Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rooster Bar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Бар „Петлите“

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-441-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4479

История

  1. — Добавяне

34

Маргарет Санчес се беше вманиачила по случая с „Апшоу, Паркър и Лейн“. Докато Чап Гронски постепенно разобличаваше замисъла и измамата, размахът и степента на неговата дързост ставаха все по-ясни и госпожа Санчес беше непоклатимо решена да разобличи и тримата мошеници. Но най-напред трябваше да ги намери. С одобрението на шефката си тя се свърза с полицията и с известни трудности убеди някакъв служител на реда да хвърли един поглед. Предвид нивото на престъпността в окръга полицията не проявяваше голям интерес към трима студенти по право, които бяха изиграли системата, но не бяха навредили физически на никого.

Полицай Стю Хобарт получи одобрение да прегледа случая заедно с госпожа Санчес. Чап беше издирил собственика на бар „Петлите“ и двамата с Хобарт го посетиха заедно. Завариха Мейнард в кабинета му над „Олд Ред Кат“.

На Мейнард му беше дошло до гуша от Марк и Тод и техните номера и не беше склонен да търпи нищо, което може да накара ченгетата да продължат да душат. И тъй като не знаеше почти нищо за онова, което действително се случваше на горния етаж на Флорида авеню №1504, не им разкри много. Разполагаше обаче с най-съществената информация.

— Истинските им имена са Тод Лусеро и Марк Фрейзиър. Не знам името на чернокожото момиче. Лусеро работи тук при мен около три години, страхотен барман, всеобщ любимец. През януари двамата с Фрейзиър се преместиха в другата сграда и си направиха фирмата. Плащаха си наема, като работеха на бара.

— Срещу пари в брой, разбира се — отбеляза Хобарт.

— Още не е незаконно да се плаща в брой — възрази Мейнард.

Разговаряше с градска полиция, не с данъчните, и беше сигурен, че на Хобарт всъщност не му пука как той плаща на служителите си.

— Още ли живеят там? — попита Хобарт.

— Доколкото ми е известно. На четвъртия етаж са, момичето е на третия, поне така ми казаха. Уволних Тод и Марк миналата седмица, но остават под наем до първи юни.

— Защо ги уволнихте?

— Това не е ваша работа, господин полицай. Направих го, защото привличат твърде много внимание. Доколкото ми е известно, мога да наемам и да уволнявам, когото си пожелая.

— Разбира се. Проверихме вратата на горния етаж и май стои заключена. Бихме могли да извадим заповед и да я разбием.

— Сигурно бихте могли — отговори Мейнард. Отвори едно чекмедже, извади връзка ключове, намери нужния, откачи го и го подхвърли през масата. — Това ще свърши работа, но ви моля да не замесвате бара. Едно от добрите ми заведения е.

Хобарт взе ключа.

— Дадено. Благодаря.

— Няма за какво.

 

 

След като се стъмни, таксито на Зола потегли от хотела и се запровира през движението в центъра на Дакар. Двайсет минути по-късно спря на оживено кръстовище и тя слезе. Приближи се до модерна висока сграда с охрана на входа. Мъжете говореха английски, а външността им я впечатли. Подаде им листче с името Идина Санга, Avocat, и те бързо й отвориха вратата и я поведоха през фоайето към асансьора.

Според профила й онлайн госпожа Санга беше партньор във фирма с десет адвокати, половината жени, и говореше не само френски и английски, но и арабски. Специализираше в областта на имиграционните дела и поне по телефона звучеше уверена, че ще се справи с положението. Посрещна Зола на асансьора на петия етаж и двете отидоха до малка заседателна зала без прозорци. Зола й благодари, че е останала след работно време.

Ако се съдеше по снимката на уебсайта на компанията, госпожа Санга беше около четирийсетгодишна, но на живо изглеждаше много по-млада. Беше получила образованието си в Лион и в Манчестър и говореше безукорен английски с прекрасен британски акцент. Усмихваше се много, с нея се разговаряше лесно и Зола си изля душата.

Срещу скромен хонорар госпожа Санга щеше да поеме нещата в свои ръце. Случаят не беше необикновен. Не бяха нарушени никакви закони, а първоначалният тормоз от страна на полицията беше типично поведение. Адвокат Санга имаше нужните познанства в полицията и в имиграционните служби и беше сигурна, че съвсем скоро ще издейства заповед за освобождаването на Абду Мал. Фанта и Бо нямаше да бъдат арестувани. Семейството щеше да може да се придвижва свободно, а госпожа Санга щеше да ги снабди с нужните документи.

 

 

Марк и Тод спяха дълбоко в евтиното си легло на две нива на четвъртия етаж на Флорида авеню №1504, когато някой почука на вратата. Марк излезе в тясната им дневна, светна и попита:

— Кой е?

— Полиция. Отворете.

— Имате ли заповед?

— Имаме две. За Фрейзиър и за Лусеро.

— Мамка му.

Стю Хобарт влезе с двама униформени полицаи. Връчи на Марк лист хартия и заяви:

— Арестуван си.

Тод се излюпи от спалнята само по червени боксерки. Хобарт подаде и на него заповед.

— За какво, по дяволите? — попита Марк.

— За практикуване на право без разрешително — гордо отговори Хобарт и Марк му се изсмя в лицето.

— Занасяте ли ме? Нямате ли си по-важни занимания?

— Млъквай — сряза го Хобарт. — Обличайте се и да вървим.

— Къде? — попита Тод, триейки очи.

— В ареста, тъпако. Тръгвайте.

— Ама че гадост — въздъхна Тод.

Двамата се оттеглиха в банята, облякоха си по нещо и се върнаха в дневната. Ченгето извади чифт белезници и нареди:

— Обърнете се.

— Сигурно се шегувате — каза Марк. — Няма нужда от белезници.

— Млъквай и се обърни — изръмжа полицаят, жаден за сблъсък.

Марк се обърна, ченгето грубо нагласи ръцете му и щракна белезниците. Другият полицай закопча Тод и двамата бяха избутани към вратата. На тротоара чакаше трети униформен полицай, пушеше цигара и охраняваше двете вашингтонски патрулки с работещи двигатели. Натикаха Марк на задната седалка в едната, а Тод — в другата. Хобарт се настани на предната седалка и докато колите потегляха, Марк каза:

— В момента в града има гангстерски войни, наркосделки, изнасилвания и убийства, а вие арестувате двама студенти по право, които не са навредили на никого.

— Просто си затваряй устата, ясно? — изръмжа Хобарт през рамо.

— Не съм длъжен. Няма закон, който да ме задължава да мълча, особено когато съм арестуван за дребно провинение като това.

— Не е дребно провинение. Ако разбираше от право, щеше да знаеш, че е престъпление.

— Е, би трябвало да е дребно провинение, а вас да ви съдят за неправомерен арест.

— Направо се разтреперих — точно ти ще ме заплашваш. А сега млъквай.

На задната седалка в колата зад тях Тод небрежно попита:

— Кефите ли се, като чукате на вратите на хората посред нощ и ги закопчавате?

— Млъквай — сряза го полицаят на волана.

— Съжалявам, приятел, но не съм длъжен. Мога да говоря колкото си поискам. В окръга има най-висок процент убийства за страната, а вие си губите времето, като тормозите нас.

— Вършим си работата — отговори шофьорът.

— Гадна работа, а? Сигурно сме извадили късмет, че не са ни изпратили спецчастите да разбият вратата и да посипят всичко с куршуми. Това ли ви е най-голямата тръпка? Да се издокарвате като морски тюлени и да нападате хората?

— Ще спра колата и ще ти сритам задника — предупреди шофьорът.

— Направиш ли го, в понеделник в девет ще заведа дело срещу твоя дебел задник. Голямо федерално дело.

— Сам ли, или ще наемеш истински адвокат? — попита шофьорът и другото ченге се изсмя гръмко.

Отпред Марк питаше:

— Как ни открихте, Хобарт? Някой от адвокатската колегия ни е надушил следите и се е обадил на полицията, така ли? Връзва се. Сигурно си много ниско в йерархията, щом се занимаваш с такива дреболии.

— Две години в затвора не са дреболия — отговори Хобарт.

— В затвора ли? Няма да ходя в затвора, Хобарт. Ще си наема адвокат от улицата, сигурно някой без разрешително, и вече ще имам преднина. Няма начин да вляза в затвора. Ще платя малка глоба, ще ме плеснат през ръцете, ще обещая повече да не го правя и ще изляза свободен от съда. Мамка му, ще се върнем в бизнеса още докато гоните някой нещастник за неправилно пресичане.

— Просто млъкни.

— Няма да стане, Хобарт.

В централния арест измъкнаха Марк и Тод от задните седалки и грубо ги натикаха във входа за приземния етаж. Вътре им свалиха белезниците и ги разделиха. През следващия един час всеки попълни два формуляра, снеха им отпечатъци и после ги изправиха пред фотоапарат за стандартната арестантска снимка. Пак ги събраха в килията, където двамата приятели чакаха още един час, сигурни, че ще ги затворят в килия при престъпници. В пет и половина обаче ги освободиха под писмена гаранция, че ще се явят пред съда, и ги осведомиха, че не бива да напускат Вашингтон. Призовките им изискваха да се явят в Шесто отделение след седмица за първото гледане на делото си. Прекрасно познаваха мястото.

Сутринта прегледаха онлайн изданието на „Поуст“ и не видяха нищо за ареста си. Явно не бяха достатъчно важна новина. Решиха да не казват на Зола веднага, че има заповед и за нейния арест. Тя си имаше предостатъчно проблеми и беше далече и в безопасност.

В апартамента си два часа писаха чекове, които да бъдат изплатени от фирмената сметка. Възстановиха сумите на настоящите си клиенти, които им бяха платили в брой. Адвокатите им вече не работеха. Колкото и да им трябваха парите, просто не можеха да прецакат тези хора. Общата сума възлизаше на единайсет хиляди долара, с които им беше мъчително да се разделят, но се почувстваха по-добре, когато изпратиха пликовете. Марк успя да продаде колата си за шестстотин долара на някаква автокъща. Получи парите в брой, прехвърли правото на собственост и устоя на изкушението да хвърли последен поглед през рамо на старата бракма, която беше карал през последните девет години. По мръкнало двамата натовариха новия компютър на фирмата, цветния принтер и три кашона с папки в багажника на колата на Тод. Нахвърляха малко дрехи на задната седалка, изпиха по една последна бира в бар „Петлите“ и отпрашиха за Балтимор.

Докато Марк убиваше време в хотелския бар, Тод най-накрая съобщи на родителите си, че няма да се дипломира следващата седмица. Призна, че ги е лъгал, че всъщност не е влизал на лекции от много време, няма никаква работа, дължи двеста хиляди долара и в момента се рее без път и посока, и се опитва да реши какво да прави с живота си. Майка му плака, баща му крещя и нещата се развиха по-зле, отколкото бе очаквал. На излизане им каза, че заминава на дълго пътуване и трябва да остави колата си в гаража. Баща му отказа, крещейки, но Тод въпреки това я паркира там и измина пеша осемстотинте метра до хотела.

На следващата сутрин Марк и Тод се качиха на влак за Ню Йорк. Докато влакът потегляше от Пен Стейшън, Тод подаде на приятеля си броя на „Уошингтън Поуст“. Най-отдолу на първата страница с градски новини малко заглавие гласеше: „Двама арестувани за нелицензирана адвокатска практика“. Описваха ги като прекъснали студенти, бивши възпитаници на „Фоги Ботъм“, където никой от администрацията не искаше да коментира. Нито Маргарет Санчес от адвокатската колегия. Оказваше се, че двамата студенти са обикаляли съдебните зали, събирали са клиенти под измислени имена и най-редовно са се явявали пред съдиите. Неназован източник ги определяше като „доста способни адвокати“. Бивш клиент твърдеше, че господин Апшоу работил много упорито по неговия случай. Настоящ клиент пък заявяваше, че просто си иска парите обратно. Изобщо не се споменаваше Зола Мал, макар в статията да пишеше, че е замесен и „трети заподозрян“. Ако ги признаеха за виновни, ги очакваха две години затвор и глоба от хиляда долара.

Стари приятели от „Фоги Ботъм“ им звъняха като обезумели.

— На баща ми ще му хареса. Аз — престъпник.

— Горката ми майка — каза Марк. — И двамата й синове са на път да влязат в затвора.