Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rooster Bar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Бар „Петлите“

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-441-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4479

История

  1. — Добавяне

18

В 8:45 в просторния коридор пред сто четирийсет и втора съдебна зала се събираха напрегнати групи от по няколко човека. Табела до вратата гласеше, че тук е царството на почитаемата Фиона Далримпъл, Деветнайсето наказателно отделение, окръжен съд, окръг Колумбия. Призованите за конкретен час и ден бяха, общо взето, сурови типове от по-опасните квартали, повечето с черна или силно мургава кожа, почти всички стиснали в ръка някакво листче, което изискваше от тях да се явят тук, или просто придружаващи свой близък, получил такова листче. Никой не беше сам. Обвиняемите водеха съпругите или по-големите си деца и всички имаха изражение, издаващо уплаха или безнадеждност. В момента нямаше адвокати, които да обсаждат жертвите.

Зола и Тод, облечени небрежно, пристигнаха първи и започнаха да наблюдават останалите. Облегнаха се на една стена и зачакаха адвокат Апшоу, който скоро се появи с хубав костюм и старо куфарче. Той се присъедини към тях и тримата си зашушукаха, все едно предстоеше някой да бъде избран на случаен принцип за екзекуция.

— Този тип там ми допада — каза Тод и кимна към нисичък латиноамериканец, наближаващ четирийсет, който държеше листче и имаше съпруга, която не я свърташе на едно място.

— И на мен ми харесва — додаде Зола развеселено. — Може да стане първият ни клиент.

— Имаме толкова голям избор — изтъкна Марк едва чуто.

— Добре, господин Важна клечка, покажи ни как се прави.

Марк преглътна мъчително, усмихна им се фалшиво, подхвърли: „Нищо работа“, и се запъти към съпрузите. Когато се приближи, жената сведе очи уплашено, а съпругът й се ококори.

— Извинете — тихо се обърна към тях Марк, — вие ли сте господин Гарсия? Търся Фреди Гарсия.

Мъжът поклати отрицателно глава, но не каза нищо. Очите на Марк спряха върху призовката, която мъжът стискаше в дясната си ръка.

— В съда ли ще се явявате? — попита Марк.

Глупав въпрос. Защо иначе някой ще отсъства от работа и ще чака пред съдебна зала? Човекът кимна бързо и утвърдително, но продължи да мълчи.

— По какво обвинение? — попита Марк.

Все още, без да продумва, мъжът му подаде призовката, Марк я пое и съумя да я прегледа намусено.

— Нападение — промърмори. — Може да се окаже сериозно. Били ли сте в съда друг път, господин Лопес?

Буйно клатене на глава. Не. Съпругата му вдигна очи от обувките си и погледна към Марк почти разплакана. Другите хора се раздвижиха, тълпата растеше.

— Вижте, имате нужда от адвокат. Съдия Далримпъл понякога е много строга. Разбирате ли? — Със свободната си ръка Марк извади чисто новата си визитка и я бутна насила в ръцете на човека. — Нападението може да бъде наказано с известен престой в затвора, но аз ще се погрижа. Няма причина за тревога. Искате ли да ви помогна?

Кимване. Да.

— Добре. Хонорарът ми е хиляда долара. Можете ли да го платите?

Челюстта на господин Лопес увисна при споменаването на парите. Зад Марк прозвуча ясен и отсечен глас, без съмнение насочен към него:

— Ей, какво става тук?

Марк се извърна и видя озадаченото и загрижено лице на истински адвокат от улицата — по-висок от него мъж, четирийсетгодишен, с износен костюм и остър нос. Той прецени безпогрешно положението, когато се присъедини към тях.

— Какво правиш, приятел? — попита той Марк малко по-тихо. — Да не би да тормозиш клиента ми?

Марк определено се шашна и отстъпи назад, а адвокатът грабна призовката от дясната му ръка. Той погледна към господин Лопес и попита:

— Хуан, притеснява ли те този тип?

Господин Лопес подаде визитната картичка на адвоката, който я погледна и каза:

— Гледай сега, Апшоу, той е мой клиент. Какво се опитваш да направиш?

Марк трябваше да каже нещо, затова смотолеви:

— Нищо. Търсех Фреди Гарсия.

Той се озърна и забеляза, че друг мъж с костюм също го е зяпнал.

— Глупости — сряза го адвокатът. — Опитваш се да ми измъкнеш клиента. Чух те да казваш, че хонорарът ти е хиляда долара. Нали така, Хуан?

Лопес изведнъж си възвърна дар слово и се раздрънка:

— Ами да. Казва хиляда долара и казва, че аз отива в затвор.

Адвокатът пристъпи още малко към Марк, носовете им бяха на педя разстояние. Марк се зачуди дали да не му фрасне един, но бързо прецени, че сбиване между двама юристи в коридора пред съдебната зала само ще влоши положението.

— Разкарай се, Апшоу — изсъска адвокатът.

Марк се помъчи да отвърне с усмивка:

— Спокойно, приятел. Търся клиента си Фреди Гарсия. Е, объркал съм човека, какво толкова?

Адвокатът се ухили подигравателно.

— Ами ако можеше да четеш, щеше да забележиш, че призовката е за господин Хуан Лопес, моя клиент ето тук. Обзалагам се, че в графика на съдията дори не фигурира Фреди Гарсия. Обзалагам се на още по-висока сума, че събираш клиенти.

— Ти би трябвало да знаеш — отговори Марк. — Просто се успокой.

— Аз съм си спокоен, а ти се разкарай.

На Марк му идеше да си плюе на петите, но успя да отстъпи съвсем малко.

— Дадено, задник.

— Върви да тормозиш някой друг.

Марк се обърна, изпълнен с ужас от погледите на Тод и Зола. Тях обаче ги нямаше.

 

 

Намери ги зад ъгъла и тримата бързо се отправиха към кафенето на първия етаж. Докато наместваха столовете си край малката маса, Марк си даде сметка, че Тод и Зола се кикотят толкова неудържимо, че не могат да говорят. Ядоса се, но след няколко секунди и той се разсмя. Най-сетне Тод се успокои и каза:

— Браво на теб, Даръл.

Зола изтри бузи с опакото на дланта си.

— Фреди Гарсия — успя само да каже Тод и отново избухна в кикот.

— Добре де, добре — съгласи се Марк все още през смях.

— Извинявай — каза Тод, притиснал бузите си с ръце.

Дълго се смяха. Накрая Марк се овладя и попита:

— Кой иска кафе?

Отиде на барплота, купи три чаши и ги донесе на масата, където другите партньори се бяха посъвзели от кикота.

— Забелязахме онзи тип да се приближава. Когато разбра какви ги вършиш, той веднага се втурна в атака.

— Мислех, че ще те цапардоса — увери го Зола.

— Аз също — каза Марк.

Отпиха от кафетата си, всеки готов отново да прихне. Накрая Марк каза:

— Добре де, има и нещо хубаво. Да, получи се кофти, но никой не се усъмни за секунда дали съм адвокат. Ще бъде като детска игра.

— Детска игра, значи? — избухна Тод. — Ти едва не се сби за първия ни клиент.

— Забеляза ли изражението на Хуан, докато вие двамата се дърлехте? Сигурно си е помислил, че всички адвокати са побъркани.

И Зола отново се разкикоти.

— Сложете го в графа опит. Не може да се откажем сега.

— От тебе няма да излезе Даръл Кромли — каза Тод. — Затваряй си устата. Хайде, да тръгваме.

 

 

Решиха да променят стратегията си на втория си ден от полета в пропастта. Пъстра тълпа чакаше пред съдебната зала на почитаемия Лиън Хендълфорд, Десето наказателно отделение. Тод се появи пръв и се постара да изглежда много напрегнат. Проучи групата и насочи усилията си към млад чернокож, който чакаше с по-възрастна жена, вероятно майка му. Тод се приближи, усмихна им се и поде разговор.

— Страхотен начин да си прекараш деня, а?

— И още как — отговори младежът.

Майка му завъртя безсилно очи.

— Това е съдът за шофиране в нетрезво състояние, нали? — попита Тод.

— За пътни произшествия — отговори младежът.

Майка му додаде:

— Пипнали го да кара със сто трийсет и пет при ограничение седемдесет. Втората му глоба за тази година. Застраховката ще ни излезе през носа. Честно.

— Сто трийсет и пет — повтори Тод. — Направо влизаш в регистъра.

— Е, какво, бързах.

— Според ченгето отива в затвора — обади се майка му, напълно обезверена.

— Имаш ли адвокат? — попита Тод.

— Още не. Не бива да ми вземат книжката, човече. Вземат ли ми я, ще си изгубя работата.

Марк се появи. Вървеше бързо и целеустремено, притиснал телефон към ухото си. Срещна погледа на Тод, приближи се и прибра телефона. Без да обръща внимание на чернокожия младеж и майка му, той осведоми Тод:

— Поговорих с прокурора — познаваме се ние с него. Отмени затвора и намали глобата наполовина. Още се пазарим за отнемането на шофьорската книжка, но напредваме. Носиш ли другата половина от хонорара ми?

— Разбира се — бързо отговори Тод.

Той бръкна в джоба си и извади някакви пари. Пред очите на всички отдели няколко банкноти и ги подаде. Докато Марк ги прибираше, Тод посочи новия си приятел и каза:

— Пипнали са го да кара със сто трийсет и пет при ограничение седемдесет. Какво го очаква?

Марк нямаше никаква представа, но вече беше същински Даръл Кромли, адвокат ветеран, който знаеше отговора на всеки въпрос.

— Сто и трийсет и пет — повтори той със страхопочитание. — Пиян ли беше?

— Не — отговори младежът.

— Съвсем бодър си беше — додаде майка му. — Щях да разбера, ако се беше натряскал, но той е съзнавал прекрасно какви ги върши.

— Стига, мамо.

— Прехвърлиш ли сто и трийсет, ще лежиш — обясни Марк.

— Поемате ли дела за превишена скорост? — попита майката.

Марк й се усмихна прочувствено, като че ли беше в състояние да се справи с всичко.

— Съдът за пътнотранспортни произшествия е моя територия, госпожо. Познавам всички съдии и всички тънкости.

— На всяка цена трябва да си запазя книжката — повтори младежът.

— Какво работиш? — попита Марк и погледна часовника си.

— Доставям пратки. Работата е добре платена, не мога да си позволя да я изгубя.

Добре платена работа. Златна мина! За шофиране в нетрезво състояние хонорарът беше хиляда долара. Марк си представяше нещо по-малко за превишена скорост, но наличието на добре платена работа повиши залога и Марк делово обясни:

— Вижте, хонорарът ми е хиляда долара. Срещу тази сума ще сведа простъпката до обикновена превишена скорост и няма да влезеш в ареста.

Той отново погледна часовника си, все едно имаше да решава неотложни проблеми.

Младежът се обърна обнадеждено майка си, която поклати глава, все едно искаше да каже: „Ти забърка тази каша, не аз“. После погледна към Марк и каза:

— Сега имам само триста. Може ли да платя останалото по-късно?

— Може, но трябва да е преди следващото явяване в съда. Покажи ми призовката.

Младежът я извади от джоба си и я подаде на Марк, който бързо я прегледа. Бенсън Тейпър, на двайсет и три, неженен, с адрес на Емерсън стрийт в Североизточен Вашингтон.

— Добре, Бенсън, да вървим при съдията.

 

 

Подмамването на клиенти в коридора беше достатъчно изнервящо, особено за новобранец, който се представя за адвокат, но влизането в съдебна зала, където от първа ръка да наблюдаваш как се въртят колелцата на правосъдната система, беше направо ужасяващо. Коленете на Марк омекнаха, докато крачеше по централната пътека. Буцата в стомаха му растеше с всяка стъпка.

Стегни се, глупако, нареди си той. Не издавай, че се страхуваш. Всичко е игра. Ако Даръл го може, значи и ти го можеш. Той посочи едно място на средния ред и, разпореждайки се с разположението на хората, все едно съдебната зала бе негова, прошепна на майката:

— Седнете ей там.

Тя седна, а двамата с младежа заеха места на първия ред. Бенсън му даде триста долара и Марк измъкна договор за адвокатски услуги — същия, какъвто беше подписал от името на Горди с адвокат Престън Клайн. Когато приключиха с документите, двамата с Бенсън просто загледаха представлението.

На няколко метра пред тях висок до коляното парапет отделяше зрителите от участниците. Зад парапета имаше две дълги маси. Масата от дясната им страна беше покрита с купчини листове и край нея се суетяха неколцина млади прокурори, които си шушукаха, шегуваха се и трупаха още документи. Масата от лявата им страна беше почти гола. На нея се бяха облегнали двама отегчени адвокати от защитата и си говореха тихо.

Служители сновяха напред-назад, подаваха документи на адвокатите и на съдия Хендълфорд. Макар че съдът заседаваше, около преградата кипеше оживена конвейерна дейност и явно никой не се притесняваше, че вдига шум. Голяма табела гласеше: „Забранени са мобилни телефони. Глоба: 100 долара“.

Съдия Хендълфорд беше едър бял мъж с брада, който наближаваше шейсетте и беше дълбоко отегчен от ежедневието си. Рядко вдигаше поглед и изглеждаше изцяло погълнат от заниманието си да подписва различни съдебни заповеди.

Съдебен секретар огледа тълпата и извика нечие име. Висока жена на петдесет и няколко години тръгна по пътеката, притеснено мина през преградата и застана пред съдията. Явяваше се пред съда за шофиране в нетрезво състояние и някак беше успяла да стигне до тук, без да й се лепне някой прегладнял адвокат. Името й направи впечатление на Марк: Валъри Блан. Щеше да вземе координатите й от графика на делата и да й звънне по-късно. Тя пледира „невинна“ и й назначиха дата за явяване пред съда през февруари. Съдия Хендълфорд почти не вдигна очи. Секретарят извика следващото име.

Марк отново преглътна мъчително, наложи си вътрешно да прояви твърдост и мина през преградата. Издокара по адвокатски смръщено лице и се приближи до масата на обвинението, взе си копие от графика на делата и седна на масата на защитата. Пристигнаха още двама адвокати. Един си тръгна. Идваха и си отиваха и никой не забелязваше. Прокурор пусна някаква шега и няколко души се засмяха. Съдията май задряма. Марк огледа залата и видя Зола, седнала зад майката на Бенсън — наблюдаваше всичко с ококорени очи. Тод се премести на първия ред, за да гледа отблизо. Марк се изправи, приближи се до служителката, седнала до съдийската скамейка, подаде й визитката си и я осведоми, че представлява господин Бенсън Тейпър. Тя го изгледа. На кого му пука?

Когато извикаха името на Бенсън, Марк се изправи и даде знак на клиента си. Един до друг, двамата се изправиха пред съдия Хендълфорд, който като че ли нямаше пулс. Приближи се прокурорка и Марк се представи. Тя се казваше Хадли Кейвинес и беше изключително сладка, със страхотна фигура и къса пола. Марк взе визитката й, тя взе неговата. Съдията каза:

— Господин Тейпър, явно имате адвокат, затова допускам, че пледирате „невинен“.

— Точно така, господин съдия — потвърди Марк.

Първите му думи в съда. С тях Марк заедно с двамата си партньори наруши раздел 54Б на Вашингтонския наказателен кодекс: практикуване без правоспособност, провинение, което се наказваше с глоба до хиляда долара, компенсация за нанесени щети и не повече от две години затвор. Не беше бог знае какво. Благодарение на изчерпателното си проучване Марк и Тод знаеха, че през последните четирийсет години един-единствен самозванец бе лежал в затвора за практикуване на право без разрешение във Вашингтон. Беше осъден на шест месеца, четири, от които условно, но поведението му беше прословуто лошо.

В контекста на наказуемото поведение нелицензираното практикуване на право беше нищожно провинение. Всъщност никой не страдаше. И ако тримата бяха прилежни, интересите на клиентите им щяха да бъдат обслужени. Справедливостта щеше да бъде защитена. И така нататък. Щяха часове наред да усъвършенстват замисъла си.

Тод буквално притаи дъх, докато партньорът му стоеше пред съдията. Възможно ли бе да е толкова лесно? Марк несъмнено отговаряше на ролята и костюмът му беше по-хубав от костюмите на други юристи от двете страни на съдебната зала. А те самите? Колко от тях се мъчеха да оцелеят, затиснати под планина от дългове?

Зола седеше като на тръни и чакаше всеки момент някой да се провикне: „Този човек е измамник!“. Никой обаче не удостои адвокат Апшоу с поглед. Той плавно се включи в играта, поредният от десетки други. След като наблюдаваха процедурата половин час, тя забеляза, че много от другите адвокати се познават, познават и доста прокурори и се чувстват като у дома си. Други бяха затворени, не говореха с никого, освен със съдията. Нямаше значение. Това беше съд за пътнотранспортни нарушения и всички минаваха през процедури, които не се променяха.

Следващата поява на Бенсън пред съда щеше да бъде след месец. Съдия Хендълфорд си записа името му, Марк каза: „Благодаря, господин съдия“, и изведе клиента си от съдебната зала.

Най-новата правна фирма в града разполагаше с няколко седмици да реши какво да предприеме. Парите от Бенсън платиха ранния им обяд в ресторантче наблизо. Още недоял сандвича си, Тод си спомни за Фреди Гарсия и тримата отново се посмяха от сърце.

За следобедното изпитание Марк се преоблече — вече имаше три костюма. Тод също се издокара. Върнаха се в съда и си потърсиха клиенти, които явно бяха несекващ поток. Отначало работеха заедно, като усвояваха някои номера в крачка. Никой не им обръщаше специално внимание, двамата си отдъхнаха и се примесиха с другите адвокати, които се суетяха из огромната сграда на съда.

Пред Шесто отделение Тод притисна телефона си към ухото и уж проведе важен разговор. Достатъчно силно, за да го чуят всички, каза:

— Виж, имал съм сто дела за шофиране в нетрезво състояние и ти си бил от другата страна, така че не ми ги пробутвай тия. Хлапето е духнало нула цяло и девет промила, съвсем малко над нормата, и няма никакви отнети точки. Престани да увърташ. Намали до неблагоразумно шофиране, иначе ще си поговоря със съдията. Ако ме принудиш, ще стигна до процес, а знаеш какво стана последния път. Поставих ченгетата в неловко положение и съдията отхвърли обвиненията. — Направи пауза, уж слушаше нещо по телефона си, и каза: — Е, така е по-добре. Ще се отбия след час да подпишем споразумението.

Когато Тод прибра телефона в джоба си, някакъв мъж се приближи към него и попита:

— Вие адвокат ли сте?

 

 

Зола, все още облечена небрежно, обикаляше съдебните зали и се оглеждаше за клиенти, които може би нямаха адвокати. Съдиите често ги питаха къде работят, дали са женени и така нататък. Повечето имаха работа, която не беше нищо особено. Зола си водеше бележки за някои от по-обещаващите случаи. С помощта на имената и адресите от графика на делата тя изготви списък на хора, на които партньорите й да звъннат. Няколко часа по-късно й доскуча от досадната монотонност на правораздаването за дребни наказателни провинения.

Колкото и скучно да беше обаче, беше много по-забавно, отколкото да стои в час и да се тревожи дали ще издържи адвокатския изпит.

 

 

В пет часа влязоха в бар „Петлите“ и си намериха маса в ъгъла. Марк донесе две бири и безалкохолно и поръча сандвичи. Щеше да работи от шест до полунощ, така че напитките и храната бяха за сметка на заведението.

Бяха доволни от първия си работен ден. Тод беше намерил един клиент за шофиране в нетрезво състояние и се беше явил пред съдия Канту. Прокурорът бе подметнал, че за пръв път вижда Тод, на което той бе отговорил, че е в съда от около година. Марк беше попаднал на случай на обикновено нападение пред Девето отделение и се бе явил пред съдия, който го измери с поглед, но не каза нищо. Няколко дни по-късно лицата им щяха вече да са познати.

Бяха спечелили хиляда и шестстотин долара в брой и имаха запис на заповед за още хиляда и четиристотин. Като се добавеше фактът, че приходите им не подлежаха на деклариране и данъчно облагане, направо бяха опиянени от шанса да са нацелили златна жила. Красотата на замисъла им се дължеше на неговото безочие. Никой здравомислещ човек не би застанал пред съдия, представяйки се за адвокат.