Джон Гришам
Бар „Петлите“ (15)

15

Петъчната среща беше в бар „Петлите“. Зола за пръв път чуваше за мястото. Тод й каза, че с Марк искат да я почерпят с хубава вечеря. Само един поглед обаче беше достатъчен на Зола да разбере, че нещо се мъти. Двамата я чакаха в ъглово сепаре, издокарани с костюми и небръснати. Пускаха си бради и носеха странни нови очила. На Марк бяха кръгли и с рогови рамки, а Тод беше предпочел тесни очила без рамки в европейски стил.

Зола седна срещу тях и попита:

— Е, какво става?

— Ходи ли на лекции тази седмица? — попита Тод на свой ред.

— Опитах се. Аз поне се постарах. Вас никакви не ви видях.

— Ние прекъсваме и горещо ти го препоръчваме — осведоми я Марк. — Въодушевяващо е, Зола. Край със следването. Край с притесненията за адвокатския изпит.

— Слушам ви — каза тя. — Откъде намерихте тези костюми?

Сервитьор взе поръчката им: бира за момчетата и безалкохолно за нея.

— Това е новата ни визия — осведоми я Марк. — Сега сме адвокати и трябва да изглеждаме като такива, макар че в нашата сфера не бива да сме прекалено елегантни. Както знаеш, адвокатите на пияни шофьори рядко се появяват по кориците на модните списания.

— Ясно. И кой ще е толкова отчаян да наеме вас?

— Направихме си фирма. Сами се наехме — заяви Тод. — Правна клиника „Апшоу, Паркър и Лейн“.

Подаде й нова визитка с името на фирмата, адрес и телефонен номер. Зола я разгледа и попита:

— Шегувате се, нали?

— Адски сме сериозни — отговори Марк. — И наемаме хора.

Зола пое дълбоко въздух и бавно разпери ръце.

— Добре, няма да задавам повече въпроси. Разказвайте какво става, иначе си тръгвам.

— Никъде няма да ходиш — скастри я Тод. — Напуснахме квартирите си, прекъснахме следването, променихме имената си и намерихме начин да изкараме малко пари. Ще се представяме за адвокати, ще събираме клиенти от наказателните съдилища срещу хонорар, в брой, разбира се, и горещо ще се молим да не ни спипат.

— Няма да ни хванат — увери го Марк. — Има страшно много типове точно като нас, които правят същото.

— Но те си имат разрешително — възрази Зола.

— Откъде знаеш? Никой никога не проверява. А клиентите изобщо нямат представа. Изплашени са до смърт и както са притеснени, дори не им хрумва да попитат. Точно както и ние не попитахме Даръл Кромли в ареста.

— Незаконно е — напомни им тя. — Не съм научила много във „Фоги Ботъм“, обаче знам, че не е законно да практикуваш право без разрешително.

— Само ако ни хванат — повтори Марк.

— Разбира се, рисковано е, но не много. Ако нещо се обърка, отново изчезваме вкупом.

— Освен това смятаме, че ще направим малко пари, необлагаеми, разбира се.

— Вие сте луди.

— Не, всъщност сме доста умни. Крием се, без да се крием, Зола. Крием се от хазяина си, крием се от службата за студентски заеми. Крием се от всички, които биха ни потърсили. И отгоре на всичко ще спечелим прилични пари.

— А дълговете ви?

Марк отпи от бирата си, избърса уста и се приведе по-близо.

— Ето какво ще се случи. В даден момент в университета ще установят, че сме прекъснали, но нищо няма да направят. Повечето реномирани учебни заведения осведомяват Министерството на образованието и се пазарят каква част от таксата за обучение за съответния семестър трябва да възстановят. Обзалагам се, че във „Фоги Ботъм“ не искат нищо да възстановяват, затова ще си премълчат, че сме прекъснали, и ще задържат пълната сума. Ще се свързваме по имейл с обслужващите заемите ни и ще създаваме у тях впечатлението, че посещаваме занятия. Дипломирането е през май и както знаеш, би трябвало да договорим план за погасяване на заема с начална дата шест месеца по-късно. Тогава ще ни обявят за неплатежоспособни.

— Знаеш ли, че миналата година един милион студенти са изпаднали в неплатежоспособност? — обади се Тод.

Зола сви рамене — може би знаеше, а може би не знаеше.

— Така че разполагаме с девет-десет месеца, преди да просрочим нещо. А дотогава вече ще сме се развихрили в нашата малка фирмичка и ще трупаме мангизи.

— Само че просроченият заем означава сигурно съдебно дело, на което не можете да се защитавате — посочи Зола.

— Само ако ни намерят — напомни й Тод. — Моят консултант по заема работи в някаква дупка във Филаделфия. На Марк е в Ню Джърси. Не помня къде беше твоят.

— В Чеви Чейс.

— Добре де, малко по-близо е, ама пак не е страшно. Работата е там, че не могат да ни намерят, защото имаме различни имена и различни адреси. Ще ни предадат на някоя дребна правна кантора, със сигурност собственост на Хайндс Ракли, и ще заведат дело. Голяма работа. Съдят студенти като обезумели, но делата са безсмислени.

— Край с кредитната ви благонадеждност обаче.

— Каква ти благонадеждност! Тя така или иначе е съсипана, защото не сме в състояние да върнем заемите. Дори да си намерим почтена работа, няма начин да изплатим дължимото.

Марк поръча начоси на сервитьора, а когато той се отдалечи, Зола каза:

— Това ли ви е хубавата вечеря?

— Ние черпим. От фирмата — усмихна се Тод.

Тя още държеше визитната картичка. Погледна я и попита:

— Откъде изкопахте тези имена?

— От телефонния указател — отговори Марк. — Обикновени, ненатрапчиви имена. Аз съм Марк Апшоу и имам документи да го докажа. Той е Тод Лейн, поредният жалък адвокат, който събира клиенти от улицата.

— А кой е Паркър?

— Ти — осведоми я Тод. — Зола Паркър. Смятаме, че малката ни фирма се нуждае от разнообразие, затова те добавихме като партньор. Тримата сме равни, нали разбираш. Равнопоставени партньори.

— Равнопоставени мошеници — уточни тя. — Извинявайте, но това е лудост.

— Така е. Но още по-голяма лудост е да завършим „Фоги Ботъм“, да се дипломираме през май без работа и после да кълвем като побъркани за адвокатския изпит. Приеми го, Зола, ти не си емоционално готова за това. Ние също, затова вече взехме решение.

— Но ние почти завършваме право — възрази тя.

— И какво от това? Завършваме с безполезна диплома. Поредната хартийка, която ни пробутват Хайндс Ракли и печатницата му за дипломи. Ние сме прекарани, Зола, засмукани сме в измама с гигантски размери. Горди имаше право. Не може просто да се оставим на течението и да се надяваме на чудо. Ние поне отвръщаме на удара.

— На нищо не отвръщате. Просто мамите данъкоплатците.

— Конгресът и Министерството на образованието мамят данъкоплатците. И, разбира се, Ракли, който вече е спечелил за наша сметка.

— Но ние сами решихме да вземем тези заеми. Никой не ни е принуждавал.

— Вярно е, но заемът ни беше отпуснат под неверен предлог — каза Марк. — Когато се записа в юридическия, ти наистина ли вярваше, че един ден ще седиш тук с една камара дългове и без работа? Не, по дяволите. Тогава ни нарисуваха много по-розова картинка. Получавате парите, вземате адвокатския изпит и започвате да практикувате страхотна професия, с която лесно ще изплатите задълженията си.

Сервитьорът донесе нови питиета. Разговорът секна, докато тримата отпиваха и се взираха в масата.

— Изглежда ми ужасно рисковано — тихо каза Зола.

Марк и Тод кимнаха в знак на съгласие.

— Да, има рискове, но според нас не са съществени. Първият риск е, че може да ни хванат да практикуваме право без разрешително, но това е дреболия. Ще ни пернат през ръцете, дребна глоба и продължаваме нататък.

— Проучихме и установихме, че случаите на практикуване на право без правоспособност никак не са редки. Има ги и са адски интересни, но никой не влиза в затвора.

— Това трябва да ме успокои ли?

— Ами, да. Виж, Зола, ако някой се усъмни, докладва ни и адвокатската колегия на Вашингтон започне да задава въпроси, ние просто ще изчезнем отново.

— И това трябва да ме успокои още повече ли?

Марк подмина въпроса и каза:

— Вторият риск е да ни пипнат за неизплатени дългове и така да скапем и бездруго скапания си живот.

Пристигнаха начосите и тримата посегнаха към тях. След малко Зола попи очите си със салфетка и момчетата разбраха, че тя плаче.

— Вижте, момчета, не мога да остана в апартамента си. Всеки път, когато погледна към вратата на Горди, направо рухвам. Близките му изнесоха вещите във вторник, а аз все ходя там и стоя в тъмното. Трябва да се махна, да се преместя някъде.

Двамата кимнаха и отпиха от чашите си.

— И още нещо.

Зола пое дълбоко дъх, изтри очи и им разказа за състудентка от Тексас, измъкната от стаята си в общежитието посред нощ от служители на ИМН.

— Изпратиха я в Ел Салвадор при семейството й, все работници с нередовни документи, които депортирали месец по-рано. Момичето обаче е родено в САЩ и е пълноправна американска гражданка. Обжалванията и документите й още са заровени някъде дълбоко в бюрократичната система.

Зола им обясни, че е открила десетки случаи на американски граждани, станали жертва на внезапните хайки на ИМН и после депортирани, и че всеки такъв арест е ставал след задържането на членове на семейството. Живееше в страх, който изпиваше силите й.

Марк и Тод я изслушаха съчувствено. Когато Зола приключи и сълзите спряха, Марк заяви:

— Ние сме си намерили страхотно скривалище. Има място и за теб.

— Къде? — попита тя.

— Горе. Живеем заедно в една бърлога на четвъртия етаж, без асансьор. Има две свободни стаи точно под нас. Мейнард ни ги предлага срещу разумен наем.

— Кой е Мейнард?

— Шефът ни — обясни Тод. — Мястото е негово.

— Не е много готино, обаче ще бъдеш самостоятелна. Е, донякъде.

— Няма да живея с вас, момчета.

— Не, няма. Ние ще сме на четвъртия етаж, а ти ще си на третия.

— Имали кухня?

— Всъщност няма, но ти и бездруго не готвиш.

— Ами баня?

— Това ще бъде проблем — призна Тод. — Единствената баня е на четвъртия стаж, но ще се оправим някак. Не е идеалното решение, Зола, но и на тримата ни е трудно. Ще издържим няколко месеца, да видим как ще потръгнат нещата.

— Идеалното скривалище е — каза Марк. — Както Ане Франк се е криела от нацистите, само дето условията не са толкова сурови.

— И това би трябвало да ме успокои ли?

— Е, май можех да измисля и по-подходящо сравнение.

— Ами Мейнард? — попита Зола. — Той какво знае?

— От три години работя за Мейнард, готин е — каза Тод. — Пада си малко мошеник, букмейкър е, действа доста на едро и няма представа какво е правна фирма. Мисли, че още сме студенти, но всъщност не дава пет пари. Преговаряме с него, предлагаме му вместо наем да работим на бара. Ще го навием.

— Наистина не мога да си се представя като Кромли да събирам клиенти, шофирали в нетрезво състояние — въздъхна Зола.

— Разбира се, че няма, Зола — увери я Марк. — От наблюденията досега сме установили, че тези досадници са мъже. И повечето са бели. Ти не си подходяща, защото… ами защото привличаш внимание.

— Тогава какво ще правя?

— Ще си момичето в офиса — каза Тод.

— Не ми харесва как звучи. И къде е офисът?

— Квартирата ти. Това е новият дом на „Апшоу, Паркър и Лейн“. АПЛ.

— Адвокати, прескочили лиценза.

— Много хитро.

— И ние така мислим. Забелязахме дарбата ти в областта на правото, свързано с телесни повреди, което, както знаем благодарение на превъзходното си юридическо образование, все още е най-доходоносната част от уличното право.

Марк продължи словото на Тод, все едно бяха репетирали:

— Представяме си как работиш в спешните отделения на болниците, където ще привличаш пострадали клиенти. В този град повечето от тях са чернокожи и ще те усещат близка. Ще ти се доверят и ще поискат да те наемат.

— Нищо не разбирам от телесни повреди — възрази Зола.

— Разбираш и още как. Гледала си хиляди реклами по телевизията на онези търгаши, дето си събират клиенти. Не са най-големите умници, така че телесните повреди едва ли са най-трудната област на правото.

— Много благодаря.

— Само няколко солидни катастрофи и веднага припечелваш, Зола — додаде Тод. — В „Олд Ред Кат“ се запознах с един адвокат, който умирал от глад, докато не се подхлъзнал на леда и не паднал. Човекът на съседното легло в болницата бил премазан в катастрофа с мотоциклета си. Година по-късно адвокатът приключил делото със споразумение за близо един милион долара и прибрал една трета.

— Просто така? — каза тя.

— Да. Винаги ще има пострадали хора и винаги ще ги карат в болницата. А ти ще ги причакваш там.

— Ще се получи, Зола, ще се постараем да се получи — увери я Марк. — Само ние тримата: един за всички, всички за един. Равноправно партньорство до края.

— Но какъв ще е краят, момчета? Какво целите?

— Оцеляване — отговори Тод. — Ще оцелеем, като се крием и се представяме с друга самоличност. Ще събираме клиенти от улицата, защото няма връщане назад.

— Ами ако ни хванат?

Марк и Тод отпиха от бирите си, обмисляйки отговора.

— Ако ни пипнат, просто отново ще изчезнем.

— Живот на бегълци — каза Зола.

— И сега сме бегълци — уточни Тод. — Може и да не ти се иска да го признаеш, но точно това правим: водим живот, който не е по силите ни, затова нямаме друг избор, освен да избягаме.

Марк изпука кокалчетата на пръстите си.

— Ето какво ти предлагаме, Зола. Оставаме в тази история заедно, неразделни и верни един на друг докрай. Още сега трябва да се договорим предварително, че ако се наложи, изчезваме заедно.

— И къде ще отидем?

— Ще решим, когато му дойде времето.

— Ами семействата ви? — попита тя. — Казахте ли им?

Двамата се поколебаха и мълчанието им й подсказа отговора.

— Не, аз не съм казал на майка ми, защото тя си има предостатъчно проблеми сега. Мисли, че ходя на лекции, че ми предстоят дипломиране и после хубава работа. Смятам да изчакам няколко месеца и после да я излъжа, че съм прекъснал за един семестър. Не знам. Ще измисля нещо — обясни Марк.

— Ами ти? — попита тя Тод.

— И аз така — отговори той. — В момента не ми стиска да кажа на нашите. Не съм сигурен коя версия на истината звучи по-зле. От една страна, съм затънал в дълг от двеста хиляди долара и нямам работа. От друга страна, прекъснах следването си и реших да изкарам малко пари под нова самоличност, като подмамвам за клиенти пияни шофьори, които да ми плащат в брой. И аз като Марк ще изчакам и после ще измисля нещо.

— Ами ако цялата схема се провали и се издъните?

— Няма да се случи, Зола — отсече Марк.

— Иска ми се да ви повярвам, но не съм убедена, че съзнавате какви ги говорите.

— И ние не сме убедени — каза Тод. — Но вече сме решили и няма връщане назад. Въпросът е дали ти ще се присъединиш.

— Искате много. Очаквате от мен да зарежа три години следване по право.

— Стига, Зола. Какво направи за теб това следване? Нищо, само ти съсипа живота. Ние ти предлагаме изход. Може и да не е най-чистият вариант, но в момента нямаме друго.

Тя схруска няколко начоса и огледа бара. Беше пълен с мъже между трийсет и четирийсет години, които пиеха бира и гледаха баскетбол и хокей на големите екрани. Имаше и няколко жени, но не много. И почти никакви студенти.

— Значи и двамата работите тук? — попита Зола.

— Аха. Много по-забавно е, отколкото да киснеш в час и да зубриш за адвокатския изпит — отговори Тод.

— Какви са условията на партньорството ни?

— Събираме парите за издръжката си за този семестър. По десет хиляди долара от всеки. Това покрива разходите за новото начало: нови компютри, нови телефони, малко офис оборудване, нови самоличности, малко хубави дрехи — обясни Тод.

— Ще участваш ли? — попита Марк.

— Нека да си помисля, става ли? Но още мисля, че сте луди.

— Не го оспорваме.