Джени Хан
P.S. Все още те обичам (22)

21

— Кажи ми още нещо за твоя младеж — казва Сторми.

Седим по турски на пода и разпределяме снимки и сувенирчета за албума й. Само тя се появи на курса ми днес, затова се преместихме в нейния апартамент. Притеснявах се, че Джанет ще забележи ниската посещаемост, но откакто започнах курса, е надниквала само веднъж. И още по-добре.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Ами спортува ли нещо?

— Играе лакрос.

— Лакрос? Не футбол, бейзбол или баскетбол?

— Но е много добър. Вече го искат от колежи.

— Може ли да видя негова снимка?

Вадя телефона си и намирам снимка на двама ни — в колата му. Той е със зеления пуловер, който според мен много му отива. Харесвам го с пуловери. Приисква ми се да го гушна и да го галя като плюшена играчка.

Сторми го разглежда внимателно и казва:

— Хм, много е хубав. Не знам обаче дали е хубав като внука ми. Моят внук прилича на младия Робърт Редфорд.

Еха!

— Ще ти покажа, ако не ми вярваш — казва тя, става и започва да рови за снимка. Отваря чекмеджета, мести вестници. Всяка друга баба в „Белвю“ ще е сложила снимката на любимия си внук на видно място. В рамка, над телевизора или на камината. Но не и Сторми. Всички снимки в рамки са нейни. Има един огромен черно-бял сватбен портрет в коридора, който заема почти цялата стена. Но сигурно ако и аз съм била красавица навремето, щях да искам да го покажа.

— Хм. Не мога да намеря снимка.

— Ще ми я покажеш следващия път — отвръщам, а Сторми пак се настанява на дивана и опъва крака на отоманката.

— А къде се усамотявате днес младите? Има ли скришни местенца? — Тя разпитва, определено разпитва за информация. Сторми е същинска хрътка, когато се стигне до пикантерии, но аз не й казвам нищо. Защото всъщност не разполагам с пикантерии.

— Ами… не знам. Не мисля, че има. — Заемам се да почистя купчината изрезки.

Тя започва да кълца част от тях.

— Спомням си първото момче, което ме изведе с колата. Кен Нюбъри. Откара ме до Чеви Импала. Господи, каква тръпка е момче да те докосне за първи път! Нищо не може да се сравни с това, нали, скъпа?

— Аха. Къде е онази купчина със стари програми от Бродуей? Трябва да използваме и част от тях.

— Може да са в раклата ми.

Господи, каква тръпка е момче да те докосне за първи път!

Усещам странно пърхане в стомаха. Познавам тази тръпка. Помня я добре и ще я помня, дори да не беше заснета на видео. Хубаво е, че мога да мисля отново за това като за мой спомен, отделно от видеото и от всичко, което последва.

Сторми се навежда към мен.

— Лара Джийн, запомни, че винаги момичето трябва да определя докъде да стигнат нещата. Момчетата мислят със… знаеш с какво. От теб зависи да опазиш своето.

— Не знам, Сторми. Не е ли малко сексистко?

— Животът е сексистки. Ако забременееш, твоят живот ще се промени. За момчето няма да се случи нищо особено. За теб ще говорят хората. Гледала съм онова предаване „Майки тийнейджърки“. Всички момчета там не струват. Боклуци!

— Казваш, че не бива да правя секс? — През цялото време Сторми ми казваше да спра да бъда такава задръстенячка, да си живея живота, да обичам момчета. А сега?

— Казвам, че трябва да внимаваш. Да внимаваш, сякаш е въпрос на живот и смърт, защото е точно такова. — Поглежда ме многозначително. — И никога не разчитай на момчето да носи презерватива. Една дама винаги има свой.

Закашлям се.

— Тялото ти си е твое — да го защитаваш и да ти носи наслада. — Тя вдига и двете вежди многозначително. — Когото и да избереш за партньор в тази наслада, изборът е твой — постъпвай мъдро. Всеки мъж, който някога ме е докосвал, е бил удостояван с тази чест. С тази привилегия. — Сторми ме сочи с жест. — Всичко това? То е привилегия, за да бъде боготворено като храм, разбираш ли ме? Не всеки млад глупак може да достигне до трона. Запомни ми думите, Лара Джийн. Ти решаваш кой ще бъде, докъде ще стигне, колко често и дали изобщо ще стане.

— Нямах представа, че си такава феминистка.

— Феминистка? — Сторми сумти гърлено от отвращение. — Аз не съм феминистка. Стига, Лара Джийн!

— Сторми, не се засягай. Исках да кажа, че вярваш, че мъжете и жените са равни и трябва да имат равни права.

— Не мисля, че всеки мъж ми е равен. Жените са много по-висши и не го забравяй. Не забравяй и нещата, които ти казах. Всъщност трябва да ги запишеш за мемоарите ми. — Тя започва да си тананика „Бурно време“.

Никога не е имало опасност нещата да стигнат твърде далеч, докато с Питър се преструвахме на гаджета. Но сега виждам колко бързо може да се промени всичко, без дори да го осъзнавам. Може да се стигне от целувка до ръцете му под блузата ми само за две секунди и всичко е толкова трескаво, толкова неистово. Сякаш сме във високоскоростен влак, който бърза за някъде, и ми харесва, наистина, но ми се иска и влакът малко да забави скорост, за да мога да гледам през прозореца и да се наслаждавам на пейзажа, на сградите, на планините. Не ми се иска да пропусна малките стъпки; искам да трае дълго. А в следващата секунда искам да става по-бързо, повече, веднага. Да съм готова като всички други. Как така другите са толкова готови?

Все още ми се струва много странно да има момче в личното ми пространство. Още се напрягам, когато ме хване през кръста или посегне към ръката ми. Не мисля, че знам какво е да имаш гадже в наше време. Объркана съм. Не искам това, което имаха Марго и Джош, или Питър и Дженевив. Искам нещо различно.

Предполагам, че може да ме наречете късно разцъфваща, но това би означавало, че има някакъв предопределен график за разцъфването ни, че има правилен и грешен начин да си на шестнайсет или да си влюбен.

Моето тяло е храм, който не всяко момче може да почете.

Няма да направя повече от това, което искам да направя.