Джон Гришам
Бар „Петлите“ (35)

35

Зола се ужаси от новината, че двамата й партньори са арестувани. Дори по-лошо — че полицията издирва и нея. Но не се притесняваше, че има шанс да я намерят в Сенегал. Марк и Тод бяха в Бруклин и я уверяваха, че държат положението под контрол, но тя сериозно се съмняваше. Не бяха прави за почти нищо от януари насам, но на този етап вече й беше трудно да приеме невероятното им самочувствие. Намери статията онлайн и я прегледа. Името й не се споменаваше, не намери нищо за себе си и в графика на съда. Страницата й във Фейсбук беше засипана с коментари и въпроси от приятели, но тя още преди седмици беше престанала да им отговаря.

Идина Санга не получи разрешение да посети Абду в затвора и след двудневно чакане Зола беше още по-разтревожена. Полицаите два пъти бяха ходили в хотела да проверяват майка й и брат й, но не съобщаваха никакви новини. Фактът, че е със семейството си, й носеше утеха, а нейното присъствие им вдъхваше надежда. Бо и Фанта не спираха да я питат за следването, за завършването, за адвокатския изпит и така нататък, но тя съумяваше да отклонява въпросите им и да не допуска разтворът да се насочи към кашата, която беше забъркала у дома. Само да знаеха. Разбира се, нямаше да разберат. Повече нямаше да стъпят на американска земя, а Зола не беше сигурна, че самата тя иска да го направи.

По време на полета за Сенегал Зола прочете десетки статии за претъпканите и опасни арести и затвори в Дакар. Надяваше се Бо и майка й да не са били толкова любопитни. Тези места бяха в плачевно състояние.

Накрая Зола се осмели да излезе от хотела и да се поразходи. Градът беше разположен на полуостров Кап-Вер и беше агломерация от селца и бивши френски колониални градове. Улиците бяха горещи, прашни и зле поддържани, но всяка сутрин оживяваха с натоварено движение и тълпи от хора. Много от жените носеха дълги и широки дрехи от ярки материи. Много от мъжете бяха облечени с хубави костюми и изглеждаха точно толкова делови, колкото и тези във Вашингтон, с мобилни телефони и куфарчета. Коне теглеха каруци, натоварени с плодове и селскостопанска продукция, и се боричкаха с лъскави джипове на задръстените кръстовища. Колкото и безумно да изглеждаше отначало, градът всъщност излъчваше спокойствие. Всеки познаваше всеки, малцина бързаха. Смях и разговори се носеха във въздуха. Отвсякъде звучеше музика: ревеше от уредбите на автомобилите и от вратите на магазините, гърмеше от уличните групи, които изнасяха импровизирани концерти.

През втория си пълен ден в града Зола намери американското посолство и се регистрира като туристка. Един час по-късно, докато наближаваше хотела, двама полицаи я спряха и й поискаха документите. Знаеше, че полицията има широки правомощия да разпитва и дори да задържа хора. По почти всякакви причини всеки можеше да попадне в ареста за четирийсет и осем часа.

Един от полицаите говореше малко английски. Тя му обясни, че е американка и не говори френски. Те се изненадаха от американския й паспорт и от шофьорската й книжка (истинската), издадена в Ню Джърси. Много разумно беше оставила фалшивите си документи в хотела.

След безкрайни петнайсет минути й върнаха документите и я пуснаха. Случката беше доста плашеща, затова Зола реши да остави туристическите занимания за друг ден.

Партньорите й се бяха настанили в малък апартамент в евтин хотел на Шърмърхорн стрийт в центъра на Бруклин. Една спалня, разтегателен диван, тясна кухня — триста долара на вечер. В магазин за канцеларски материали платиха деветдесет долара, за да наемат за един месец комбиниран скенер, принтер, факс и копирна машина.

Издокарани със сака и вратовръзки, двамата отидоха в клон на Ситибанк на Фултън стрийт и поискаха среща с акаунт мениджъра. С истинските си имена, шофьорски книжки и номера на социалните осигуровки отвориха текуща сметка за правна клиника „Лусеро и Фрейзиър“. Пробутаха старата история, че са следвали право заедно, но им е омръзнала мелачката на манхатънските фирми. Малката им клиника щяла да помага на истински хора с истински проблеми. Взеха адреса на административна сграда през шест преки, но той им трябваше само за да го отпечатат на новите си чекове, които и бездруго никога нямаше да видят. Марк написа личен чек за хиляда долара, за да открие сметка, и веднага щом се върнаха в апартамента си, изпратиха по факса разрешение за извършване на превода до банката си във Вашингтон. Салдото им, малко под 35000 долара, беше прехвърлено в новата им сметка и старата беше закрита. По имейл осведомиха госпожа Джени Валдес от „Коен-Кътлър“ в Маями, че фирмата им „Апшоу, Паркър и Лейн“ се е сляла с бруклинската фирма „Лусеро и Фрейзиър“. Тя им изпрати също по имейл един куп формуляри, за да внесат нужните промени, и те отделиха цял час за попълването им. Тя отново ги помоли да й изпратят номерата на социалните осигуровки и банковите сметки на своите хиляда и сто клиенти, които им бяха предоставили за колективния иск, и те отново не го направиха с обяснението, че още събират тази информация.

Невъзможно бе да се свържат по телефона лично с Хайндс Ракли, затова решиха да започнат с правната му кантора. Уебсайтът на „Ратлиф и Косгроув“ беше доста полезен и сносно прикриваше факта, че във фирмата работят малко повече от четиристотин човека, които се занимават с просрочени ипотеки, отнемане на собственост, неплатени кредитни сметки, банкрути, събиране на дългове и неплатежоспособност по студентски заеми. Горди ги беше описал като „клоаката“ на финансовите услуги. Имаха около стотина адвокати в седалището си в Бруклин, а управляващ партньор беше Марвин Джокъти, мъж на около шейсет години, с месесто лице и твърде неблагонадеждна професионална биография.

Марк му изпрати следния имейл:

Скъпи г-н Джокъти,

Казвам се Марк Финли и съм разследващ журналист на свободна практика. Работя над статия за г-н Хайндс Ракли, който, доколкото знам, е Ваш бизнес партньор. След едноседмично проучване установих, че чрез фирмите си „Шайло Скуеър Файненшъл“, „Варанда Капитал“, Бейтриъм Груп и Лакър Стрийт Тръст г-н Ракли е собственик на осем висши учебни заведения по право в цялата страна. Ако се съди по резултатите от изпитите за адвокатската колегия, въпросните осем учебни заведения обслужват обществен сегмент, напълно неподходящ за обучение по право или за полагане на въпросния изпит. Въпреки това явно са много печеливши.

Бих искал да си уредя среща с господин Ракли възможно най-скоро. Споменах историята без много подробности на „Ню Йорк Таймс“ и на „Уолстрийт Джърнъл“ и двете издания много се заинтригуваха. Много е важно да не губим време.

Телефонният ми номер е 838-774-9090. Аз съм в града и нямам търпение да разговарям с г-н Ракли или с негов представител.

Благодаря Ви,

Марк Финли

Беше понеделник, 12 май, един и половина следобед. Марк и Тод се запитаха след колко време ще им отговори господин Джокъти. Докато чакаха и убиваха времето в апартамента си, подеха атака срещу нищо неподозиращи хорица в предградията на Уилмингтън, Делауер. С помощта на телефоните указатели онлайн отново се захванаха с пакостите и добавиха още имена към колективния си иск. След като си извършил хиляда и сто углавни престъпления, какво са още около двеста?

В три следобед Марк отново изпрати имейла си на Джокъти, направи го и в четири часа. В шест отидоха с метрото до Янки Стейдиъм, където „Метс“ играеха прекомерно рекламиран мач, злобен реванш между два градски отбора, който не беше разпродаден. Купиха си билети за евтини места в централния сектор и платиха по десет долара за малки бири. Преместиха се на най-горния ред, далече от другите фенове, пръснати по откритите седалки.

Трябваше да се явят в съда в петък и смятаха, че е разумно да не пропускат датата. От богатия си опит знаеха, че в противен случай ще бъдат издадени писмени заповеди за ареста им при следващо провинение. Тод се обади на Хадли Кейвинес, която вдигна след второто позвъняване.

— Виж ти, май в крайна сметка загазихте, момчета — разсмя сетя.

— Да, скъпа, загазихме. Сама ли си? Основателен въпрос.

— Да, ще излизам по-късно.

— Успешен лов. Би ли ни направила една услуга? Имаме призовки за явяване в съда този петък, но напуснахме града и не възнамеряваме да се връщаме скоро.

— Не ви виня. Предизвикахте голямо оживление в съда. Всеки има какво да разкаже.

— Нека си говорят. Да се върнем на услугата.

— Някога да съм ви отказвала нещо?

— Не, не си и затова те обичам.

— Всички така казват.

— И така, ето за какво става въпрос. Ще можеш ли да се отбиеш в Шесто отделение и да помолиш госпожата да ни премести две седмици по-нататък? Просто техническа подробност, а ти си спец в тези работи.

— Не знам. Може някой да следи. Ако ме попитат, каква е причината?

— Кажи им, че се опитваме да си наемем адвокат, но нямаме пари. Става дума само за две седмици.

— Ще видя какво мога да направя.

— Цена нямаш.

— Да, да.

Към края на третия ининг телефонът на Марк завибрира — непознат номер.

— Може би добри новини.

Беше Марвин Джокъти, който заяви направо:

— Господин Ракли няма желание да се срещне с вас и ще ви съди до дупка, ако напишете нещо невярно.

Марк се усмихна, намигна на Тод, докосна бутона на микрофона и отговори:

— Добър вечер и на вас, господине. Защо господин Ракли бърза толкова със заплахите за съд? Да не би да крие нещо?

— Не крие. Много държи на личното си пространство и плаща на доста безмилостни адвокати.

— Не се съмнявам. Има участие в поне четири адвокатски фирми, включително вашата. Предайте му да ме съди на воля, нямам пукната пара.

— Това няма да го спре. Ще ви осъди и ще съсипе репутацията ви като журналист. За кого работите, между другото?

— За себе си. На свободна практика съм. Като се замисля, господин Джокъти, може би имам нужда тъкмо от едно хубаво съдебно дело, защото и аз ще го дам под съд от своя страна и ще настоявам за сериозна сума. Мога да се сдобия с цяло състояние от санкции за неправомерна дейност.

— Газиш в дълбоки води, приятел.

— Ще видим. Предайте на господин Ракли, че ако даде под съд мен, ще даде под съд и „Ню Йорк Таймс“, защото утре следобед имам среща с тях. Искат да пуснат статията ми в неделя на първа страница.

Джокъти се засмя и каза:

— Господин Ракли има повече връзки с „Таймс“ и „Джърнъл“, отколкото допускаш. Няма да посегнат към такава статия.

— Е, май ще се наложи да поеме този риск. Знам истината и ще предизвикам страхотна сензация. На първа страница.

— Ще съжалявате, господине — каза Джокъти и рязко затвори.

Марк се взря в телефона си, после го прибра в джоба на джинсите. Пое си дълбоко дъх и заяви:

— Корав тип. Няма да е лесно.

— Всички от неговия калибър са корави. Как мислиш, ще се обади ли пак?

— Кой знае? Вероятно е говорил с Ракли и са се поуплашили. Последното, което Ракли иска, е публичност. В схемата с учебните заведения няма нищо незаконно, но въпреки това вони.

— Ще се обадят. И защо не? Ако беше на мястото на Ракли, нямаше ли да ти е любопитно какво знаем?

— Може би.

— Ще се обадят.