Джон Гришам
Бар „Петлите“ (14)

14

Зола отиде на една лекция в понеделник, но толкова се потисна, че отсвири следващите. Права на възрастните хора беше един от безполезните избираеми предмети, популярни сред третокурсниците, устремени към финалната права. Двамата с Горди бяха записали курса и се бяха договорили да се редуват и да изтърпят мъчението, после да съберат записките си и усилията им да бъдат възнаградени с висока оценка. Групата беше малка, двайсетина студенти, и когато мястото до нея остана незаето, Зола нямаше как да не си помисли за Горди. Би трябвало той да седи там.

Когато започнаха да излизат миналия септември, действаха предпазливо. Горди беше популярен сред студентите, нестандартна личност, привличаща внимание. Зола не беше първото момиче, след което беше тичал, но със сигурност беше първата чернокожа, по която си бе паднал. Приятелите им знаеха, че той си има сериозна приятелка у дома, която го ревнува и често идва във Вашингтон да го проверява. Горди и Зола внимаваха, но с течение на времето започнаха да ги забелязват. И новината плъзна.

В началото на лекцията преподавателят направи тъжен коментар за трагедията с господин Танър и няколко погледа се стрелнаха към Зола. След това тя не чу почти нищо друго. Нямаше търпение да напусне сградата, но не и преди да вземе чека си за десет хиляди долара. Депозира го в банката си, облече се добре и заскита из града. Когато небето посивя, Зола влезе в Националната портретна галерия и уби малко време.

Докато следваше, все си намираше почасова работа на разни места. Живееше по-пестеливо от другите си приятели и тъй като не пиеше, рядко ходеше по купони и се придвижваше с градския транспорт, беше спестила пари. Сумата от двайсет хиляди долара, които правителството й отпускаше всяка година за издръжка, й беше предостатъчна, и сега, преди последния си семестър, Зола имаше в банката шестнайсет хиляди долара, за които никой не знаеше. Дребна сума във Вашингтон, но солидна сума за Сенегал. Ако родителите и брат й бъдеха депортирани, парите щяха да са от огромно значение за оцеляването им. Подкупите бяха често явление и макар да я побиваха тръпки от мисълта да пътува до Сенегал, където можеха или да я задържат, или да й откажат да влезе в страната, Зола съзнаваше, че някой ден може да се окаже принудена да се притече на помощ на семейството си с колкото се може по-голяма сума. Затова пестеше и се опитваше да не мисли за заемите си.

Нямаше новини от родителите си. Телефонните разговори от центъра за задържане бяха ограничени. Баща й беше сигурен, че ще му позволят да я осведоми, преди окончателно да отлетят за Сенегал, но правилата за депортирането се меняха сякаш с всеки изминал ден. Зола си повтаряше, че близките й все още са в страната, и мисълта й носеше известна утеха. Защо, не беше сигурна. Кое беше по-лошо — да живеят като затворници във федерален лагер или да са свободни на улицата в Дакар? И двата сценария не вдъхваха искрица надежда. Никога нямаше да им позволят да се върнат в своя квартал в Нюарк. Тежката работа, която се бяха борили да си намират през последните двайсет и шест години, щеше да бъде вече заета от други работници без документи. Цикълът щеше да продължава, защото работата трябваше да се свърши, а истинските американци предпочитаха да не се занимават с нея.

Когато не тъгуваше за Горди и не се самообвиняваше, Зола се тревожеше за семейството си и страшното положение, в което се бяха озовали. Ако успееше някак да се отърси от тези две трагедии, трябваше да се обърне към собственото си несигурно бъдеще. Студените и мрачни януарски дни се нижеха и Зола затъваше все по-дълбоко в обяснима паника.

След като десет дни буквално беше живяла с Тод и с Марк, Зола имаше нужда да се откъсне малко от тях. Те пропускаха занятия и категорично твърдяха, че няма да се върнат във факултета. От време на време й изпращаха по някой есемес да проверят как е, но явно ги занимаваха по-сериозни неща.

Късно във вторник сутринта Зола чу шум отсреща в коридора и разбра, че семейство Танър изнасят кашони с вещите на Горди. Замисли се дали да не ги поздрави и да изкаже съболезнованията си, но се отказа. Господин Танър и братът на Горди цял час сноваха от апартамента до паркирания на улицата микробус под наем. Потискаща работа. Зола ги слушаше през открехнатата си врата. Когато си тръгнаха, тя взе своите ключове от апартамента на Горди. Старите мебели, които вървяха с квартирата, си бяха тук. Зола седна на канапето и хубаво си поплака в празната стая.

На два пъти много неуместно задряма и допусна Горди да нахлуе в съзнанието й. Измъчваше я непоносима вина.

В сряда Зола се облече за лекции и тъкмо се канеше да тръгва, когато се обади баща й. Все още бяха в центъра за задържане и никой не бе споменал нито дума за депортиране. Нищо не се беше променило от посещението й. Абду се стараеше да звучи бодро, което си беше истинско предизвикателство при дадените обстоятелства. Зола се беше опитала да издири техни роднини в Сенегал, да ги предупреди и да помоли за помощ, но засега не успяваше. След двайсет и шест години, през които не бяха поддържали никакъв контакт със страната, бе невъзможно тя да уреди каквото и да било. Според баща й по-голяма част от роднините им били избягали още преди години, а онези, които още живеели в Сенегал, имали собствени проблеми и надали щели да проявят съчувствие.

Поговориха си двайсетина минути и след разговора тя отново се разстрои. Влизането в час вече й се струваше нещо незначително. Преди ходеше заради обърканата си мечта да стане адвокат и да се бори за правата на близките си и другите имигранти. Сега това беше безнадеждна кауза, прекършена мечта.

Зола беше събрала малка библиотека от документи и правилници, свързани с имигрантския проблем, и прекарваше часове в четене на статии, блогове и правителствени публикации. Беше във връзка с няколко групи за защита на човешките права и адвокати, които работят по тези въпроси. Един проблем продължаваше да всява ужас в нея. В хаотичното нетърпение да арестува и депортира ИМН допускаше грешки. Зола пазеше папка с дела на законни американски граждани, помитани от хайките и изпращани обратно в предишната си страна. Знаеше десетки истории за американски граждани, станали жертва на чистките, защото родителите им бяха с нередовни документи, поради което и децата се оказваха неправилно задържани и депортирани. И в почти всеки случай незаконният арест бе ставал след задържането на семейството.

Сама и уязвима, докато близките й бяха в ареста, Зола отново се страхуваше от почукване на вратата.

В четвъртък тя се издокара старателно за интервюто си в Министерството на правосъдието. Няколко начални позиции бяха свободни, но търсенето беше огромно. Зола се чувстваше късметлийка, дори само защото е стигнала до интервю. Заплатата от четирийсет и осем хиляди долара не беше това, което си беше представяла три години по-рано, но фантазиите отдавна вече се бяха стопили.

Федералното правителство беше създало програма за опрощаване на заемите за млади юристи, които започват кариера в сферата на обществените услуги или в някои определени неправителствени организации — те можеха да плащат само до десет процента от годишните си заплати в срок от десет години, а останалата част от заема да им бъде опростена. За много студенти, най-вече за тези от „Фоги Ботъм“, това беше изкушаващо, особено с оглед на свития пазар на труда в частния сектор. Повечето предпочитаха да работят в някоя агенция, свързана с правото, но други започваха работа като учители или се присъединяваха към Корпуса на мира.

Интервюто й беше в приземния етаж на офис сграда на Уисконсин авеню, далече от Министерството на правосъдието, което бе близо до Белия дом. Когато Зола се регистрира, в малката чакалня беше пълно с третокурсници, някои от които тя познаваше от „Фоги Ботъм“. Взе си номерче и остана права, докато не се освободи стол, и почти се беше отказала, когато съобщиха нейното име. Поговори си петнайсетина минути с някакъв измъчен служител от правосъдието министерство и нямаше търпение да се махне.

Животът й в момента беше толкова несигурен, че десет години бяха твърде дълъг период да се посвети на каквото и да било.