Джон Гришам
Бар „Петлите“ (37)

37

Идина Санга не постигна напредък през почивните дни. Полицията й отказваше достъп до Абду, макар да твърдяха, че той е жив и здрав и с него се отнасят добре. Адвокатката се обади на Зола в понеделник към обед, за да я осведоми, че няма почти никаква промяна. Идина разчиташе на познанствата си на различни нива в държавната администрация и повтори многократно, че тези неща отнемат време.

След четиридневно чакане в хотела Зола направо откачаше. Двете с Фанта седяха в стаята и разговаряха с часове — нещо, което не бяха правили от години. Зола и Бо се разполагаха в хотелското кафене и по няколко пъти на ден се наливаха с чай. Тя се обаждаше и на партньорите си, за да научи последните новини около техните премеждия.

Двете стаи й струваха около сто долара дневно. Като се добави храната от кафенето, Зола започваше да се тревожи за финансите си. Беше пристигнала с около десет хиляди долара и беше платила три хиляди, за да наеме фирмата на госпожа Санга да ги представлява в съда. Ако Абду излезеше скоро от затвора, семейството щеше да се нуждае от квартира, облекло, храна и така нататък и парите й скоро щяха да се стопят. Зола имаше шест хиляди в сметката си във Вашингтон и знаеше, че нейните партньори ще й помогнат, ако изпадне в затруднение, но започваше да се тревожи. Когато семейството му беше арестувано от ИМН, Абду имаше осемстотин долара в брой. Спестяванията им се стопиха, когато наеха адвокат, специалист по имиграционните въпроси, който не свърши нищо. Каквото и бъдеще да ги очакваше в Сенегал, то зависеше от нищожните средства на Зола. А трябваше да се предвиди и евентуалната нужда от подкупи.

Късно в понеделник следобед финансовото им положение се влоши още повече. Две полицейски коли паркираха до тротоара пред хотела и от тях изскочиха четирима униформени полицаи. Зола и Бо пиеха чай във фоайето. Полицаите им наредиха да не мърдат от местата си, а служителят на рецепцията даде ключовете от стаите им на четвъртия етаж. С тях остана един униформен, а останалите трима се качиха в асансьора. Броени минути по-късно изведоха и Фанта от асансьора и я настаниха във фоайето до Зола и Бо.

— Претърсват стаите — прошепна Фанта на Зола.

Колкото и плашещо да беше това, Зола с облекчение си спомни, че ценностите им и парите й са в сейфа на рецепцията.

Чакаха цял час, знаейки, че обръщат стаите им наопаки. Когато тримата полицаи се върнаха във фоайето, началникът им, някакъв сержант, подаде на служителя на рецепцията някакъв лист и той бързо се подчини.

— Имаме заповед за обиск на хотелския сейф — каза на английски сержантът.

— Чакайте малко — обади се Зола и пристъпи към рецепцията. — Не може да претърсвате вещите ми.

Един от полицаите я спря.

Фанта заговори бързо на френски, а Бо се опита да й помогне, но го избутаха настрани. Служителят на рецепцията се скри и се върна с малка метална кутия точно като онази, която Зола беше наела. Беше наблюдавала как служителят я прибира в големия сейф при десетки други. Кутията нямаше заключалка.

Сержантът погледна към Зола и нареди:

— Елате тук.

Тя пристъпи към плота, за да го наблюдава как отваря кутията. Той извади плик с американски долари. Бавно преброи двайсет стодоларови банкноти. Извади дебела пачка западноафрикански франкове. При обменен курс от шестстотин франка към долар броенето му отне известно време. Зола бдително го следеше и кипеше от гняв заради това посегателство, но беше напълно безпомощна. Парите възлизаха общо на шест хиляди американски долара. Доволен от плячката, сержантът изпразни металната кутия. С ластиче бяха прихванати три карти: фалшивата й шофьорска книжка от Вашингтон, студентската й карта от „Фоги Ботъм“ и изтекла кредитна карта. Мобилните й телефони бяха скрити в чанта, навряна под матрака й.

В чантата, която Зола притискаше до тялото си, беше паспортът й, шофьорската й книжка от Ню Джърси, около петстотин долара в брой и две кредитни карти. Ако посегнеха към чантата, нямаше да им я даде без съпротива. Коленете й омекнаха, когато сержантът попита:

— Паспорт?

Зола дръпна ципа на чантата си, порови вътре и извади паспорта си. Той внимателно го разгледа, продължително и настойчиво се взира в чантата й, после й го върна. Докато се разиграваше тази сцена, друг полицай описваше съдържанието на металната кутия. Явно смятаха да го конфискуват.

След като затвори чантата си, Зола попита:

— Ще конфискувате вещите ми ли?

— Имаме заповед — отговори сержантът.

— Защо? Не съм извършила престъпление.

— Имаме заповед — повтори той. — Подпишете тук.

И посочи към нескопосано изготвения опис.

— Нищо няма да подпиша — заяви тя.

Знаеше, че няма избор. В този момент обаче осъзна и действителността. Пое дълбоко въздух — съпротивата беше безсмислена.

Сержантът прибра парите и картите й в голям плик с логото на хотела и го предаде на друг униформен. После погледна към Бо и каза на френски:

— Ти идваш с нас.

Бо не разбра, докато най-близкото ченге не извади белезници и не стисна китката му. Бо инстинктивно се дръпна, което накара друг полицай да го сграбчи за ръката.

— Какво правите? — попита Зола на английски, докато Фанта протестираше на френски.

Бо пое дълбоко дъх и престана да се съпротивлява, докато извиваха ръцете му зад гърба и му слагаха белезниците.

— Всичко е наред — увери той Фанта.

— Какво правите? — отново попита Зола.

Сержантът откопча своите белезници и ги размаха пред лицето й.

— Млъквай! Искаш ли да ти ги сложа?

— Не може да го арестувате — заяви тя.

— Млък! — изръмжа сержантът. — Или ще отведем и майка ви.

— Всичко е наред, Зола — каза Бо. — Наистина. Поне ще видя как е татко.

Двама полицаи побутнаха Бо към изхода и всички си тръгнаха. Пликът беше в ръцете на сержанта. Зола и Фанта гледаха невярващо как водят Бо към колата и го пъхат на задната седалка.

Докато потегляха, Зола се обади на Идина Санга.

 

 

В четири часа следобед във вторник, 13 май, адвокатите на банка „Суифт“ оповестиха предложеното споразумение по шестте колективни иска в цялата страна. На фона на слуховете и предположенията през последните три месеца новината беше почти разочароваща. Предсказанията за огромни компенсации, които „Суифт“ трябваше да плати, се провалиха.

Според оповестените условия „Суифт“ щеше да вложи във фонд по споразумението първоначална сума от 4,2 милиарда долара, за да покрие очакваните искове на около 1,1 милиона евентуални клиенти. Шестте колективни иска обхващаха 800000 човека, следователно други 300000 оставаха основателно като евентуални мишени на адвокатите по колективни искове. Със своите 220000 ищци колективният иск на „Коен-Кътлър“ беше най-голям, първият, който щеше да се гледа, и най-добре организираният и щеше първи да си получи парите.

Споразумението обхващаше три нива на ищци. Първите бяха най-пострадалите, чиито ипотеки бяха обявени за просрочени заради некоректното поведение на „Суифт“. Това беше най-малобройната група — очакваше се броят на хората в нея да достигне 5000. Второ ниво обхващаше около 80000 клиенти на „Суифт“, чиято кредитна благонадеждност беше пострадала заради действията на банката. На трето ниво бяха останалите — клиентите на „Суифт“, измамени от скрити такси и намалени лихвени проценти. Всеки щеше да получи по 3800 долара за преживените неприятности.

Хонорарите на адвокатите се договаряха отделно и щяха да се платят от друг фонд. За всеки отделен случай хонорарът беше 800 долара без значение от действително претърпените щети. „Коен-Кътлър“, както и другата водеща фирма в колективните искове щяха да получат допълнителни осем процента от общата сума.

Бизнес коментаторите тутакси разпространиха новината и по общо убеждение банка „Суифт“ постъпваше точно според очакванията. Хвърляше маса пари, за да се справи с проблема, той да изчезне и банката да продължи напред. Тъй като всички бяха доволни, се очакваше споразумението да бъде одобрено от съда до броени дни.

В пет следобед нямаше данни нито един адвокат да е възразил срещу споразумението. Бяха твърде заети да привличат към исковете все още и още ищци.

 

 

Хадли се обади на Тод късно във вторник следобед с ужасни новини. Не беше успяла да направи чудо и да избута делото им две седмици по-назад. Тъкмо обратното, прокурорът, който се занимаваше с обвиненията срещу тях, много държеше те да се явят в съда в петък за първото изслушване. Хадли обясни на Тод, че случаят привлича известно внимание. Всички бяха толкова отегчени от случаите на шофиране в нетрезво състояние, че появата на такова необичайно дело беше глътка чист въздух. Съжалявам, момчета.

— Трябва да си наемем адвокат — каза Тод.

Двамата седяха на пейка в парка на Кони Айланд, пушеха дълги черни пури и пиеха вода от бутилки.

— Хайде да поспорим — каза Марк. — Предлагам да не си наемаме адвокат.

— Добре. Няма да се явяваме в съда в петък. Ами после? Съдията сигурно ще издаде писмена заповед за ареста ни при следващо провинение и влизаме в системата.

— И какво толкова? Голяма работа. Не сме наркотрафиканти или членове на „Ал Кайда“. Не продаваме наркотици, не замисляме терористичен акт. Наистина ли смяташ, че някой ще направи сериозен опит да ни намери?

— Не, но ще сме в списъка на издирваните, живи или мъртви.

— И какво ще стане, ако никой не ни търси в действителност?

— Ами ако се окажем натясно и се наложи да напуснем страната? Показваме паспорта си на летището и някъде светва лампичката. Актуална заповед за задържане във Вашингтон. От граничната охрана не дават и пет пари в какво престъпление сме обвинени. Опитваме се да обясним, че сме двама смешници, които са се представяли за адвокати, но те не са впечатлени. Виждат само червената лампичка и ето че пак ни показват белезниците. Да ти кажа, не искам да виждам повече белезници.

— А с какво ще ни помогне един адвокат?

— Ще отлага, отлага, отлага. Ще ни спечели време, ще забави издаването на всякакви заповеди. Ще договори споразумение с прокурора, няма да допусне да ни арестуват.

— Няма начин да вляза в затвора, Тод. Каквото и да се случи.

— Вече сме водили този разговор. Нуждаем се от време, а един адвокат е способен да отлага с месеци.

Марк смукна от пурата си, напълни устата си с дим и издиша плътен облак.

— Някой предвид?

— Даръл Кромли.

— Ама че задник! Надявам се още да ни търси.

— Мисля си за Фил Сарано. Беше трети курс във „Фоги Ботъм“, когато ние започвахме. Свестен тип, работи в малка фирма за наказателни дела близо до Капитолия.

— Помня го. Колко ще ни струва?

— Няма откъде да знаем, преди да попитаме. От пет до десет хиляди, какво ще кажеш?

— Хайде да се пазарим, а? Бюджетът ни е ограничен все пак.

— Ще му звънна.

Фил Сарано поиска десет хиляди долара. Тод ахна, задави се, заекна, видимо изумен, и обясни, че той и другият обвиняем са просто двама студенти, прекъснали обучението си по право, които нямат работа, но пък дългът им възлиза общо на половин милион. Тод го увери, че до процес няма да се стигне и че случаят няма да му отнеме много време. Постепенно окастри сумата и накрая се споразумяха за шест хиляди долара — пари, които Тод обясни, че ще бъде принуден да заеме от баба си.

Час по-късно Сарано им звънна с лошата новина, че съдията, на когото е възложено делото, почитаемият Ейб Абът, настоява двамата обвиняеми да се явят лично в десет часа в петък. Очевидно съдия Абът е заинтригуван от случая и е решен да стигне до дъното на нещата. Поради което отказва да отложи първото явяване пред съда.

— И иска да знае къде е Зола Мал — додаде Сарано.

— Ние не отговаряме за Зола Мал — отговори Тод. — Потърси я в Африка. Семейството й току-що беше депортирано и тя сигурно е при тях.

— В Африка ли? Добре, ще предам.

Тод съобщи новината на Марк и двамата се запътиха обратно към Вашингтон много по-рано от очакваното.