Джон Гришам
Бар „Петлите“ (13)

13

Първият учебен ден на пролетния семестър означаваше пари. Министерството на образованието преведе на „Фоги Ботъм“ сумата от 22500 долара за обучение и още по 10000 долара за издръжка на студент. Училището незабавно преведе таксата за обучение на собствениците в Бейтриъм Груп, после раздаде индивидуални чекове за издръжката на студентите. Финансовата служба беше оживена през деня, докато зажаднелите за свежи пари студенти чакаха на дълги опашки.

Марк и Тод пропуснаха занятията и пристигнаха малко преди пет, когато службата затваряше. С двайсет хиляди долара в джобовете двамата отидоха в едно кръчме, което бяха открили през уикенда. Бар „Петлите“ се гушеше на Флорида авеню, близо до Ю стрийт и далече за клиенти от „Фоги Ботъм“. Заемаше приземния етаж на четириетажна сграда, която, макар и боядисана в яркочервено, не се набиваше на очи. Шефът на Тод, букмейкър на име Мейнард, притежаваше и бара, и сградата, както и „Олд Ред Кат“, и още две други заведения в града. Мейнард отстъпи пред настояването на Тод и се съгласи да го премести там. Освен това склони да наеме и Марк, който твърдеше, че е опитен майстор на коктейли. Щяха да поемат бара през нощта и в почивните дни и с новата работа, която си бяха намерили, финансовото им бъдеще изглеждаше много по-светло. Разбира се, огромните им дългове си оставаха, но те нямаха никакво намерение да се занимават с тях.

Бар „Петлите“ имаше атмосфера на стара квартална кръчма. Повечето редовни клиенти бяха правителствени служители, които живееха наблизо или се отбиваха всеки следобед за по няколко силни питиета, преди да се отправят към къщи, когато движението оредее. Някои чакаха този момент няколко часа. Широкият сърповиден барплот беше от лъскав махагон и месинг и в пет всеки следобед беше претъпкан от две-три редици важни бюрократи на средно ниво, които се възползваха от ежедневното намаление в този час, наливаха се и гледаха „Фокс Нюз“. Кухнята приготвяше сносна храна на сносни цени.

В ъгловото сепаре на пилешки крилца и наливна бира Марк и Тод крояха часове наред следващите си ходове.

Във вторник пропуснаха занятия и ровиха в интернет за надежден фалшификатор, който да им продаде нови документи за самоличност. Намериха един в Бетесда, в някакъв автомобилен сервиз, където „консултантът по сигурността“ отпечата по две безупречни шофьорски книжки за двамата: от Вашингтон и Делауер за Марк Апшоу и Марк Финли, преди Марк Фрейзиър. И от Вашингтон и Мериленд за Тод Лейн и Тод Маккейн, преди Тод Лусеро. Цената беше двеста долара в брой на комплект, а фалшификаторът им предложи и паспорти за по още петстотин долара. Отказаха, поне засега. Сегашните им паспорти бяха валидни и двамата нямаха планове да напускат страната.

С новите си имена си купиха нови мобилни и нови СИМ карти. Запазиха старите, за да следят кой ги търси. След магазина за мобилни телефони отидоха в малка дигитална печатница, където поръчаха фирмени бланки и визитни картички за новата си авантюра: Апшоу, Паркър и Лейн, адвокати. Марк Апшоу и Тод Лейн. Нови имена, нови телефонни номера и ново бъдеще. Адресът беше Флорида авеню №1504 — същият като на бар „Петлите“.

Пропуснаха занятия в сряда и докато другите наематели в Кафеза бяха на лекции и нямаше кой да ги види, натовариха дрехите си, няколко книги, малко тенджери, прибори и чаши и избягаха от сградата, без да кажат на никого. Отдавна бяха просрочили януарските си наеми и очакваха хазяина на дупката, в която живееха, да ги съди, само дето щеше да му е адски трудно да ги намери. Нанесоха се в занемарен тристаен апартамент на последния етаж в сградата над бар „Петлите“, явно използван за склад още от времето на Франклин Делано Рузвелт. Не се бяха договорили с Мейнард за наема и бяха пробутали идеята да го плащат с труд, като, разбира се, всичко става неофициално. На Мейнард му харесваше така.

Мисълта да живеят тук изобщо не беше приятна, но същото важеше и за вероятността да плащат повече или да ги преследват онези акули за заемите. Ако няколкомесечното обитаване на тази дупка щеше да ги предпази от бирниците, Марк и Тод бяха готови да издържат. Купиха две легла, канапе, няколко стола, евтина маса и още едно друго от магазина за вещи втора ръка до приюта за бездомни.

Решиха да престанат да се бръснат и да си пуснат бради. И бездруго рядко се бръснеха, както се полага на студенти по право. От тях се очакваше да изглеждат мърляво. А сега мустаците щяха да им подсигурят допълнително прикритие.

В сряда следобед за пръв път се осмелиха да отидат в квартала около Джудишъри Скуеър, където се помещаваха различни съдилища, в които се разглеждаха правни проблеми. В центъра се намираше районният съд — масивна бетонна постройка в стила на седемдесетте години, където се гледаха всякакви наказателни дела. Лабиринтът от съдебни зали се простираше на шест нива. По коридорите сновяха адвокати, които влизаха и излизаха от различни заседания, и обвиняеми, освободени под гаранция, които се мотаеха с близките си. Съдът беше отворен за зрители, достъпът беше лесен и свободен след обичайните проверки с детектор за метал и скенери за тяло. Тод и Марк наблюдаваха как се развиват процесите със съдебни заседатели. Наблюдаваха първите заседания, когато арестанти, облечени с гащеризони, биваха изправяни пред съдиите за бързо изслушване и после изпращани обратно в ареста. Гледаха и разглеждането на искания, придружени със спорове между прокурори и обществени защитници. Проучваха регистрите за съдебните решения и събираха колкото се може повече документи. Кръстосваха коридорите, наблюдаваха внимателно как адвокати съветват скупчените край тях уплашени семейства. Нито веднъж не чуха някой да попита адвоката си дали е правоспособен. Нито веднъж не видяха позната физиономия.

Същата нощ работиха до десет, като поднасяха напитки и храна в бара, после се прибраха в мърлявия си апартамент на последния етаж и часове наред бродиха онлайн из лабиринта на съдебната система на Вашингтон. Наказателното право беше тяхното бъдеще, най-вече защото хонорарите се плащаха в брой и клиентите не проявяваха интерес да се отбиват в кантората им на консултации. Срещите се провеждаха или в ареста, или в съда, точно като срещите на Даръл Кромли.

В четвъртък отново пропуснаха занятия и си отвориха нови текущи сметки. Във Вашингтон имаше шест клона на банка „Суифт“. Марк отиде в клона близо до Юниън Стейшън и депозира петстотин долара на името на Марк Апшоу. Тод Лейн направи същото в клон на Роуд Айланд авеню. Двамата заедно посетиха трети клон на банка „Суифт“ на Пенсилвания авеню и откриха текуща сметка на адвокатска кантора с фалшив данъчен номер. В четвъртък следобед се върнаха в съда и отново наблюдаваха разиграващия се цирк.

И в петък пропуснаха занятия и престанаха да мислят за „Фоги Ботъм“. По възможност повече никога нямаше да видят онова място и мисълта сама по себе си бе въодушевяваща.

Призовката на Горди за шофиране в нетрезво състояние изискваше от него да се яви в съдебна зала 117 в петък следобед в един часа. В един без петнайсет Марк и Тод пристигнаха пред залата и се постараха да си придадат много притеснен вид. Вече се събираше внушителна тълпа.

Марк стискаше призовката с вид на човек, който се нуждае от помощ. И двамата бяха по джинси и туристически обувки и бяха доста опърпани. Марк носеше и шапка с логото на фирмата за селскостопанска техника, „Джон Диър“. Появи се мъж с куфарче и тутакси ги забеляза. Приближи се и попита Марк:

— За шофиране в нетрезво състояние ли си тук?

— Да, господине — отговори Марк. — Вие адвокат ли сте?

— Точно така. Имаш ли си такъв?

— Не, господине.

— Може ли да видя призовката?

Марк му я подаде и правистът я прочете смръщено. После извади визитката си и я подаде на Марк. Престън Клайн, адвокат.

— Ще ти трябва адвокат за това — обясни Клайн. — Хонорарът ми е хиляда долара в брой.

— Наистина ли? Толкова много? — попита Марк шокиран.

Тод застана до него и се представи:

— Аз съм негов приятел.

— Предлагам ти изгодна сделка, синко. Мога да ти спестя доста пари. Ако те признаят за виновен, ще изгубиш книжката си за една година, но преди това ще полежиш малко в пандиза. Аз обаче със сигурност ще мога да го предотвратя.

Клайн действаше ловко почти колкото Даръл Кромли, но в момента това нямаше значение.

— Имам четиристотин долара в брой — каза Марк. — Останалите мога да дам по-късно.

— Добре, но трябва да ги платиш преди датата за явяване в съда.

— Какво явяване в съда?

— Ами влизаме и заставаме пред съдията. Казва се Канту, много е строг. Аз ще говоря, ти не обелваш нито дума, ако не ти кажа. Канту ще мине отгоре-отгоре по процедурата, все рутинни неща, а ти ще пледираш „невинен“. Ще назначи изслушване след около месец, което ще ми осигури време да си свърша работата. Сигурно дрегерът е показал едно цяло и един промила?

— Да, господине.

— Имаш ли парите?

Марк бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Подаде на адвоката четири стотачки и Клайн ги грабна.

— Да влизаме да оправим документите.

— Може ли и аз да дойда? — попита Тод.

— Естествено. Зоопаркът е отворен за посетители.

Вътре адвокатите се бяха скупчили зад преградата, наблюдавани от около дузина зрители. Клайн насочи Марк към място на първия ред и извади някакви документи от старото си куфарче.

— Това е договор за правни услуги между теб и мен — посочи му той и попълни сумата хиляда долара. — Служи и като запис на заповед за изплащането на остатъка. Прегледай го, попълни името и адреса си и подпиши отдолу.

Марк извади химикалката си и написа името Гордън Танър и стария си адрес. Двамата с Тод залагаха много на вероятността никой да не свърже името на Гордън с новините за самоубийството му. И сериозно се съмняваха, че някой в огромната съдебна система е извадил делото на Гордън от графика с делата за шофиране в нетрезво състояние. Ако се беше случило и попитаха Марк, двамата смятаха просто да си излязат. Или да си плюят на петите.

Марк прочете договора и се опита да запомни колкото се може повече от текста. Върна го на адвоката и попита:

— Често ли имате такива случаи?

— Непрекъснато — самодоволно отговори Клайн, като че беше много известен и зает адвокат.

— Човече, брат ми участва в сбиване на мач на „Капс“ и го обвиниха в нанасяне на телесна повреда. Занимавате ли се с такива случаи?

— Разбира се. Лека или тежка?

— Лека, струва ми се. Колко ще искате?

— Хиляда долара, ако признае вина. Ако се стигне до процес, ще е много по-скъпо.

— Ще го спасите ли от затвора?

— Разбира се, няма проблем. Ако се признае за виновен за нарушаване на обществения ред, ще го пуснат. По-късно мога да отменя присъдата срещу още хиляда долара. Така досието му ще си остане чисто.

— Благодаря, ще му кажа.

В един часа съдия Канту се настани на мястото си и всички се изправиха. Конвейерът се задейства, докато каралите пияни един след друг минаваха през портичката, когато приставът ги повикаше по име. Само половината имаха адвокати. Попитаха всеки как пледира — „невинен“ или „виновен“. Онези, които признаваха вината си, получаваха документи от прокурора и биваха помолени да седнат в някой ъгъл и да попълнят бланки. За онези, които пледираха „невинен“, биваха определяни дати за повторно явяване пред съда през февруари.

Марк и Тод наблюдаваха всеки ход и попиваха всяка дума. Много скоро щяха да влязат в бизнеса.

Когато повикаха Гордън Танър, Клайн нареди:

— Свали си шапката.

Той поведе Марк към съдийската скамейка и двамата погледнаха нагоре.

— Здравейте, господин Клайн — поздрави го съдия Канту.

Двамата приятели го бяха наблюдавали как работи вече двайсет минути — този тип беше същински Дядо Коледа, с усмивка и с мила дума за всеки, който застанеше пред него. Макар че съдът за пътнотранспортни произшествия стоеше най-ниско в стълбицата, на съдия Канту явно му беше приятно тук.

— Първо провинение ли е? — попита той сега.

— Да, господин съдия — отговори Клайн.

— Съжалявам — обърна се съдията към Марк с дружелюбно изражение.

Марк усещаше в корема си буца колкото топка за боулинг и очакваше всеки момент някой, може би от прокурорите, да изтърси: „Чакайте, това име ми е познато. Танър не скочи ли от моста?“. Но не последваха изненади.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка, господин Танър? — попита съдия Канту.

Марк се смръщи и отговори:

— Ами, господин съдия, изгубих си портфейла. Заедно с кредитните карти, с всичко.

— Е, книжката няма да ви трябва. Допускам, че пледирате „невинен“.

— Точно така, господин съдия — побърза да отговори Клайн.

Съдията си записа нещо и каза:

— Добре, датата ви за явяване пред съда е четиринайсети февруари. Ще бъде незабравим Свети Валентин.

Той се усмихна, като че ли бе изтърсил голяма смешка. Клайн взе някакви документи от секретарката и каза:

— Благодаря, господин съдия. Ще се видим тогава.

Отдръпнаха се от съдийската маса и на излизане от залата Марк прошепна на адвоката си:

— Имате ли нещо против да поостанем и да погледаме?

— Ако искате да се отегчите до смърт, разбира се.

Марк и Тод седнаха на задния ред, а Клайн изчезна.

— Значи така се оправя човек с шофиране в нетрезво състояние — прошепна Тод. — Нищо работа.

Другите адвокати се изреждаха, пристигаха и още. Десет минути по-късно Клайн се върна с друг клиент — със сигурност го беше придърпал в коридора.

Марк и Тод се наслаждаваха на представлението още един час, после си тръгнаха. Според визитката на Клайн кантората му се намираше на И стрийт, недалече от съда. Изминаха пеша три преки и намериха адреса. Четириетажната сграда очевидно беше претъпкана с адвокати. В списък на входа бяха изредени имената на десетина малки фирми и на няколко самостоятелни играчи. Оказваше се, че Клайн практикува сам. Докато Марк чакаше отвън, Тод влезе в тясната приемна, където уморена жена се трудеше усърдно зад голямо бюро. Тя го поздрави без усмивка.

— С какво мога да ви помогна?

— Ами търся адвокат на име Престън Клайн — каза Тод и се огледа.

В края на бюрото й имаше няколко разделителя с имената на адвокати, а зад всеки имаше подредени телефонни съобщения и писма.

— Клиент ли сте? — попита жената.

— Може би. Препоръчаха ми го, казаха, че е добър в наказателните дела.

— Той е в съда. Мога да запиша името и телефонния ви номер и той ще ви звънне.

— Кантората му тук ли се намира?

— Да, на втория етаж. Защо питате?

— А не може ли да се срещна с партньора му или с някой правен асистент? Трябва да поговоря с някого.

— Адвокат Клайн работи сам. Аз съм секретарката му.

Тод се поколеба, озърна се и каза:

— Добре, имам номера, ще му се обадя. Благодаря.

Той излезе, преди служителката да смогне да отговори. Докато се отдалечаваха, Тод каза:

— Точно както допускахме. Този тип работи соло. Държи някаква кутийка на втория етаж, но никакви служители. Момичето на рецепцията вдига телефона за цяла глутница адвокати. Много долнопробна работа.

— Адски ме кефи — каза Марк. — Само момиче остава да намерим.