Джени Хан
P.S. Все още те обичам (50)

49

След училище с Кити установяваме лагер в кухнята, където е най-светло. Аз свалям тонколоните си и пускам сестрите Андрюс, за да добием подходящо настроение. Кити постила една кърпа и подрежда всичките ми гримове, фиби и лакове за коса.

Вдигам пакетче с изкуствени мигли.

— Откъде ги взе?

— Бриел ги открадна от сестра си и ми даде едно пакетче.

— Кити!

— Тя няма да забележи. Има хиляди!

— Не можеш да вземаш чужди вещи.

— Не съм ги взела — Бриел ги взе. Както и да е, не мога да ги върна сега. Искаш ли да ти ги сложа, или не?

Колебая се.

— А знаеш ли как?

— Да, виждала съм много пъти как сестра й си ги слага. — Кити взема миглите от ръката ми. — Ако не ги искаш, добре. Ще ги запазя за себе си.

— Е… добре тогава. Но никакви кражби повече. — Мръщя се и питам: — А някога вземали ли сте мои неща? — Като се замисля, не съм си виждала шапката с котешките ушички от месеци.

— Тихо, стига приказки — срязва ме тя.

Прическата отнема най-много време. С Кити гледаме безброй клипове, за да схванем как се навива. Пада много ресане, лак за коса и ролки. И фиби. Много фиби.

Взирам се в огледалото.

— Не мислиш ли, че изглежда малко… строга?

— Какво имаш предвид под „строга“?

— Ами сякаш са ми сложили канелена кифла на главата.

Кити завира айпада в лицето ми.

— Да, като на това момиче. Така изглежда. Трябва да е автентично. Ако го променим, няма да е тематично и никой няма се сети как се опитваш да изглеждаш. — Кимам бавно, тя има право. — Освен това тръгвам за госпожица Ротсчайлд, за тренировка на Джейми. Нямам време да започвам отначало.

За червилото постигнахме идеално черешово червено, като смесихме две червени — едно керемидено и едно ярко — с малко розова пудра за фиксиране. Изглеждам, сякаш съм целунала черешов пай.

Докато попивам устните си, Кити пита:

— Онова хубавичко момче Джон Амбър Макандрюс ли ще те вземе, или ще се срещнете в старческия дом?

Развявам предупредително кърпичката в лицето й.

— Ще ме вземе, но бъди мила с него. Освен това не е хубавичко момче.

— Хубавичък е в сравнение с Питър — казва Кити.

— Нека бъдем честни. И двамата са хубавички. Все пак Питър няма нито татуировки, нито огромни мускули. Всъщност е много суетен. — Не сме минавали покрай прозорец или стъклена врата, в които да не се е огледал.

— А Джон суетен ли е?

— Не, не мисля.

— Хм.

— Кити, спри да го сравняваш с Питър. Няма значение кой е по-хубав.

Тя продължава, сякаш не ме е чула:

— Питър има много по-хубава кола. Джони какво кара, някакъв скучен джип? На кого му пука за джипове? Те само лочат бензин.

— Ако трябва да съм честна, мисля, че е хибрид.

— Опитваш се да го защитаваш.

— Той ми е приятел!

— Е, Питър е мой приятел.

* * *

Обличането е сложен процес и аз се наслаждавам на всеки етап. Свързано е с очакването и с надеждата за вечерта. Бавно обувам чорапите с ръб, за да не им пусна бримка. Отнема ми цяла вечност да изпъна ръбовете както трябва. После роклята — тъмносиня с бели вейки, малки боровинки и къдрави ръкави. Накрая обувките. Старомодни червени, с високо токче, панделка отпред и каишка на глезена.

В комбинация всичко изглежда чудесно и трябва да призная, че Кити беше права за буклата на главата ми. Всичко друго нямаше да е достатъчно.

На излизане татко вдига голяма врява колко съм била хубава и ми прави милиони снимки, които веднага изпраща на Марго. Тя се включва мигновено на видеочата, за да ме види лично.

— Постарай се да се снимаш със Сторми — казва ми. — Искам да видя с какъв секси тоалет е.

— Всъщност няма да е особено секси. Уши си го сама от плат с щампа от четиридесетте.

— Сигурна съм, че ще намери начин да го направи секси — казва Марго. — С какво ще е облечен Джон Макларън?

— Нямам представа. Каза, че ще е изненада.

— Хм. — Това е многозначително хм, което игнорирам.

Татко ми щраква още една снимка на верандата, когато госпожица Ротсчайлд идва.

— Изглеждаш невероятно, Лара Джийн.

— Така е, нали? — пита татко.

— Господи, обичам четиридесетте — казва тя.

— Гледала ли си документалния филм на Кен Бърнс „Войната“? — пита я татко. — Ако се интересуваш от Втората световна, трябва да го гледаш.

— Трябва да го гледате заедно — обажда се Кити и госпожица Ротсчайлд я поглежда предупредително.

— Имаш ли го на дивиди? — пита тя татко. Кити направо грее от въодушевление.

— Разбира се, можеш да го вземеш когато поискаш — отговаря татко, както винаги не разбрал, а Кити се мръщи. Но след малко зяпва смаяна.

Обръщам се да видя какво гледа и виждам червен мустанг кабриолет да се задава по нашата улица. Гюрукът е свален, а зад волана седи Джон Макларън.

Аз също зяпвам при вида му. Той е с униформа: жълто-кафява риза с жълто-кафява вратовръзка, жълто-кафяв панталон, жълто-кафяв колан и шапка. Косата му е сресана настрани. Изглежда невероятно, като истински войник. Усмихва ми се и ми маха.

— Еха — ахвам аз.

— Наистина „еха“ — казва госпожица Ротсчайлд, която се кокори до мен. Татко и филмът на Кен Бърнс са забравени; всички се взираме в униформения Джон и колата му. Сякаш е излязъл от мой сън. Той паркира колата пред къщата и всички хукваме към нея.

— Чия е тази кола? — пита Кити.

— На татко е — отговаря Джон. — Взех я назаем. Обещах му да я паркирам далеч от другите коли обаче, затова се надявам, че си с удобни обувки, Лара Джийн… — Замълчава и ме оглежда от глава до пети. — Еха! Изглеждаш невероятно. — Сочи към кифлата на главата ми. — Косата ти изглежда съвсем… истинска.

— Тя е истинска! — Докосвам я плахо. Внезапно се смущавам от кифлата на главата и червеното червило.

— Знам… искам да кажа, че изглежда автентично.

— Ти също.

— Може ли да седна в нея? — намесва се Кити с ръка на дръжката на вратата.

— Разбира се — отвръща Джон и слиза от колата. — Но не искаш ли да седнеш зад волана?

Кити кима бързо. Госпожица Ротсчайлд също се качва и татко ги снима. Кити позира с небрежно отпусната на волана ръка.

С Джон стоим отстрани и аз го питам:

— Откъде взе тази униформа?

— Поръчах я по eBay. — Мръщи се и пита: — Правилно ли съм сложил шапката? Мислиш ли, че ми е твърде малка?

— В никакъв случай. Мисля, че изглежда точно както трябва. — Трогната съм, че си е направил труда да поръча униформа за партито. Не мисля, че много момчета биха го сториш. — Сторми ще откачи, когато те види.

Той се взира в лицето ми.

— Ами ти? На теб харесва ли ти?

Изчервявам се.

— Да. Мисля, че изглеждаш… супер.

* * *

Оказва се, че Марго е права, както винаги. Сторми е подкъсила роклята и сега е доста над коляното.

— Още имам хубави крака — заявява тя и се върти. — Най-хубавата ми черта, благодарение на ездата, когато бях момиче. — Деколтето й също е дълбочко.

Един белокос мъж, който дойде с автобуса от „Фърнклиф“, я оглежда одобрително, а Сторми се преструва, че не забелязва, но не спира да пърха с мигли и да кърши снага с ръка на хълбока. Сигурно това е хубавецът, за когото ми спомена.

Снимам я до пианото и изпращам веднага снимката на Марго, която ми връща усмихнати човечета и два вирнати палеца.

Поставям американския флаг в средата на масата и гледам как Джон влачи една маса към средата на залата по указания на Сторми, когато Алиша изниква до мен и двете се взираме в него.

— Трябва да излизаш с него.

— Алиша, нали ти казах, че току-що прекъснах връзка — шепна й аз. Не мога да отделя очи от него, с тази униформа.

— Е, започни нова. Животът е кратък. — За първи път Алиша и Сторми са на една вълна.

Сторми оправя връзката на Джон и малката шапка. Дори плюнчи пръст и се опитва да приглади косата му, но той се отдръпва. Среща погледа ми и прави трескава физиономия: „Помощ!“.

— Спаси го — казва Алиша. — Аз ще довърша масата. Вече подредих витрината за лагера за интернирани. — Сложила я е до вратата и е първото, което се вижда на влизане.

Бързам към Джон и Сторми. Тя ми се усмихва.

— Виж я, не е ли абсолютна кукла? — После се отдалечава величествено.

Джон казва с искрено изражение:

— Лара Джийн, ти си абсолютна кукла.

Смея се и докосвам косата си.

— Кукла с кифла на главата.

Хората започват да влизат, макар че още няма седем. Забелязала съм, че възрастните хора по принцип винаги идват по-рано. Още не съм подготвила музиката. Сторми казва, че когато даваш парти, музиката е най-важната ти работа, защото определя настроението още щом гостите влязат. Започвам да се притеснявам. Има още много за вършене.

— Най-добре да приключа с подготовката.

— Кажи ми аз какво да направя — казва Джон. — Аз съм твой подчинен в този гуляй. Нали са ги наричали „гуляи“ през четиридесетте?

— Вероятно! — смея се аз и бързо добавям: — Може ли да включиш тонколоните и айпода? Те са в голямата торба до масата с напитките. И може ли да доведеш госпожа Тейлър от 5А? Обещах й ескорт.

Той ми козирува и хуква. По гръбнака ми пробягват тръпки като мехурчета в сода. Тази нощ ще е паметна!

* * *

Вече мина час и половина от началото на партито и Кристал Клемънс, една дама от етажа на Сторми, повежда всички на урок по суинг танци. Разбира се, Сторми е отпред и дава всичко от себе си. Аз се поклащам до масата с напитките: едно-две, три-четири, пет-шест. По-рано танцувах с господин Моралес, но само веднъж, защото жените ме разкъсваха с очи, задето заемам приемлив и читав кавалер. Мъжете са крайно недостатъчни в старческите домове, затова няма партньори за танц дори за половината дами. Чух няколко жени да си шушукат колко грубо било джентълмен да не танцува, когато има дами без партньори — и гледаха красноречиво към бедния Джон.

Той стои в другия край на масата, пие кока-кола и кима в такт с музиката. Бях толкова заета, че не успяхме да поговорим. Навеждам се над масата и му викам:

— Забавляваш ли се?

Той кима. После, съвсем внезапно, стоварва чашата така силно, че масата потреперва и аз подскачам.

— Добре — казва той. — Направи го или умри.

— Какво?

— Да танцуваме.

— Не е нужно, ако не го искаш, Джон — отвръщам свенливо.

— Не, искам го. Сторми не ме учи да танцувам суинг за нищо.

Ококорвам се.

— Кога те е учила на суинг?

— Не мисли за това. Просто танцувай с мен.

— Е… а останаха ли ти бонове? — шегувам се аз.

Той вади един от джоба на панталона си и го плясва на масата. После ме хваща за ръката и ме води в центъра на дансинга като войник, тръгнал към бойното поле. Безкрайно съсредоточен е. Дава знак на господин Моралес, който се зае с музиката, защото само той може да се оправя с моя телефон. Глен Милър ревва от тонколоните.

Джон ми кима решително.

— Да го направим.

И тогава започваме да танцуваме. Стъпка назад, стъпка встрани, после заедно, настрани, и отново. Стъпка назад, едно-две-три, едно-две-три. Настъпихме се около милион пъти, но той ме върти по дансинга, лицата ни са зачервени и се смеем. Когато песента свършва, ме дърпа и ме завърта за последен път. Всички ръкопляскат. Господин Моралес вика:

— За младите!

Джон ме хваща и ме вдига във въздуха, все едно сме фигуристи, и тълпата избухва. Аз се усмихвам така усилено, че имам чувството, че лицето ми ще се счупи.

* * *

По-късно, Джон ми помага да сваля всички украси и да ги опаковам. Излиза до паркинга с двата големи кашона, а аз оставам да се сбогувам с хората и да се уверя, че не сме забравили нещо. Още съм в приповдигнато настроение. Партито мина много добре и Джанет беше доволна. Тя дойде, стисна рамото ми и каза: „Гордея се с теб, Лара Джийн“. А и танцът с Джон… Ако бях още на тринайсет, направо щях да умра. Но сега, на шестнайсет, се изнасям по коридора на старческия дом като в сън.

Изплувам от входа, когато виждам, че Дженевив и Питър вървят към мен. Тя го е хванала за ръка и сякаш сме в машина на времето, а изминалата година никога не се е случвала. Ние никога не сме се случвали.

Приближават се. Вече са на десетина крачки от мен и аз замръзвам на мястото си. Няма ли начин да избягам от това? От това унижение, от поредната загуба? Бях толкова запленена от партито и от Джон, че съвсем забравих за играта. Какви са вариантите ми сега? Ако се обърна и изтичам вътре, тя просто ще ме чака на паркинга цяла нощ. И просто така — отново се превръщам в зайче в лапите й. И просто така — тя побеждава.

Но вече е твърде късно. Те ме забелязват. Питър пуска ръката й и ме пита:

— Какво правиш тук? И какъв е този грим? — Сочи към очите и устните ми.

Бузите ми пламват. Пренебрегвам коментара за грима и казвам само:

— Работя тук, забрави ли? Знам ти защо си тук, Дженевив. Питър, благодаря ти, че й помагаш да ме очисти. Наистина си много услужлив.

— Кови, не съм дошъл да й помогна да те очисти. Дори не знаех, че си тук. Казах ти, че не ми пука за тази игра! — Обръща се към Дженевив и казва обвинително: — Нали трябваше да вземеш нещо от приятелка на баба ти?

— Така е — отвръща тя. — Това е просто изумително съвпадение. Предполагам, че печеля, нали?

Толкова е самодоволна, толкова уверена в себе си и в победата си над мен.

— Още не си ме докоснала. — Дали да не изтичам вътре? Сторми ще ми позволи да остана през нощта, ако се наложи.

Тогава червеният мустанг на Джон приближава с рев през паркинга.

— Здрасти — казва Джон и Питър и Джен го зяпват смаяни. Едва тогава осъзнавам колко странно изглеждаме: Джон с униформа от Втората световна и с малката шапка, а аз с буклата и червеното червило.

Питър го оглежда.

— Ти какво правиш тук?

Джон отвръща нехайно:

— Прабаба ми живее тук. Сторми. Може да си чувал за нея. Тя е приятелка на Лара Джийн.

— Сигурна съм, че не помни — обаждам се аз.

Питър ме поглежда смръщен и разбирам, че наистина не помни. Съвсем в негов стил.

— Ами дрехите? — пита намусено.

— Военновременно парти — отвръща Джон. — Много ексклузивно. Само за ВИП персони, съжалявам. — После наглася шапката си.

Виждам, че това вбесява Питър, и съм много доволна.

— Какво е това парти, по дяволите? — пита ме Питър.

Джон прокарва ръка по луксозната седалка до себе си.

— Парти от Втората световна.

— Не питах теб, питах нея — сопва се Питър. Гледа ме настойчиво. — Това среща ли е? Ти с него ли излизаш? И чия е тази кола?

Преди да отговоря, Дженевив пристъпва към мен и аз отскачам. Скривам се зад колоната.

— Не бъди такова бебе, Лара Джийн. Просто приеми, че ти губиш, а аз печеля!

Надниквам иззад колоната и Джон ме поглежда красноречиво: „Качвай се“. Кимам бързо, той отваря вратата откъм моята страна и аз хуквам към колата с всички сили. Едва затварям вратата и той потегля, а Питър и Джен ни дишат прахта.

Обръщам се да погледна. Питър се взира след нас с отворена уста. Ревнува и аз съм доволна.

— Благодаря, че ме спаси — казвам задъхана. Сърцето ми пак бумти в гърдите.

Джон гледа право напред с широка усмивка на лицето.

— За теб винаги.

Спираме на светофар, той обръща глава, поглежда ме и започваме да се смеем като луди. Отново оставам без дъх.

— Видя ли израженията им? — смее се той и отпуска глава на волана.

— Беше класика!

— Като на филм! — Усмихва се, а сините му очи светят.

— Точно като на филм. — Облягам глава на седалката и гледам луната с широко отворени очи, толкова широко, че чак ме боли. Аз съм в червен мустанг кабриолет и седя до момче в униформа, нощният въздух е като хладна коприна върху кожата ми, небето е осеяно със звезди и аз съм щастлива.

От начина, по който Джон още се усмихва, знам, че и той е щастлив. Тази нощ ще живеем във фантазията. Ще забравя за Питър и Дженевив. Светва зелено, аз вдигам ръце и викам:

— Давай, Джони!

Той натиска газта, а аз крещя.

Летим с висока скорост и на следващия светофар той намалява, прегръща ме и ме притиска към себе си.

— Нали така са правили през петдесетте?

Сърцето ми отново препуска.

— Ние всъщност сме облечени като за четиридесетте… — И тогава ме целува. Устните му са топли и твърди и аз затварям очи.

После той се отдръпва леко, поглежда ме и казва полусериозно:

— По-добре ли беше от първия път?

Замаяна съм. По лицето му е останало червило. Посягам да избърша устата му. Светва зелено, ние не помръдваме, той още ме гледа. Някой зад нас надува клаксон.

— Зелено е.

Той не прави нищо, още ме гледа.

— Първо отговори.

— По-добре беше. — Той настъпва педала на газта и пак потегляме. Още съм без дъх. Надвиквам вятъра: — Искам някой ден да те видя как изнасяш реч пред Модела на ООН!

Той се смее.

— Защо?

— Мисля, че ще си струва да се види. Сигурна съм, че ще си… великолепен. Знаеш ли, мисля, че от всички ни ти си се променил най-много.

— Как?

— Преди беше някак по-тих. Потънал в себе си. Сега си уверен.

— Още се притеснявам, Лара Джийн. — Той има малко, лизнато кичурче в косата си, което се извива упорито нагоре. И това кичурче повече от всичко друго кара сърцето ми да се свива.