Джени Хан
P.S. Все още те обичам (9)

8

Това е последната ни вечеря с Марго, преди да замине утре за Шотландия. Татко прави ребърца по корейски с картофи огретен. Дори пече лимонов кейк.

— Навън е толкова сиво и студено. Мисля, че всички имаме нужда от малко слънчева светлина под формата на лимонов кейк — казва той.

После ме прегръща през кръста и ме потупва. Не ме пита нищо, но явно разбира, че с мен става нещо по-сериозно от един менструален цикъл.

Още не сме опитали ребърцата, а татко вече пита:

— Е, как са на вкус? Като на баба ли са?

— В общи линии — казвам аз, но устните му се извиват надолу, затова добавям: — Искам да кажа, че вероятно са дори по-хубави.

— Приготвих месото, както тя ми каза — казва татко. — Но не се отделя от костите като при нейното, нали? При добре приготвените ребърца не ти трябва дори нож. — Марго реже парче месо с ножа си и рязко спира. — За първи път ги опитах с майка ви. На първата ни среща тя ме заведе в корейски ресторант и поръча на корейски, после ми обясни за всяко ястие. Онази нощ бях смаян от нея. Съжалявам само, че вие, момичета, не продължихте да посещавате корейското училище. — Устните му пак се извиват надолу за миг, после се усмихва. — Яжте, момичета.

— Татко, в Университета на Вирджиния има програма по корейски език — казвам аз. — Ако ме приемат, определено ще запиша корейски.

— Майка ти щеше да е много щастлива — казва той и очите му отново стават тъжни.

Марго бързо се намесва:

— Ребърцата са прекрасни, тате. В Шотландия нямат хубава корейска храна.

— Вземи си за там малко водорасли — предлага татко. — И от женшеновия чай, който баба ти донесе от Корея. Трябва да вземеш и уреда за варене на ориз.

Кити се мръщи.

— Тогава как ние ще готвим ориз?

— Ще си купим нов. — Той продължава замечтано: — Много бих искал да отидем на почивка там. Колко ли ще е хубаво? Майка ви винаги е искала да ви заведе в Корея. Вие имате много роднини там.

— А ще може ли баба да дойде с нас? — пита Кити. Тя постоянно хвърля тайно хапчици на Джейми, който седи до масата и ни гледа с надежда.

Татко едва не се задавя с картофите и смънква:

— Това е чудесна идея. Тя ще е добър екскурзовод.

С Марго разменяме леки усмивки. Баба ще влуди татко за седмица. Но мен ме вълнува пазаруването.

— О, господи, представете си само всички канцеларски материали. Дрехите. Може и фибички. Крем за лице. Трябва да направя списък.

— Татко, може да се запишеш на курс по корейска кухня — предлага Марго.

— Да! Нека го предвидим за лятото — казва татко. Виждам, че вече е развълнуван. — Зависи от графиците ни, разбира се. Марго, ти ще си тук цялото лято, нали? — Тя каза така миналата седмица.

Марго забива поглед в чинията си.

— Не съм сигурна. Още не съм решила. — Татко изглежда объркан, а ние с Кити се споглеждаме. Със сигурност е свързано с Джош и не мога да я виня. — Има възможност да запиша стаж в Кралския антропологичен институт в Лондон.

— Но нали каза, че искаш да се върнеш да работиш в Монпелие? — пита татко, сбърчил объркано чело.

— Още го обмислям. Както казах, не съм решила.

— Ако се запишеш на кралски стаж, ще срещнеш ли кралски особи? — пита Кити.

Аз извъртам очи, а Марго я поглежда с благодарност.

— Съмнявам се, котенце, но никога не се знае.

— Ами ти, Лара Джийн? — пита Кити невинно, с широко отворени очи. — Това лято не трябва ли да правиш нещо, което ще ти помогне за колежа?

Аз я поглеждам кръвнишки.

— Имам много време да реша. — Щипя я здраво под масата и тя изписква.

— Трябва да се запишеш на някакъв стаж през пролетта — напомня ми Марго. — Послушай ме, Лара Джийн, ако не предприемеш нещо скоро, ще изпуснеш всички добри възможности. Освен това писа ли вече на Нони за обучението по SAT? Провери дали ще дава уроци през лятото, или ще се прибере у дома.

— Добре, добре. Ще го направя.

— Аз мога да ти намеря някаква работа в магазина за подаръци в болницата — предлага татко. — Може да пътуваме и обядваме заедно. Ще е забавно да си по цял ден със стария си татко!

— Татко, а ти нямаш ли приятели на работа? — пита Кити. — Сам ли обядваш?

— Е, не всеки ден. Понякога хапвам на бюрото си, но само защото нямам много време. Но ако Лара Джийн работи в магазина, ще си освободя време. — Той удря разсеяно с пръчиците по чинията си. — Може да се намери работа за нея и в „Макдоналдс“, но трябва да проверя.

— Хей, ако започнеш работа в „Макдоналдс“, сигурно ще ти дават да ядеш колкото си искаш пържени картофки — възкликва Кити.

Аз се смръщвам. Вече виждам предварителна картина на лятото си и не ми харесва особено.

— Не искам да работя в „Макдоналдс“. Не се обиждай, тате, но не искам да работя и в магазина за подаръци. — Мисля бързо. — Възнамерявах да започна по-сериозна работа в „Белвю“. Може да стана помощник на директора по мероприятията. Или асистент. Марго, кое звучи по-впечатляващо?

— Асистент на директора по мероприятията — казва тя.

— Това звучи по-професионално — съгласявам се аз. — Имам много идеи. Може би тази седмица ще се отбия да ги споделя с Джанет.

— Например? — пита татко.

— Ами например курс по апликиране — импровизирам аз. — Те имат толкова много снимки, сувенирчета и какви ли не неща. Мисля, че ще е добре да ги съберат в албум, за да не се загуби нещо. — Набирам инерция. — А после може да направим малка изложба на всички албуми, хората ще ги разглеждат и ще виждат историята на живота си. Мога да направя бухтички със сирене, може би с бяло вино…

— Това е невероятна идея — казва Марго с одобрително кимване.

— Наистина страхотна — добавя татко. — Ти, разбира се, няма да пиеш бяло вино, но ще хапнеш бухтички!

— О, татко — възкликваме ние в хор, защото той обича да правим така, когато стане досаден баща (нарочно!) и всички роптаем, сякаш възмутени: „О, татко!“.

Докато мием чиниите, Марго ми казва, че определено трябва да осъществя идеята за „Белвю“.

— Те имат нужда от някой като теб да поеме нещата — добавя тя, докато сапунисва тенджерата. — От свежа енергия, нови идеи. Хората, които работят там, често прегарят. Джанет ще се зарадва да получи помощ.

Казах всичко това за „Белвю“ предимно за да се отърва от тях, но сега си мисля, че наистина трябва да говоря с Джанет.

* * *

Когато се връщам горе, имам пропуснато обаждане от Питър. Звъня му и чувам, че при него работи телевизор.

— Говори ли с нея? — Надявам се, надявам се, надявам се вече да ми вярва.

— Говорих.

Сърцето ми бумти.

— И? Тя призна ли?

— Не.

— Не. — Въздишам. Добре. Трябваше да се очаква. Предполагам. Джен не е от хората, които се предават лесно. Тя е боец. — Е, може да казва каквото си иска, но аз знам, че е била тя.

— Не можеш да го разбереш само от едно изражение, Кови.

— Не е просто изражение. Познавам я. Навремето ми беше най-добра приятелка. Знам как мисли.

— Аз я познавам по-добре от теб и ти казвам, че според мен не е била тя. Повярвай ми.

Той наистина я познава по-добре; разбира се, че я познава. Но като момичета, като бивши приятелки… знам, че е била тя. Не ми пука колко години са минали. Едно момиче просто усеща някои неща, дълбоко в себе си.

— На теб ти вярвам. Не вярвам на нея. Тя е планирала всичко, Питър.

Настъпва продължително мълчание и последните ми думи кънтят в ушите ми, звучат налудничаво дори на мен.

Гласът му е натежал от търпение, когато казва:

— В момента тя е стресирана от проблеми в семейството й. Няма време да крои нещо срещу теб, Кови.

Семейни проблеми? Възможно ли е? Усещам пробождането на вина, защото Крис спомена, че баба им си счупила ставата и в семейството обсъждаш дали да я изпратят в дом. Дженевив винаги е била близка с баба си. Казваше, че е любимата й внучка, защото приличала на нея — тоест е красива.

Или може би има проблем с родителите й. Дженевив често се притесняваше, че те ще се разведат.

А може и да лъже. На върха на езика ми е да кажа това, когато той добавя изморено:

— Мама ме вика долу. Може ли да поговорим утре?

— Разбира се.

Вероятно наистина става нещо. Питър е прав. Навремето може да съм я познавала, но вече не. Сега той я познава най-добре. Освен това нали така се губят гаджета — като се държиш параноично, ревниво и несигурно.

След като затворихме, решавам да забравя веднъж завинаги за това видео. Станалото — станало. Имам гадже, вероятна нова работа (неплатена, сигурна съм, но все пак) и учене, за което да мисля. Не мога да позволя това да ме съсипе. Пък и лицето ми дори не се вижда на клипа.