Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rooster Bar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Бар „Петлите“

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-441-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4479

История

  1. — Добавяне

4

Зола ги посрещна на покритата площадка пред сградата и двамата я последваха нагоре по стълбите до апартамента й на втория етаж. Щом влязоха, тя затвори вратата и им благодари, че са дошли. Беше видимо притеснена, почти обезумяла.

— Къде е той? — попита Марк.

— Там — кимна тя към коридора. — Не ме пуска да вляза и не излиза. Мисля, че през последните два дни почти не е мигнал. Състоянието му непрекъснато се променя — в момента пращи от енергия.

— И не взема лекарства? — попита Тод.

— Явно не, поне не от аптеката. Подозирам, че се самолекува.

Спогледаха се, всеки чакаше другият да направи първата стъпка. Накрая Марк каза:

— Да вървим.

Тримата прекосиха коридора и Марк почука на вратата.

— Горди, Марк е. Тук съм с Тод и Зола, искаме да поговорим.

Мълчание. Едва доловимо откъм стаята се чуваше Спрингстийн. Марк почука отново и повтори думите си. Музиката секна. Някой ритна и събори стол или табуретка. Отново тишина, после бравата щракна. След няколко секунди Марк отвори вратата.

Горди стърчеше насред тясната стая само по стари спортни гащета на „Редскинс“, които приятелите му бяха виждали стотици пъти. Беше се вторачил в стената и не им обърна внимание, когато влязоха. В кухненския бокс отляво цареше пълен безпорядък, празни бирени кутийки и шишета от алкохол бяха струпани в мивката и пръснати по плотовете. По пода се въргаляха картонени чаши, мръсни салфетки и опаковки от сандвичи. Малката маса за хранене от дясната им страна беше цялата в листове, струпани на високи безредни купчини около лаптопа и принтера. Подът под масата беше отрупан с вестници, папки и захвърлени статии от списания. Канапето, телевизорът, креслото и ниската масичка бяха изтикани плътно в единия ъгъл, сякаш в опит да се разчисти цялата стена.

Тя представляваше лабиринт от картони и десетки листове хартия, подредени по някаква налудничава логика и закрепени с цветни кабарчета или с тиксо. С черни, сини и червени маркери Горди се беше заел да подрежда огромен корпоративен пъзел, грандиозен заговор, като нишките водеха до зловещите лица на хората най-отгоре.

Самият той, изглежда, се взираше в лицата. Беше блед и изпит, видимо много отслабнал, а Марк и Тод не бяха забелязали подобно нещо две седмици по-рано по време на последните изпити. Приятелят им обичаше да спортува и често ходеше във фитнеса, но оформените мускули вече ги нямаше. Гъстата му руса коса, повод за огромна суета от негова страна, не беше мита от седмици и беше станала на клечки. Тримата огледаха него и състоянието на апартамента му и незабавно заключиха, че приятелят им е мръднал. Пред тях стоеше маниакален художник, който налудничаво и уединено работеше над огромно платно.

— Защо сте дошли? — попита Горди, извърна се и ги изгледа гневно.

Очите му бяха хлътнали, бузите се бяха вдлъбнали, брадата му беше на една седмица.

— Трябва да поговорим — каза Майк.

— Да, така е — съгласи се Горди, — обаче ще говоря аз, защото имам да ви казвам много неща. Разплетох цялата история. Спипах негодниците и сега трябва да действаме бързо.

Тод се обади колебливо:

— Добре, Горди, дойдохме да те изслушаме. Какво става?

Горди посочи канапето и спокойно каза:

— Заповядайте, седнете.

— Предпочитам да остана прав, ако нямаш нищо против, Горди — каза Майк.

— Имам! — сопна се приятелят му. — Имам против. Правете, каквото казвам, и всичко ще бъде наред. Хайде, сядайте.

Зъбеше им се, внезапно разярен, и изглеждаше готов да фрасне някого. Нито Тод, нито Марк щяха да издържат и десет секунди в юмручен бой с Горди. Бяха присъствали на две такива сбивания по време на следването си и двете — бързи схватки в някой бар, в края на които прав оставаше само Горди.

Тод и Зола седнаха на канапето, а Марк си дръпна стола до кухненския плот. Невярващо се вторачиха в стената. Беше лабиринт от диаграми със стрелки във всички посоки, които свързваха десетки компании, фирми, имена и цифри. Горди се приближи към масата, където имаше полупразна бутилка текила от седемстотин и петдесет милилитра. Наля си в своята любима чаша за кафе и отпи, все едно е чай.

— Много си отслабнал, Горди — подметна Марк.

— Не съм забелязал. Пак ще напълнея. Не сме се събрали да обсъждаме теглото ми. — С чаша в ръка и явно без никакво намерение да предложи на приятелите си питие. Горди се приближи към стената и посочи снимката най-горе. — Това е Върховният сатана. Казва се Хайндс Ракли, адвокат от Уолстрийт, впоследствие започнал да се занимава с инвестиционни измами. Състоянието му е едва четири милиарда, недостатъчно в наше време нещастникът да намери място във „Форбс“. Маловажен милиардер, ама има всичко: огромно жилище на Пето авеню с изглед към парка, грамадно имение в Хамптънс, яхта, два частни самолета, съпруга кукла, обичайните неща. Завършил право в Харвард, после работил няколко години в голяма фирма. Не се вписал там, затова започнал самостоятелна практика със свои приятели, осъществил няколко сливания и сега е или собственик, или държи контрола на четири адвокатски кантори. И той като повечето милиардери е много срамежлив и предпочита уединението. Действа зад прикритието на много различни фирми. Издирил съм само няколко, но научих достатъчно.

Горди говореше на стената, с гръб към слушателите си. Хлътналите му ребра се очертаха, когато вдигна чашата към устата си. Беше измършавял потресаващо. Вече говореше спокойно, сякаш просто изреждаше факти, които е открил сам.

— Главният му инструмент е „Шайло Скуеър Файненшъл“, частна инвестиционна фирма, която се занимава с изкупувания на закъсали дружества със запорирано имущество — обичайните игри за Уолстрийт. „Шайло“ притежава солиден дял от „Варанда Капитал“, но не се знае колко точно, защото данъчните им документи съдържат минимални сведения. Въобще всичко, свързано с този тип, е пълна измама. „Варанда“ пък притежава солиден дял от Бейтриъм Груп. Както знаете, „Бейтриъм“ заедно с много други фирми е собственик на скъпата ни юридическа алма-матер „Фоги Ботъм“. И още три такива. Не знаете обаче, че „Варанда“ притежава и нещо, наречено Лакър Стрийт Тръст в Чикаго, а „Лакър стрийт“ е собственик на още четири печеливши юридически учебни заведения. Това прави общо осем.

От дясната страна на стената в големи кутийки бяха написани имената на „Шайло Скуеър Файненшъл“, „Варанда Капитал“ и Бейтриъм Груп. Под тях в прегледна редица се мъдреха имената на осем учебни заведения: „Фоги Ботъм“, „Мидуест“, „Посейдон“, „Гълф Коуст“, „Галвестън“, „Бънкър Хил“, „Сентрал Аризона“ и „Стейтън Айланд“. Под всяко име имаше цифри и думи, изписани много дребно и нечетливи от другия край на стаята.

Горди пристъпи към масата и си доля умерено количество текила. Отпи, върна се до стената и се обърна към тримата си приятели.

— Ракли започнал да събира висшите учебни заведения по право преди десетина години, неизменно под различно прикритие, разбира се. Не е незаконно да притежаваш частен юридически колеж, от който да печелиш, обаче той въпреки това се старае всичко да е скрито-покрито. Сигурно се притеснява да не би някой да надуши малката му мръсна схема. Е, аз го спипах. — Горди отпи още глътка и ги изгледа с широко отворени и пламнали от гняв очи. — През две хиляди и шеста година умниците в Конгреса решили, че всеки срещнат трябва да има възможност да подобри живота си, като се образова по-добре, затова постановили в общи линии, че всеки, включително ние четиримата, може да заемем каквато сума ни е необходима, за да се сдобием с образователна степен. Заеми за всички, лесни пари. За обучението, за учебници, дори за издръжка, независимо колко са, гарантирани от федералното правителство, разбира се.

— Това е всеизвестно, Горди — отбеляза Марк.

— О, благодаря ти, Марк. Ако обичаш, просто седи там, мълчи си и ме остави аз да говоря.

— Слушам, сър.

— Не е всеизвестно обаче, че след като Ракли се сдобил с юридическите учебни заведения, те започнали бързо да се разрастват. През две хиляди и пета година във „Фоги Ботъм“ имало четиристотин студенти. Когато ние се записахме през две хиляди и единайсета, записаните стигнали хиляда, колкото са и сега. Същото важи за другите му учебни заведения — всички имат по около хиляда студенти. Училищата закупили сгради, наели всеки що-годе грамотен преподавател, когото изкопали, платили големи пари на административни мениджъри с приемлива квалификация и, разбира се, се рекламирали като луди. Защо ли? Е, онова, което не е всеизвестно, е икономическият механизъм на тези учебни заведения.

Горди отпи още една глътка и се премести към десния край на стената, където имаше дъска, запълнена с цифри и изчисления.

— Сега малко изчисления за тях. Да вземем „Фоги Ботъм“. Прибират ни по четирийсет и пет хиляди годишно за обучението и всички издържат изпитите. Няма стипендии и субсидии, каквито предлагат истинските университети. Това прави общо четирийсет и пет милиона. На преподавателите плащат по около сто хиляди годишно — много по-малко от двеста и двайсет хиляди, колкото е заплатата в добрите учебни заведения, но въпреки това е цяло състояние за смешниците, които ни обучават. Непрекъснато има преподаватели, които си търсят работа и буквално молят за назначение, защото страшно обичат да работят със студенти, разбира се, не за друго. Училището обича да се хвали с ниското съотношение между студенти и лектори — десет към едно, — все едно сме разделени на приятни малки групи и ни преподават надарени професионалисти, нали така? Помните ли лудницата през първия семестър? Поне двеста човека се бяхме натъпкали в аудиторията на Стивън Пелтека.

— Как разбра какви са им заплатите? — прекъсна го Тод.

— Говорих с един от тях, издирих го. Преподава административно право на третокурсниците, при нас не е влизал. Уволнили го преди две години, защото идвал пиян на работа. Напихме се заедно и той ми разказа цялата история. Имам си източници, Тод, не дрънкам празни приказки.

— Добре, добре, просто питам.

— Както и да е. Във „Фоги Ботъм“ има около сто и петдесет преподаватели и те са най-големият разход, да кажем, петнайсет милиона годишно. — Горди посочи към обърканите, почти неразбираеми цифри. — После имаме администрацията на последния етаж. Знаете ли, че некомпетентният ни декан взема осемстотин хиляди годишно? Не знаете, естествено. Деканът на Правния в Харвард получава половин милион на година, само че той не ръководи печатница за дипломи, където някой държи под око окончателната равносметка. Нашият декан има хубава професионална биография, на хартия е представителен, говори добре, когато изобщо говори, и се е доказал като доста способно лице на този рекет. Ракли плаща добре на деканите си и очаква от тях да продават мечтата за правно образование. Добавете, да кажем, още три милиона за другите раздути заплати по високите етажи, и може да се каже, че администрацията струва четири милиона годишно. Хайде щедро да ги направим пет, така разходите възлизат на двайсет милиона. Миналата година това място е глътнало четири милиона: за сградата, персонала и, разбира се, за маркетинга. Почти два милиона са отишли за привличането на още заблудени души, които да се запишат, да вземат заеми и да се устремят към бляскава кариера. Знам го от един приятел, който е много добър хакер. Той откри някои неща, не успя да открие други и се впечатли от компютърната ни защита. Обясни ми колко сериозно са се постарали да предпазят документацията си.

— Това прави двайсет и четири милиона — каза Марк.

— Бързо смяташ. Да закръглим на двайсет и пет. Следователно Върховният сатана прибира двайсет милиона годишно от добрия стар „Фоги Ботъм“. Умножете сумата по осем, и свят ще ви се завие от резултата.

Горди се прокашля и се изплю върху стената. Отпи от чашата си, преглътна бавно и направи няколко крачки.

— Е, как го прави Ракли? — попита той. — Продава мечтата, а ние налапваме въдицата. След като се разраснали за нула време, осемте му учебни заведения отворили врати за всички без значение от подготовката или резултатите от приемните тестове. Средният резултат на приетите в „Джорджтаун“, със сигурност най-доброто юридическо учебно заведение, е сто шейсет и пет точки. За Бръшляновата лига резултатът е още по-висок. Не знаем обаче средния резултат от тестовете във „Фоги Ботъм“, защото се пази като военна тайна. Моят хакер не успя да отвори файла, но може основателно да се предположи, че е под сто и петдесет точки, вероятно по-близо до сто и четирийсет. Огромен недостатък на тази порочна система е фактът, че се приемат студенти с всякакъв резултат от тестовете, колкото и да е нисък. Смотаните юридически учебни заведения са достъпни за всеки, успял да получи заем, а както вече ви казах, буквално всеки може да го направи. Американската правна асоциация ще акредитира дори детска градина, ако се нарече юридическо учебно заведение. Никой не дава пет пари колко глупави са кандидатите, дори федералната програма за отпускане на заеми. Не искам да обидя присъстващите тук, ама нали си знаем успеха! Всички сме били достатъчно пияни, за да го обсъждаме, с изключение на Зола, разбира се, но тя има най-висок успех от нас четиримата. Затова дипломатично ще кажа, че средният успех на нашата група е сто четирийсет и пет точки. Процентно погледнато, шансовете ни да издържим изпита за правоспособност с такъв успех са около петдесет процента. Никой не ни го каза, когато кандидатствахме, защото не им пука за нас, искаха само парите ни. Прецакани сме от мига, в който са ни приели.

— Ха, на мен ли го казваш — поклати глава унило Марк.

— И не съм свършил — изстреля Горди, после ги заряза за малко, докато оглеждаше стената си.

Тримата отново се спогледаха уплашено и тревожно. Лекцията му беше интересна, но много повече ги безпокоеше състоянието на приятеля им.

— Забъркали сме се в тази каша, защото сме видели шанс да осъществим финансово непосилна мечта. Никой от нас не би трябвало да следва право, просто сме надскочили себе си. Не ни е мястото тук, но ни измамиха да повярваме, че сме създадени за доходоносна професия. Чиста проба маркетинг и обещания за страхотна кариера. Работа, работа, работа, хубава работа с висока заплата. А истината е, че такава работа просто няма. Миналата година големите фирми на Уолстрийт са предлагали по сто седемдесет и пет хиляди на завършилите с най-висок успех. Във Вашингтон — около сто и шейсет хиляди. От години слушаме за такива заплати и някак сме се убедили, че може и ние да си намерим. Вече знаем истината и тя е, че има някакви места със заплата около петдесет хиляди долара, нещо като работата, която ти, Марк, успя да докопаш, но още не знаеш колко ще ти плащат. Говорим за по-малки фирми, където натоварването е жестоко, а бъдещето — безперспективно. Големите фирми дават над сто и шейсет хиляди. А между тези два полюса няма нищо. Нищичко. Ходим по интервюта, тропаме по врати, тършуваме из интернет, затова знаем колко зле са нещата на пазара на труда.

Тримата кимаха, най-вече за да го успокоят. Горди отпи отново, премести се пред лявата половина на стената и посочи:

— Ето и най-гадното нещо, за което вие не подозирате. Ракли е собственик на нюйоркска кантора, която се казва „Куин и Върдолиак“, може и да сте я чували. Аз не бях. В бранша я наричат просто „Куин“. Имат кантори в шест града, около четиристотин адвокати, не са една от стоте водещи фирми. Имат и малък клон тук, във Вашингтон, с трийсетина адвокати. — Горди посочи някакъв лист, на който името на фирмата беше изписано с едри букви. — „Куин“ се занимава предимно с финансови услуги, все от гадната страна на тази дейност. Просрочени ипотеки, отнемане на собственост, събиране на дългове, просрочени задължения, фалити и какво ли не, ако е свързано с неплатени дългове. Включително студентски заеми. В „Куин“ плащат добре, поне отначало. — Той посочи цветна брошура, забодена на стената с отгърнати три части. — Видях това преди четири години, когато обмислях дали да постъпя във „Фоги Ботъм“. Сигурно и вие сте го мярвали. С усмихнатата физиономия на някой си Джаред Молсън, който уж бил нает от фирмата с първоначална заплата от сто двайсет и пет хиляди долара. Помня как си помислих, че ако във „Фоги Ботъм“ завършват типове, които си намират такава работа, и аз искам да се запиша. Е, намерих господин Молсън и двамата с него си поговорихме дълго на чашка. Предложили му работа в „Куин“, но подписал договор едва след като издържал адвокатския изпит. Работил там шест години и напуснал — при това, защото заплатата му постоянно намалявала. Каза, че всяка година управата разглеждала финансовия баланс и решавала, че се налагат съкращения. Миналата година взел малко над сто хиляди и си казал: майната му. Сподели ми, че живеел като бедняк, изплатил голяма част от дълга си, а сега продавал недвижими имоти и в свободното време карал кола за „Убер“. Фирмата разчитала на нископлатен труд, а самият той се чувствал използван от пропагандната машина на „Фоги Ботъм“.

— И не е единственият, нали? — попита Тод.

— О, не. Молсън е един от многото. „Куин“ имат готин уебсайт, а аз прочетох биографиите на всичките им четиристотин адвокати. Трийсет процента са от юридическите училища на Ракли. Трийсет процента! И така, приятели, Ракли ги наема на завидно добри заплати, после използва усмихнатите им физиономии и разказите за огромния им успех за собствените си рекламни цели.

Горди замълча, отпи от чашата си и им се ухили самодоволно, като че ли очакваше аплодисменти. Приближи се до стената и посочи друго лице — черно-бяла снимка на копирна хартия, една от трите точно под Върховния сатана.

— Този мошеник е Алан Грайнд, адвокат от Сиатъл с ограничено партньорство във „Варанда“. Грайнд е собственик на адвокатска кантора „Кинг и Розуел“, един от второстепенните играчи с двеста адвоката в пет града, предимно на запад. — Горди посочи вляво, където „Кинг и Розуел“ заемаха място редом до „Куин и Върдолиак“. — Четирийсет и петима от всичките двеста адвокати на Грайнд са от въпросните осем юридически училища.

За пореден път Горди надигна чашата и се приближи до масата да си долее.

— Цялата бутилка ли ще изпиеш? — попита Марк.

— Ако поискам.

— Май ще е по-добре да забавиш темпото.

— А ти може би ще е по-добре да се тревожиш за себе си. Не съм пиян, просто съм достатъчно замаян. Пък и кой си ти да ми държиш сметка?

Марк пое дълбоко дъх и подмина забележката на Горди. Мозъкът му определено щракаше добре. Въпреки немарливия си вид приятелят му явно се владееше, поне за момента. Той се приближи до стената и посочи снимките.

— Този тип в средата е Уолтър Болдуин. Ръководи кантора в Чикаго, която се казва „Спан и Тата“, с триста адвокати в седем града в цялата страна. Същата работа, същото предпочитание към завършилите нереномирани учебни заведения. — Горди насочи пръст към третото лице под Ракли. — Последен от тази група е господин Марвин Джокъти, старши партньор в бруклинската кантора „Ратлиф и Косгроув“. Същото положение, същият бизнес модел.

Горди отпи още една глътка и се полюбува на работата си. Обърна се и измери с поглед тримата.

— Не искам да изтъквам очевидното, но Ракли държи в подчинение четири фирми с хиляда и сто адвокати в двайсет и седем кантори. Те наемат достатъчно от възпитаниците на висшите му училища, та той да се перчи и наивници като нас да се стичат с огромни суми, обезпечени от Конгреса. — Гласът му изведнъж се разтрепери и прозвуча кресливо. — Идеално! Направо красота! Тлъста измама с учебни заведения без никакъв риск. Ако ние просрочим задълженията си, данъкоплатците ще ги покрият. Ракли приватизира печалбата, а със загубите натоварва обществото.

И най-неочаквано той запокити чашата си към стената. Тя отскочи от тънкия гипсокартон и се търкулна на пода. Горди седна, облегна се на стената с лице към приятелите си и протегна крака. Стъпалата му бяха почернели от мръсотия.

Трясъкът ехтя няколко секунди. Тримата наблюдаваха Горди и мълчаха. Дълго. Марк погледна към стената и се опита да проумее целия заговор. Нямаше причина да се съмнява в изследването на Горди. Тод също се взираше в стената като омагьосан. Зола се беше вторачила в домакина и се чудеше какво ще го правят.

Най-накрая Горди се обади почти шепнешком:

— Аз дължа двеста седемдесет и шест хиляди, като включим и този семестър. А ти, Марк?

Нямаха тайни. Четиримата се познаваха прекрасно.

— С този семестър са двеста шейсет и шест — отговори Марк.

— Тод?

— Сто деветдесет и пет.

— Зола?

— Сто деветдесет и една.

Горди поклати глава и се засмя, но не весело, а невярващо.

— Почти един милион. Кой здравомислещ човек би заел на нас, четиримата, един милион долара?

В момента това наистина изглеждаше нелепо, дори комично. След още една продължителна пауза Горди заяви:

— Няма измъкване. Подведоха ни, измамиха ни и ни заблудиха да стигнем до това ужасно положение. Няма измъкване.

Тод бавно се изправи и пристъпи към стената. Посочи към средата и попита:

— Кой е Сорван Лендърс?

Горди отново изсумтя, престорено развеселен, и отговори:

— Останалата част от историята. Чрез друга компания и този Сорван Ракли има повече кухи фирми, отколкото са витрините в евтин търговски център, и притежава „Сорван Лендърс“, четвъртата по големина частна институция за студентски заеми. Ако държавните пари не ви стигат, ориентирате се към частните, където — боже, каква изненада! — лихвите са по-високи, а в сравнение с типовете, които събират дълговете, мафиотите изглеждат като бойскаути. „Сорван“ също отпуска студентски заеми и има около деветдесет милиона в портфолиото си. Компанията расте. Явно Ракли е надушил кръв и в частния сектор.

— А какво е „Пасант“? — попита Тод.

Поредната порция измъчен смях. Горди бавно се изправи на крака. Приближи се до масата, грабна бутилката и отпи продължително. Намръщи се, преглътна мъчително, изтри устата си с ръка и накрая заговори:

— „Пасант“ са пълни нищожества, третата по големина фирма в страната за събиране на студентски заеми, чист рекет. Намира се под контрола на Министерството на образованието, за да „обслужва“, както казват, студентския дълг. Наивници като нас дължат сума над един трилион долара. „Пасант“ са шайка престъпници, съдени много пъти за насилствено събиране на дългове. Ракли е собственик на солиден дял от фирмата. Този човек е истинско зло.

Горди се приближи до канапето и седна до Зола. Докато минаваше покрай него, Марк долови силната воня от тялото му. Тод отиде в кухненския бокс, заобикаляйки боклуците по пода, отвори хладилника и извади две кутийки бира. Подаде едната на Марк и двамата си ги отвориха. Зола потри крака на Горди, сякаш без да забелязва миризмата му.

Марк кимна към стената и попита:

— Откога работиш по това?

— Няма значение. Историята продължава, ако искате да я чуете цялата.

— Чух достатъчно — каза Марк. — Поне засега. Какво ще кажете да отидем да хапнем пица? „При Марио“ още е отворено.

— Страхотна идея — възкликна Тод, но никой не помръдна.

Накрая Горди каза:

— Родителите ми са на пангара с деветдесет хиляди от моя дълг — частно задължение, което мъкна от колежа. Можете ли да повярвате? Колебаеха се, и то с основание, но аз ги натиснах. Какъв глупак съм! Баща ми печели петдесет хиляди годишно от продажбата на селскостопанско оборудване и не дължеше нищо, докато аз не започнах да вземам заеми. Майка ми работи на половин работен ден в училището. Излъгах ги, казах им, че съм си намерил страхотна работа и ще си плащам вноските. Излъгах и Бренда — мисли си, че ще живеем в големия град, където всеки ден ще отивам на работа, издокаран с хубав костюм и устремен към върха. Хора, загазил съм и не виждам начин да се измъкна.

— Ще оцелеем, Горди — заяви Марк, но неособено убедено.

— Ще издържим — потвърди и Тод, без да уточнява какво точно.

Следването? Връщането на заема? Липсата на работа? Или нервния срив на Горди? В момента ги дебнеха толкова много предизвикателства.

Настъпи поредната дълга и страшна пауза.

— Как може да разобличим Ракли? Смятах да говоря с някой репортер, който води правната рубрика на „Поуст“ или може би на „Джърнъл“. Дори се канех да заведа дело срещу този мошеник. Само си помислете за хилядите млади глупаци като нас, които са на същия потъващ кораб и с удоволствие биха разстреляли този тип, когато истината се разчуе.

— Не виждам основания за дело — възрази Марк. — Да, схемата му е блестяща, обаче не е направил нищо подсъдно. Няма закон срещу собствениците на печатници за дипломи, макар че той се старае да не се афишира като такъв. Адвокатските му фирми могат да наемат, когото си поискат. Низко, несправедливо и измамно, но не е достатъчно за съдебно дело.

— Съгласен съм — каза Тод, — но ми допада идеята да помогнем на някой разследващ журналист да закове този тип.

— Нямаше ли случай със студентка по право от Калифорния, която осъдила университета си, защото не успяла да си намери работа?

— Да, заведени са няколко такива дела, но освен делото в Калифорния всички са прекратени. Нейното стигнало до съдебна зала и заседателите отсъдили в полза на учебното заведение — отговори Марк.

— Няма да се откажа от съдебното дело — заяви Горди. — Това е най-добрият начин да разобличим Ракли. Само си представете призоваването на свидетелите.

— Голямо забавление, но той не е глупав — изтъкна Марк. — Мамка му, има си собствени адвокатски кантори! Само си помисли колко тежка артилерия ще мобилизира срещу теб. Ищците ще има да се ровят в документи поне пет години.

— Ти какво знаеш за съдебните дела? — попита Горди.

— Всичко. Завършил съм „Фоги Ботъм“.

— Аз се оттеглям.

Нескопосаният опит за шега приключи и всички се вторачиха в пода. Накрая Тод каза:

— Хайде, Горди, да отидем да хапнем пица.

— Никъде няма да ходя, но мисля, че вие трябва да се разкарате.

— Тогава и ние никъде няма да ходим — отсече Марк. — Оставаме тук.

— Защо? Не ми трябват бавачки. Чупката!

Все още прав, Тод се приближи до канапето и сведе очи към Горди.

— Да поговорим за теб, Горди, за теб и за твоето състояние. Не спиш, не ядеш, не се къпеш. Пиеш ли си лекарствата?

— Какви лекарства?

— Стига, Горди. Ние сме ти приятели, дошли сме да ти помогнем — увери го Марк.

Горди се обърна към Зола и изръмжа:

— Какво си им казала?

Тод изпревари отговора на Зола:

— Нищо. Нищо не ни е казала, но ние не сме слепи, Горди, ние сме твоите най-близки приятели, а ти се нуждаеш от помощ.

— Не ми трябват лекарства. — Горди скочи на крака, профуча покрай Тод и влезе в спалнята си. След броени секунди се провикна: — Изчезвайте от тук! — и затръшна вратата.

Поеха дълбоко дъх и се спогледаха. След малко вратата се отвори и се показа Горди. Грабна бутилката текила и им нареди:

— Хайде! Чупката! — После пак се скри в стаята си.

Цяла минута не се чуваше нито звук. Зола се изправи и прекоси дневната. Долепи ухо до вратата и се ослуша, после се отдръпна и прошепна:

— Мисля, че плаче.

— Страхотно — промърмори Марк.

Мина още една минута.

— Не можем да го оставим — каза Тод.

— В никакъв случай — съгласи се Марк. — Хайде да се редуваме. Аз ще съм първа смяна на канапето.

— Аз не мърдам от тук — категорична беше Зола.

Марк огледа дневната и си допи бирата.

— Добре, това май ще свърши работа.

Тод се приближи до хладилника, отвори си още една бира и излезе. Марк угаси лампите и се настани на стария дървен стол. Недалече от него Зола се сгуши на канапето.

— Очертава се дълга нощ — прошепна той.

— Не бива да говорим — предупреди го тя. — Стените са тънки и той може да ни чуе.

— Добре.

Дигиталният часовник на микровълновата печка светеше синкаво и сякаш по-ярко, след като очите им привикнаха с тъмното. Очертаваше силуетите на малката маса, компютъра и принтера. В стаята цареше пълен покой. Двамата приятели бяха будни. Откъм спалнята не се чуваше нито звук. От коридора долу звучеше тиха далечна музика. След десетина минути Марк си извади мобилния и прегледа съобщенията и имейлите си. Нищо съществено. Следващите десет минути му се сториха като цял час, а столът стана още по-неудобен.

Марк се взираше в стената. Не виждаше снимката на Хайндс Ракли, обаче усещаше как той ги гледа самодоволно. В момента обаче не Ракли и неговият грандиозен заговор занимаваха Марк. Той се тревожеше за Горди. Най-голямото им предизвикателство утре щеше да е да заведат приятеля си на лекар.