Джени Хан
P.S. Все още те обичам (21)

20

— Не стой пред телевизора — сопва се Кити.

Бърша прахта от лавиците с нова бърсалка с перца, която поръчах от интернет. Не знам кога за последно някой е бърсал тук. Обръщам се и казвам:

— Защо си толкова кисела днес?

— Просто съм в лошо настроение — мърмори тя и протяга кльощавите си крака. — Шаней трябваше да дойде днес, а я няма.

— Е, не си го изкарвай на мен.

Кити се чеше по коляното.

— Какво ще кажеш да изпратя картичка за Свети Валентин на госпожица Ротсчайлд от името на татко?

— Да не си посмяла! — Размахвам към нея бърсалката. — Трябва да престанеш да се бъркаш в чуждите работи, Кити. Невъзпитано е.

Тя извърта отегчено очи.

— Уф, изобщо не трябваше да ти казвам.

— Вече е късно. Виж, ако на двама души им е писано да са заедно, те ще намерят начин да се съберат.

— А вие с Питър щяхте ли да „намерите начин да се съберете“, ако не бях изпратила онези писма? — пита тя предизвикателно.

Точка за нея.

— Вероятно не — признавам аз.

— Определено не. Ти имаше нужда от лек тласък.

— Не говори така, сякаш си изпратила писмата ми от най-алтруистични подбуди. Знаеш, че го направи за отмъщение.

Кити пренебрегва това и пита:

— Какво значи „алтруистично“?

— Безкористно, благотворително, щедро… иначе казано — точно обратното на теб.

Тя пищи и се хвърля към мен. Сборичкваме се и двете останали без дъх, кикотещи се и блъскащи се в лавиците. Обикновено успявам да я надвия с малко усилия, но сега тя взема връх. Краката й са силни и се гърчи в хватката ми като червей. Накрая хващам ръцете й зад гърба и тя пищи:

— Предавам се, предавам се!

Още щом я пускам, скача отново и ме напада, гъделичка ме под мишниците и посяга към врата ми.

— Не по врата, не по врата! — пищя аз. Вратът е слабото ми място и всички вкъщи го знаят. Падам на колене и се смея така силно, че ме заболява. — Спри, спри! Моля те!

Кити спира да ме гъделичка.

— Ето така съм алтру… истична — казва тя. — Това е моята алтруиция.

— Алтруизъм.

— Аз мисля, че и „алтруиция“ става.

Ако Кити не беше изпратила онези писма, дали с Питър пак щяхме да намерим път един към друг? Първият ми импулс е да кажа „не“, но може би все пак щяхме да вървим по различни пътища и да се срещнем на някой друг кръстопът. Или пък не. Но така или иначе сега сме тук.