Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rooster Bar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Бар „Петлите“

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

Редактор: Кристин Василева

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-441-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4479

История

  1. — Добавяне

30

В един топъл ден в края на април, когато вишните бяха напълно разцъфтели и въздухът беше чист след обилния дъжд, партньорите се събраха в седалището на фирмата, за да предприемат последния отчаян ход в своята адвокатска практика. Седалището на фирмата беше едновременно и скривалище на Зола, а през последните три месеца тя беше успяла да му вдъхне малко живот и да го поразведри. Беше боядисала двете стаи в меко бежово и беше окачила репродукции на съвременни картини. В единия ъгъл имаше малък хладилник — единственият кухненски уред. Върху стара метална маса се мъдреше нов компютър с трийсет инчов монитор, а до него имаше бърз лазерен принтер. Рафтовете на двете стени бяха отрупани с купчини документи — плод на упоритото им проучване на банка „Суифт“.

Всеки от тримата се беше включил като ищец в отделен колективен иск срещу банката. В страната вече бяха заведени шест такива, все от адвокати, които специализираха в подобни мащабни дела.

Междувременно банка „Суифт“ беше притисната до стената, накълцана и обезкървена, и едва оцеляваше след ежедневните атаки. Нови обвинения се изливаха отвсякъде. Информаторите пееха с пълно гърло. Висшите мениджъри сочеха обвинително с пръст. Ръсеха се обещания за обвинителни актове. Акционерите бяха смутени, но и бесни, защото акциите им бяха паднали от шейсет на тринайсет долара за по-малко от четири месеца. В интернет и по кабелните телевизии се носеха слухове, най-честият и най-съществен беше, че „Суифт“ няма да има друг избор, освен да похарчи милиарди, за да реши проблемите си. Тази перспектива само засилваше въодушевлението на участниците в колективните искове.

След като сравниха отговорите от трите фирми, които бяха наели, тримата установиха, че „Коен-Кътлър“, кантора от Маями, е с няколко крачки пред другите две — в Ню Йорк и Вашингтон. „Коен-Кътлър“ имаха хубава репутация в хаотичния свят на колективните искове. Фирмата беше огромна, със сто адвокати и многобройни асистенти. Подготвяше документацията си по-ефективно. Затова залязващата правна кантора „Апшоу, Паркър и Лейн“ реши да обедини сили с могъщата „Коен-Кътлър“.

Зола седеше на масата с чаша чай и се взираше в монитора. Тод седеше на единствения стол с лаптопа си. Марк се беше разположил на пода. Брадите и фалшивите очила бяха изчезнали, костюмите също. С дните им в съдебната зала беше свършено, нямаха нужда от маскировка. През следващите няколко седмици щяха да се крият над бар „Петлите“. За после нямаха план.

— Има клон на „Суифт“ на Уисконсин авеню в Бетесда. Да започнем оттам. Прегледайте онлайн указателя за Бетесда. Търсим разпространени имена, които не е трудно да изпишеш и по друг начин.

— Ето едно — каза Тод. — Господин Джоузеф Хейл, Манинг Драйв номер шестстотин шейсет и две, Бетесда. Изпускаш една буква и той става Джо Хел. Първият ни клиент.

Зола отвори документ, изкопиран от материалите на „Коен-Кътлър“. Във фирмата го наричаха ИИ — информация за ищците.

— Дата на раждане? — попита тя.

— Да го направим четирийсетгодишен. Роден на трети март седемдесет и четвърта година. Женен, с три деца. Клиент на банка „Суифт“ от две хиляди и първа. Текуща сметка и срочен депозит. Дебитна карта.

Зола печаташе, попълваше кутийките.

— Добре, номера на сметките.

— Да ги оставим засега. Ще ги измислим по-късно, ако се наложи.

— Следващият?

— Етъл Бери от Ръгби авеню, номер дванайсет десет. Сменяш „е“ на „а“ и става Етъл Бари.

— Ето го нашето момиче — каза Марк. — Етъл е малко старомодно име, така че да я направим по-възрастна. Родена на пети декември четирийсет и първа година, две години преди Пърл Харбър. Вдовица. Децата й не живеят при нея. Текуща и спестовна сметка, твърде възрастна е за дебитна карта. Не обича кредитни.

Зола попълни полетата и Етъл Бари се превърна в ищец по колективен иск.

— Следващият?

— Тед Радфорд, Дръмънд авеню, номер седемстотин деветдесет и осем, апартамент четири В. Променяш „а“ на „е“ и става Тед Редфорд като актьора, Робърт Редфорд.

— Кога е роден Робърт Редфорд? — попита Марк. — Чакайте малко. — Чукна клавишите, смъкна се надолу по екрана и каза: — На осемнайсети август трийсет и шеста година. Да дадем същата рождена дата и на Тед.

— Робърт Редфорд наистина ли е на седемдесет и седем? — попита Тод.

— Според мен още изглежда добре — отбеляза Зола, докато печаташе.

— „Ужилването“ и „Буч Касиди“ са от най-любимите ми филма. Редфорд си върви с Нюман.

Тод търсеше и тракаше с клавишите.

— Ето един. Майк Нюман от Арлингтън Роуд, номер четиристотин и осемнайсет. Бетесда. С малка промяна става Майк Нойман.

Зола промърмори, докато печаташе:

— Поне се забавляваме.

След като претърсиха Бетесда и събраха още ищци, адвокатите от фирмата насочиха поглед към предградията на Северна Вирджиния. Там имаше клон на банка „Суифт“ на Броуд стрийт във Фолс Чърч. Районът се оказа плодоносен и десетки нови фалшиви клиенти се присъединиха към иска им.

На обед вече се отегчиха и решиха да излязат навън и да обядват. Взеха такси до крайбрежната алея в Джорджтаун и си намериха маса с изглед към река Потомак. Никой не спомена Горди, но всеки си спомняше последното им посещение тук. В онази страховита нощ стояха недалече от това място, когато видяха примигващите светлини на Мемориал Бридж в далечината.

Поръчаха си сандвичи и студен чай и тримата отвориха лаптопите си. Продължиха търсенето на клиенти, ощетени от банка „Суифт“.

 

 

Много след като се бяха нахранили, сервитьорът учтиво ги помоли да си тръгнат — масата му трябвала. Тримата отидоха в едно кафене на ъгъла, намериха си маса отвън и подновиха операцията. Когато добавиха стотния си нов клиент, Марк се обади в Маями. Помоли да разговаря със старши съдружник от „Коен-Кътлър“, но разбира се, най-старшият отсъстваше по работа. Марк продължи да настоява и накрая го насочиха към адвокат на име Мартинес, който според уебстраницата се бореше срещу „Суифт“ на фронтовата линия. След като се представи и спомена малката си фирма, Марк каза:

— И така, имаме около сто клиенти на „Суифт“ и бихме искали да се присъединим към колективния иск, заведен от вас.

— Сто ли? — повтори Мартинес. — Шегувате се, нали?

— Напълно сериозен съм.

— Вижте, господин Апшоу, до днес фирмата ни има почти двеста хиляди ищци. Не поемаме по-малко от хиляда ищци от други кантори. Намерете хиляда случая и ще говорим по същество.

— Хиляда ли? — повтори Марк и се ококори като обезумял срещу партньорите си. — Добре, залавяме се за работа. Просто от любопитство, кажете ми как изглежда картинката като цяло?

Мартинес се прокашля и отговори:

— Не мога да ви кажа много. „Суифт“ е под огромен натиск да сключи споразумение, но не съм сигурен дали адвокатите им го разбират. Получаваме смесени послания. Все пак смятаме, че ще се споразумеем.

— Кога?

— Допускаме, че в началото на лятото. Банката иска бъркотията да приключи и разполага с парите да го направи. Федералният съдия, на когото е възложено делото в Ню Йорк, сериозно притиска за гледането му. Следите заглавията в пресата, нали?

— И още как. Благодаря. Ще ви се обадя.

Марк остави телефона си до лаптопа.

— Това е само началото.