокатите на „Суифт“ се мъчеха да получат одобрение от шестимата федерални съдии, които гледаха колективните искове. Не беше учудващо, поне за Марк и Тод, които следяха развитието всяка минута благодарение на няколко съдебни мобилни приложения, че съдията от Маями първи премина финала и подписа споразумението преди два следобед, по-малко от двайсет и четири часа след като банка „Суифт“ оповести плановете си.

Малко след това Марвин Джокъти се обади на Марк и с напрегната вежливост нареди:

— Обадете се на Бари Стрейхан, ако обичате.

— Разбира се. Ще ми дадете ли номера?

Джокъти му го продиктува и затвори. Марк незабавно се обади на Стрейхан, който каза:

— Ние изпълнихме своята част от сделката. А вие?

— Отменихме срещата с „Таймс“. Изчакваме да пристигнат парите, после изчезваме. Както обещахме.

— Какво общо имате със споразумението?

— Завършили сте Харвард, нали, господин Стрейхан. Випуск осемдесет и четвърта.

— Точно така.

— Не са ли ви учили в Харвард да не задавате въпроси, на които няма да получите отговор?

Връзката прекъсна.

 

 

В сряда сутринта Идина Санга отиде в затвора и осведоми служителите, че няма да си тръгне, докато не се срещне с клиентите си. Освен това беше готова всеки момент да набере телефона на високопоставен служител в Министерството на правосъдието. Вдига възможно най-голяма тупурдия в продължение на цял час и накрая я отведоха в крило с тесни стаи, повечето от които беше виждала и преди. Нямаше прозорци, нямаше вентилатори, въздухът не помръдваше и още един час тя чака в плътната и задушлива жега, докато доведат Бо с белезници. Лявото му око беше отекло и над него имаше малка рана. Охраната излезе, но не му свалиха белезниците.

— Добре съм — увери я Бо. — Моля ви, не го споменавайте на Зола и на майка ми.

— Какво се случи? — попита тя.

— Надзирателите се позабавляваха, нали разбирате?

— Съжалявам. Да се оплача ли?

— Не, моля ви. Така само ще влошим нещата, ако изобщо е възможно. Аз съм в килия с още петима репатрирани от Съединените щати. Условията не са добри, но оцеляваме. Оплакванията усложняват положението.

— И няма следа от Абду?

— Не. Не съм виждал баща си и се тревожа за него.

— Разпитваха ли ви? — попита Идина.

— Да, днес сутринта, някакъв старши офицер. Бяхме само двамата, в стаята нямаше друг. Те мислят, че сестра ми е богата американска адвокатка, и искат пари, разбира се. Опитах се да им обясня, че тя е само бедна студентка по право, при това безработна, но не ми вярват. Обвиниха ме, че лъжа. Имали доказателство. Намерили пари в сейфа на Зола в хотела. Офицерът каза, че сумата е предплата и че иска още.

— Още колко?

— Десет хиляди долара за баща ми, осем хиляди долара за мама и още осем за мен.

— Това е възмутително — вбеси се Идина. — Подкупите не са рядкост, но не в такъв размер.

— Пак ви казвам, той смята, че Зола е богата. След като пристига тук с много пари, значи има още в Щатите.

— А шестте хиляди, които вече са взели?

— Каза, че това е цената за Зола. Аз възразих, че тя е американска гражданка, която вече се е регистрирала в американското посолство тук. Той не се впечатли. Осведоми ме, че смятали да арестуват нея и майка ми, ако не платим парите.

— Безобразие! Имам важни приятели в правителството и смятам веднага да им се обадя.

Бо поклати глава и се смръщи.

— Не го правете, моля ви. Научих, че двама мъже са умрели предишната седмица. Положението може още да се влоши. От време на време чуваме писъци. Кой знае какво ще стане, ако се оплачем? — Бо несръчно изтри уста с опакото на дланта си заради вързаните китки. — Имам приятели в Щатите, но те са работещи хора като нас, нямат много пари. Брат ми Сори в момента живее в Калифорния, но никога не пести и винаги е разорен. Не се сещам на кого да се обадя. Шефът ми — бившият ми шеф — е свестен човек, но няма да се намеси. Никой не иска да се забърква с незаконни имигранти, арестувани и репатрирани в родината си. Месеци прекарахме в центъра за задържане и изгубихме връзка почти с всички отвън. След като приятелите ти разберат, че ще бъдеш изгонен, вече не са ти приятели. Всеки сам се спасява. — Бо затвори очи и се смръщи като от болка. — Не знам на кого да се обадя. Ще трябва да попитате Зола.

 

 

„Метс“ спечелиха първите два мача на Янки Стейдиъм. Следващите два щяха да се играят на „Сити Фийлд“. Марк и Тод отново си купиха най-евтините билети и се оказаха високо вляво, далече от сблъсъците на игрището. Въпреки усилената реклама и третият мач нямаше много публика.

Приятелите пиеха бира, гледаха мача и не викаха за нито един от двата отбора, защото Тод беше фен на „Ориолс“, а Марк подкрепяше „Филис“. На приглушен глас планираха следващите няколко дни. Сутринта щяха да се качат на влака за Вашингтон и да се срещнат с Фил Сарано, който щеше да говори е прокурора, за да провери в какво настроение ще е.

Тод купуваше пликче фъстъци, когато телефонът на Марк избръмча. Беше Зола, която още беше затворничка в противен хотел, където нищо не беше сигурно. Или Марк, или Тод говореха с нея всеки ден, макар и съвсем кратко. Осведомяваха се за новините по имейл, но внимаваха да не разкриват всичко писмено. По темата за подкупите най-добре беше да общуват по телефона.

— Сериозни проблеми — каза Марк, докато прибираше телефона. Обобщи казаното от Зола и завърши с: — Трябват й двайсет и шест хиляди долара. Има шест в банката си във Вашингтон. Значи двайсет от фирмената сметка.

Тод се замисли за секунда и каза:

— Старата ни фирмена сметка е доста изтъняла напоследък. Много излиза от нея и нищо не влиза.

— Имаме трийсет и една хиляди, нали?

— Малко повече. Как ти се струва да изпратим двайсет хиляди на когото и да било в Сенегал?

— Тя иска да ги преведем във фирмената сметка на адвокатката й. Оттам нататък не знам, но съм сигурен, че Зола ще се оправи.

— Ами ако я арестуват за подкуп?

— Не съм сигурен, че там изобщо арестуват някого за подкуп. Налага се да рискуваме.

— Е, правим ли го? Просто така? Сбогуваме се с двайсет хиляди, спечелени с пот на чело от клиенти пияници по градските съдилища?

— Е, по-голяма част от парите са от данъкоплатците, ако помниш. Събрахме заемите си, за да живеем от тях. Заедно сме в тази история, Тод, нищо не се е променило. Зола има нужда от парите. Имаме ги. Точка по въпроса.

Тод счупи една черупка и метна няколко фъстъка в устата си.

— Добре. Но нали не могат да я арестуват? Регистрирала се е в нашето посолство.

— Питаш ме дали полицията може или не може да направи такова нещо в Дакар, Сенегал?

— Не, всъщност не те питам.

— Хубаво. Тя е американка, Тод, точно като нас и докато ние тук гледаме мач, Зола се пече на огън в Африка, където стъпва за пръв път. Ние се тревожим как ще застанем пред строг съдия в петък, а тя се притеснява да не влезе в затвора, където може да се случи какво ли не. Представяш ли си надзирателите, като я видят?

— Пак ли ми четеш конско?

— Всъщност не съм сигурен какво правя, освен че пия бира. Длъжници сме й, Тод. Преди пет месеца животът й си беше наред. С Горди си прекарваха чудесно. Предстоеше й да завърши право и да прави каквото си поиска. А после се появихме ние. И сега Зола е в Сенегал, уплашена, разорена, безработна, обвиняема, която скоро ще бъде осъдена, и така нататък. Горкото момиче. Сигурно проклина деня, в който ни е срещнала.

— Не е така, тя ни обича.

— Ще ни обича много повече, ако й изпратим двайсетте хиляди.

— Сигурно е по-крехка, отколкото си даваме сметка.

— Мисля, че си прав. Добре че двамата с теб не сме. Може и да сме луди, но не сме крехки.

— Съгласен съм. Две откачалки.

— Питаш ли се някога защо го направихме?

— Твърде много гледаш назад, Марк, а аз може би недостатъчно. Но станалото — станало. Не можем да се върнем назад и да променим каквото и да било, затова престани да си блъскаш главата и да се опитваш да го проумееш. Случи се. Направихме го. Не можем да го променим. По дяволите, имаме си предостатъчно тревоги днес.

— Не съжаляваш ли?

— Аз никога за нищо не съжалявам, знаеш го.

— Иска ми се и аз да можех да изключвам така. — Марк отпи от бирата си и загледа мача. След малко каза: — Съжалявам за деня, в който стъпих в университета. Съжалявам, че взех тези заеми. Съжалявам за случилото се с Горди. И наистина ще съжалявам, ако ни тикнат в затвора за шест месеца и ни дамгосат като осъдени престъпници.

— Страхотно. Значи съжаляваш за разни неща. И каква е ползата да хленчиш?

— Не хленча.

— На мен така ми звучи.

— Добре де, хленча. Ако влезеш в затвора, пак ли няма да съжаляваш за нищо?

— Марк, двамата с теб прекрасно знаем, че няма да влезем в затвора. Точка. Може някой ден някой съдия да ни осъди, но ние няма да бъдем в съда, когато това се случи. Няма да бъдем в града, а сигурно и в държавата. Нали така?

— Да.