Джон Гришам
Бар „Петлите“ (32)

32

В центъра за задържане „Бардтаун“ разбудиха родителите и брата на Зола посред нощ и им наредиха да си съберат нещата. Дадоха на всеки два платнени сака, в които да натъпче вещите си, и трийсет минути да се подготвят за пътуването. Заедно с още петдесет африканци, с някои от които се бяха запознали в ареста и знаеха, че са предимно сенегалци, ги натовариха в чисто бял автобус, който превозваше федерални арестанти. Щракнаха им белезници и не ги свалиха в автобуса. Четирима въоръжени до зъби агенти на ИМН, двама от които с пушки, ги придружиха до местата им и им наредиха да седят тихо и да не задават въпроси. Двама от агентите се настаниха отпред, двама — отзад. Прозорците с дебели метални щори бяха заключени.

Майката на Зола преброи още пет жени в групата. Останалите бяха мъже, почти всички под четирийсет години. Фанта беше издръжлива жена, твърдо решена да запази самообладание. Усещането беше мъчително, но те отдавна бяха приели, че преместването им е неизбежно.

След четири месеца в ареста посрещнаха излизането от там с облекчение. Разбира се, предпочитаха да останат в страната, но ако щяха да живеят в клетка в Щатите, едва ли в Сенегал щеше да е много по-зле.

Пътуваха мълчаливо и в мрак почти два часа. Агентите от време на време си говореха и се смееха, но депортираните не издаваха нито звук. По пътните знаци разбраха, че влизат в Питсбърг и че автобусът се отправя към летището. Той премина през охраняван портал и паркира в огромен хангар. Недалече чакаше пътнически самолет без никакви надписи. В другия край на летището, много далече, се виждаха ярките светлини на терминала. Хората слязоха от автобуса и се насочиха към един ъгъл, където ги очакваха още агенти на ИМН. Задържаните бяха разпитани един по един и документите им бяха проверени. След като проверката приключи, им свалиха белезниците и ги пуснаха да си вземат саковете, чието съдържание отново беше проверено. Обработката протичаше бавно, никой не бързаше, особено запътилите се към дома.

Пристигна още един автобус. От него слязоха двайсет и петима африканци, до един замаяни и изтощени като хората от първия автобус. Нечии документи не бяха наред, затова останалите трябваше да чакат. Стана почти пет сутринта, когато служител поведе първата група пътници към самолета. Зад тях се образува опашка. Бавно се качиха в самолета, носейки багажа си, после бяха упътени към местата си. Качването отне още един час. Пътниците с облекчение разбраха, че по време на полета няма да бъдат с белезници. Друг служител им прочете правилата за придвижването им вътре, използването на тоалетните и така нататък. Да, можеха да си говорят, но тихо. И при най-малкия намек за проблем щяха отново да се окажат с белезници. Всяко непокорство автоматично водеше до арест при пристигането им. Щяха да ги придружават шестима въоръжени агенти. Полетът щеше да отнеме единайсет часа, нямаше да има междинно кацане и щяха да им поднесат храна.

В седем двигателите на самолета забоботиха. Вратите бяха затворени и заключени и служител нареди на пътниците да закопчаят коланите на седалките си. След това им проведе инструктажа за безопасност и поведение в случай на извънредни ситуации. Раздадоха им кафяви хартиени торбички. Сандвич със сирене, ябълка и малка кутия сок. В седем и двайсет самолетът се разтресе и зарулира по пистата.

Двайсет и шест години след като бяха пристигнали в Маями с либерийски товарен кораб, Абду и Фанта Мал напускаха своята втора родина като престъпници и се отправяха към несигурно бъдеще. Синът им Бо, който седеше зад тях, напускаше единствената страна, която помнеше. Докато самолетът излиташе, те се държаха за ръце и се бореха със сълзите.

Един час по-късно служителка от „Бардтаун“ позвъни на Зола с новината, че семейството й пътува за Дакар, Сенегал. Беше рутинно обаждане до лицето за връзка, посочено от всеки задържан. Зола знаеше, че това предстои, и все пак го прие тежко. Качи се горе и осведоми Марк и Тод, после двамата цял час я утешаваха. Решиха да си направят дълга разходка и да закусят някъде.

Храниха се мрачно. Зола беше твърде притеснена и погълната от мисли, за да обърне внимание на гофретата си. Тод и Марк бяха искрено загрижени за семейството й, но бяха будували почти през цялата нощ, потънали в грижи заради собственото си трудно положение. Даръл Кромли беше завел делото много по-бързо, отколкото бяха предполагали. Адвокатската колегия беше по следите им, без съмнение насочена или от Кромли, или от надутия негодник от Чарлстън. Не че имаше значение, малката им схема беше приключила. Чувстваха се отвратително за доста неща, но най-вече заради клиентите, които бяха измамили. Тези хора им се бяха доверили, бяха им платили, а сега те ги бяха изиграли и системата щеше да ги премаже.

Докато се хранеха, наблюдаваха Зола. Тя взе телефона си и се обади на Диало Нианг за втори път. Дакар беше с четири часа напред и работният ден беше в разгара си. Диало Нианг отново не вдигна мобилния си, никой не отговаряше и в кантората му. Срещу петте хиляди долара, които Зола беше платила седмици по-рано, Нианг се беше съгласил да посрещне семейството й на летището, да им уреди временен подслон и най-важното — да направи така, че органите на властта да са доволни. Твърдеше, че е специалист по имиграционните въпроси и прекрасно знае какво върши.

Зола направо обезумя, когато не успя да се свърже с него по телефона.

Тъй като ги търсеха много хора, не беше разумно тримата да се връщат на стария си адрес. Извървяха няколко преки, намериха „Старбъкс“, купиха си кафе, отвориха лаптопите, влязоха в интернет и пак се заровиха в телефонния указател онлайн. Търсенето на още фалшиви клиенти поне им даваше нещо за правене, насочваше мислите им другаде.

Полетът беше дълъг и с напредването на времето пътниците все повече се оживяваха и ставаха по-разговорливи. Почти всички твърдяха, че ще ги посрещне приятел или роднина, макар че липсата на сигурност беше осезаема. Никой не се преструваше, че е оптимистично настроен. Бяха отсъствали с години и нямаха валидни лични документи: нито американски, нито сенегалски. Притежателите на фалшиви американски шофьорски книжки бяха принудени да ги върнат. Полицията в Дакар беше известна с грубото си отношение към репатрираните. Отношението им беше съвсем просто — не искате да сте тук, на кого сте потрябвали? Съединените щати са ви изритали, така че никой не ви иска. Често се държаха с тях като с парии. Завърналите се в родината трудно си намираха работа и дом. Макар мнозина от сънародниците им да мечтаеха да емигрират в Съединените щати или в Европа, те се отнасяха насмешливо към онези, които се бяха опитали и се бяха провалили.

Абду и Фанта имаха близки, пръснати из цялата страна, но не можеха да им имат доверие. През годините с тях се бяха свързвали различни роднини, влезли в САЩ незаконно. Абду и Фанта не можеха или не искаха да се забъркват. Достатъчно опасно беше за самите тях да живеят без документи. Защо да рискуват да бъдат заловени, като помагат на другите?

Сега, когато те се нуждаеха от помощ, нямаше на кого да се доверят. Зола ги беше уверила, че се е договорила с Диало Нианг и че той ще се погрижи за тях. Горещо се молеха за неговата намеса и помощ.

Самолетът отлетя към слънцето и после обратно към нощта. След единайсет часа и още две порции храна в кафяв плик започна да се снижава над Дакар и настроението на борда отново стана мрачно. Пътуването обратно към родината завърши след полунощ — едно приключение, което никой от хората на борда не беше желал. Самолетът се придвижи до главния терминал и спря пред последния изход на дълга постройка. Двигателите бяха изключени, но вратите останаха затворени. Служителят от ИМН обясни, че вътре ще бъдат предадени на сенегалските служби и ще бъдат извън американска юрисдикция. Късмет.

Когато вратите най-сетне се отвориха, хората понесоха саковете си от самолета надолу по рампата. Вътре ги заведоха в голямо открито помещение, отделено от главната зала, с редица униформени полицаи. Нито един от тях не изглеждаше дружелюбен. Служител с костюм започна да раздава резки заповеди на френски — официалния език на Сенегал.

Когато ги арестуваха няколко месеца по-рано и депортирането им се превърна в реалност, Абду и Фанта отново заговориха на родния си френски. След двайсет и шест години старание да избягват този език и упорито учене на английски отначало им беше трудно. Накрая обаче си го припомниха и вероятно единственият положителен резултат от задържането им беше преоткриването на един език, който обичаха. Бо, от друга страна, никога не беше чувал у дома да се говори на френски, не го насърчаваха да го учи и в училище. Отначало не знаеше нито дума, но по време на престоя си в „Бардтаун“ се мотивира много. След като четири месеца непрекъснато общуваше с родителите си на френски, Бо го усвои доста добре.

Само че служителят говореше бързо и сложно. Повечето пътници почти не разбираха какво им казва.

Започна обработването на документите им от Съединените щати. Кога са заминали? Защо са заминали? Къде е работел Абду, преди да напусне Сенегал? Колко време са били в САЩ? Останали ли са там членове на семейството им? Имат ли роднини в Дакар, в друг град или в провинцията? Къде възнамеряват да живеят? Въпросите бяха резки, отговорите — посрещани с насмешка. Няколко пъти служителят предупреди Абду да говори само истината. Абду го увери, че точно това прави.

Бо забеляза, че другите хора биват извеждани по-навътре в залата, където ги чакаха някакви посрещачи. Явно щастливците биваха предавани на своите приятели и близки.

Полицаят ги попита дали имат връзка с някого с Дакар. Когато Абду му даде името на Диало Нианг, техния адвокат, полицаят ги попита защо им трябва адвокат. Абду се опита да обясни, че това е било уредено от дъщеря му в САЩ, защото нямат близки, на които да разчитат. Полицаят погледна някакъв лист и каза, че господин Нианг не се е свързал с полицията. Не чакаше семейството. Служителят на реда им посочи редица столове, каза им да чакат там и се приближи до мъж с костюм.

Мина един час, докато полицията изпрати повечето спътници навън.

Когато останаха десетина човека, мъжът с костюма се приближи до семейство Мал и каза:

— Господин Нианг не е тук. Колко пари имате?

Абду се изправи и отговори:

— Около петстотин долара.

— Добре. Може да си позволите хотелска стая. Последвайте този полицай. Той ще ви заведе.

Служителят на реда кимна и те понесоха саковете си. Мъжът ги поведе през залата, извън терминала към някакъв паркинг, където чакаше полицейски микробус. Седна с тях отзад и не продума двайсет минути, докато лъкатушеха по празните улици, а после им нареди да слязат пред занемарен пететажен хотел.

На входа каза:

— Ще останете тук, защото арестът е пълен. Не напускайте при никакви обстоятелства. Ще се върнем след няколко часа да ви вземем. Някакви въпроси?

Тонът му не оставяше капка съмнение, че няма да се зарадва на въпросите. В този момент новодошлите бяха признателни, че са тук, а не в затвора.

Полицаят се вторачи в тях, като че ли имаше още нещо за казване. Запали цигара, издуха дима и каза:

— И искам да ми платите за труда.

Бо отмести поглед и прехапа език. Абду остави саковете и каза:

— Разбира се. Колко?

— Сто долара.

Абду бръкна в джоба си.

Служителят на рецепцията дремеше на стола си и видимо се подразни, че го притесняват в този час. Отначало каза, че няма свободни стаи, хотелът бил пълен. Абду допусна, че хотелът и полицията са се договорили и че липсата на празни стаи е част от представлението. Обясни, че съпругата му е болна и че няма къде да пренощуват. Служителят огледа екрана на компютъра си и успя да им намери малка стая, на висока цена, разбира се. Абду изглеждаше спокоен и се постара да се държи възможно най-любезно. Обясни, че има само американски долари, които не бяха приемливи, разбира се. Само западноафрикански франкове. Фанта съумя да се престори, че всеки момент ще припадне. Бо трудно следеше разговора на френски, но му идеше да се нахвърли на служителя на рецепцията и да го удуши.

Абду не се примири с отказа и буквално започна да умолява човека за стаята. Мъжът се смили и обясни, че надолу по улицата има банка. Позволи им да се настанят в стаята, но още рано сутринта на следващия ден искаше парите в местна валута. Абду обеща и го отрупа с благодарности, а служителят неохотно му подаде ключа.

Абду попита дали може да се обади до Щатите по телефона. Категорично не. Когато платят за стаята, ще имат право да се обадят, но само ако си платят. Беше почти три през нощта местно време — единайсет вечерта в Съединените щати, — когато влязоха в малката и задушна стая на четвъртия етаж. До далечната стена имаше едно-единствено тясно легло. Мъжете настояха да го вземе Фанта. Те щяха да спят на пода.

Зола се събуди в три през нощта. Цяла нощ беше звънила, изпращала есемеси и имейли на Диало Нианг, но без никакъв отговор. Телефонът й завибрира от непознат номер и тя го грабна. Беше Бо и за няколко секунди в гласа му долови облекчение. Той набързо й разказа случилото се, обясни, че от адвоката няма и следа и че полицията току-що е тръгнала с Абду от хотела.

— Вие с мама в безопасност ли сте?

— Ами не сме в затвора, още не. Два пъти повториха, че можем да останем в този хотел, защото затворът е пълен. Явно са намерили място за татко. На нас ни е забранено да напускаме хотела.

— Сто пъти звъних на адвоката — увери го Зола. — Ти опита се ли да му се обадиш от там?

— Не. Обаждам се от телефона на рецепцията, а служителят се е вторачил в мен и попива всяка дума. Не обича да използват телефона му, но успях да изкрънкам само този разговор.

— Дай ми номера, ще измисля нещо.

Бо върна телефона на служителя, после намери кафене близо до хотела. Купи два кроасана и кафе и ги отнесе в стаята. Двамата с Фанта седяха в полумрака. Тя си отдъхна, че Бо се бе свързал със Зола.

Хранеха се, пиеха кафе и очакваха ново почукване на вратата.