Джон Гришам
Бар „Петлите“ (17)

17

Почакаха до понеделник сутринта, когато сградата беше празна и съседите им бяха на занятия, и преместиха кашоните на Зола в новото й студио на третия етаж над бар „Петлите“. Дори да не беше впечатлена от новото си жилище, тя не се издаде. Разопакова дрехите и вещите си с усмивка и изглеждаше доволна. Беше само временно. Като дете в Нюарк Зола бе живяла на много по-тясно и без почти никакво уединение. Марк и Тод нямаха представа колко бедно бе семейството й тогава.

Строителният предприемач и екипът му от трудолюбиви и несъмнено незаконно пребиваващи словаци преобразяваха килера в баня, затова партньорите излязоха на късен обяд. На салата и студен чай Тод разясни някои от основните правила на играта. Щяха да се разплащат в брой, никакви кредитни карти — те оставяха следи. Бяха убедили Мейнард вместо наем да работят в бара. Тод и Марк щяха да се трудят по двайсет часа седмично в заведението, но без нищо черно на бяло. Мейнард щеше да приема това вместо наем и щеше да покрива така режийните, интернета и кабелната и да им позволи да получават пощата си на този адрес. Изглежда, му допадаше идеята трима прохождащи адвокати да се крият в неговата сграда. Той не схващаше разликата между правна клиника и правна кантора. Мейнард не задаваше много въпроси.

По ирония на съдбата старанието им да избягват кредитните карти беше обусловено от факта, че заедно дължаха повече от шестстотин хиляди долара, но за момента иронията им убягваше.

Щяха отново да се свържат със съмнителния тип и да купят фалшива шофьорска книжка за Зола, която да бъде единственият й документ за самоличност. Станеше ли Зола Паркър, щяха да й вземат нов телефон, но всички възнамеряваха да запазят и старите си мобилни, за да следят кой ги търси. И тримата щяха да бъдат съдени от хазяите си, но делата щяха да са безпредметни, защото Марк Фрейзиър, Тод Лусеро и Зола Мал вече не съществуваха и очевидно бяха напуснали града. Накрая фирмите, които следяха за студентските им заеми, щяха да ги обявят за неплатежоспособни, но дотогава имаше няколко месеца. Не е възможно да съдиш някого, ако не можеш да го намериш. Щяха да се стремят да избягват старите си приятели, но да обслужват страниците си във Фейсбук, макар и не толкова активно. Нямаше да поддържат никакъв контакт с „Фоги Ботъм“ и щяха да се постараят отсъствието им да не бъде забелязано от администрацията.

Понякога замисълът просто не се побираше в главата на Зола. Беше безумен и обречен да свърши зле, но тя се чувстваше в безопасност, а това беше основната й грижа. Партньорите й бяха или свръхуверени, или чудесно се преструваха. Дълбоко в себе си тя знаеше, че двамата нямат представа какво правят, но трудно можеше да пренебрегне въодушевлението им. Въпреки неохотата й тяхната лоялност й вдъхваше утеха.

Марк стана сериозен и заговори за личния им живот. Беше важно да избягват новите приятелства и сериозните срещи. Никой друг не биваше да узнава за замисъла им. Партньорството им трябваше да се огради с непробиваема стена.

— Ама ти шегуваш ли се? — прекъсна го Зола. — Току-що изгубих гаджето си, а ти допускаш, че пак ще искам да тръгна по срещи?

— Не, разбира се — отговори Марк. — Просто в момента с Тод сме необвързани и е добре и тримата да си останем свободни.

— Така е. А ако имаш нужда от секс, с Марк винаги сме на разположение — просто всичко трябва да си остане във фирмата.

— Няма да я бъде тая — засмя се Зола. — Животът ни в момента и бездруго е достатъчно сложен.

— Така е, но просто го имай предвид — додаде Тод.

— С тази реплика ли ще сваляш мадами: „Нека всичко да си остане във фирмата“?

— Не знам, за пръв път я използвам.

— Е, не го прави повече. Не върши работа.

— Шегувам се, Зола.

— Не, не се шегуваш. Какво стана с онази Шарън, с която излизаше първия семестър?

— Минала работа.

— Хайде да се уговорим, че свалките ще са на чужда територия, става ли?

— Както кажете — отвърна Зола. — Какво следва по списък?

— Не сме правили списък — каза Марк. — Ти имаш ли въпроси?

— По-скоро съмнения, отколкото въпроси.

— Слушаме те — подкани я Тод. — Това е най-важният ни момент, звездният ни час. Да сложим картите на масата.

— Добре тогава. Аз имам сериозни съмнения, че ще успея да привлека дела за нанасяне на телесни повреди от спешните отделения. Съмнявам се, че и някой от вас знае как се прави.

— Права си, но може да се научим — възрази Тод. — Въпрос на оцеляване е.

— О, според мен ти си родена за това, Зола — увери я Марк. — Красива млада чернокожа жена с убийствена рокля, къса пола може би, стилни обувки. Бих те наел на секундата, ако жена ми е пострадала в катастрофа.

— Единствената ми хубава рокля е онази, с която бях на погребението.

— Ще ти попълним гардероба — каза Тод. — Вече не сме студенти по право, а истински професионалисти. Трябва ни нов гардероб. Включен е в бюджета на фирмата.

— Това е единственото многообещаващо нещо, което съм чула — каза тя. — Да кажем, че си намерим някакви клиенти и се налага да се срещнем с тях в офиса. Тогава какво?

Явно бяха премислили и последната подробност. Без капка колебание Марк заяви:

— Ще обясним, че офисът ни е в ремонт, и ще се срещнем долу в бара.

— В „Петлите“ ли?

— Ами да. Питиетата са за сметка на фирмата, докато преглеждаме документацията — отговори Тод. — Много ще им хареса.

— Зола, не забравяй, че повечето ни клиенти ще бъдат дребни престъпници, които плащат в брой. Ще се виждаме с тях в съда или в ареста, така че последното място, където ще им се иска да ходят, е някоя правна кантора — обърна й внимание Марк.

— И няма да провеждаме разговори с други адвокати. Нищо подобно — додаде Тод.

— Не, разбира се.

— Ако ни притиснат, винаги можем да наемем помещение в някой бизнес център за няколко часа. Съвсем наблизо има един.

— Май сте помислили за всичко, момчета.

— Не, всъщност изобщо не сме наясно какво вършим, Зола — каза Тод, — но ще го измислим, ще се постараем да се получи и междувременно ще се позабавляваме.

— Какво друго те тормози? — попита Марк.

— Добре де, едва ли ще мога да запазя това в тайна от Ронда. Тя ми е близка приятелка и се тревожи за мен.

— Освен това е най-гол ямата бърборана в групата — уточни Тод. — Не бива да й казваш нищо.

— Няма да бъде лесно. Едва ли ще мога да прекъсна, без тя да разбере.

— Знае ли за теб и Горди? — попита Марк.

— Разбира се. Той сваляше нея в първи курс.

— Какво си й казала досега? — попита Тод.

— Тя искаше да поговорим, затова снощи хапнахме по един сандвич. Обясних й, че ми е много трудно, че засега няма да ходя на занятия и че може дори да прекъсна този семестър, за да си подредя нещата. Тя не ме разпитва, искаше само да поговорим за Горди и за последните му дни. Не й казах много. Според нея трябва да се консултирам с терапевт, за да се справя със скръбта от загубата. Отговорих, че ще си помисля. Беше много мила, а аз имах нужда точно от това.

— Трябва да спреш да се виждаш с нея, Зола — каза Марк. — Дръж я на една ръка разстояние, но внимателно. Трябва да се откъснем от групата от юридическия. Ако се разчуе, че тримата прекъсваме, от администрацията може да започнат да разпитват. Не че е бог знае какво, стига да не осведомят и Министерството на образованието.

— Нали уж не се притесняваме за заемите?

— Така е, но трябва да отложим обявяването на неплатежоспособност възможно най-дълго. Ако фирмите разберат, че сме прекъснали, ще започнат да опяват за изплащане на задълженията. И когато не ни намерят, ще предадат документацията на адвокати, които пък ще наемат експерти да душат. Предпочитам да отложим това за доста по-нататък.

— На мен ми се иска напълно да го избегнем — каза Тод.

— О, мисля, че така и ще стане.

— Но всъщност не си сигурен, нали? — попита го тя.

Марк и Тод се спогледаха и замълчаха. Мобилният на Тод завибрира и той го извади от джоба си.

— Не този — поправи се той и извади друг мобилен от другия си джоб.

Два телефона, стар и нов. Един за миналото, един за бъдещето. Тод прочете съобщението.

— От Уилсън е. Пише: „Здрасти, човече, днес пак не дойде на лекции. Какво става?“.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислехме — отбеляза Марк.