Джени Хан
P.S. Все още те обичам (30)

29

Късно е и в цялата къща е тъмно. Татко е в болницата, Кити спи у приятелка. Питър иска да влезе, но татко ще се прибере скоро и може да се ядоса, ако го завари у дома, особено когато сме сами в къщата толкова късно вечерта. Татко не каза много по въпроса, но след онова видео нещо като че ли се промени. Сега, когато излизам с Питър, той уж небрежно ме пита кога ще се прибера и къде ще ходим. Преди никога не ме питаше такива неща, макар че тогава вероятно не е имал и причина.

Поглеждам към Питър, който е изключил двигателя, и внезапно казвам:

— Защо не отидем в старата къщичка на дървото на Каролин Пиърс?

Той веднага се съгласява.

— Хайде.

Вече е тъмно, никога не съм идвала тук в такава тъмница. Все имаше някаква светлина от кухнята, гаража или къщата на Пиърс. Питър се качва първи и светва с фенерчето на телефона си към мен, когато тръгвам нагоре.

Той се чуди как така нищо не се е променило отвътре. Същото е каквото го оставихме. Кити не се интересуваше особено от тази къщичка. Тя е почти изоставена, откакто в осми клас спряхме да идваме. „Ние“ бяхме децата от квартала на моята възраст: Дженевив, Али Филдман, понякога Крис, понякога момчетата — Питър, Джон Амброуз Макларън, Тревър. Това беше просто наше скривалище. Не правехме нищо лошо, като да пушим или пием. Просто седяхме и разговаряхме.

Дженевив все измисляше игри от рода на кой кого ще избере. Ако сме на необитаем остров, кой от присъстващите бихме избрали да е с нас. Питър избираше Дженевив без никакво колебание, защото тя му беше гадже. Крис каза, че избирала Тревър, защото по него имало най-много мръвка и освен това бил най-противният, а кой знае, можело по някое време да се стигне до канибализъм. Аз казах, че избирам Крис, защото с нея няма да ми е скучно. Това й хареса; Дженевив ми се намръщи, но нея вече я бяха избрали. Освен това си беше истина — Крис би била най-забавният другар на необитаем остров и вероятно доста по-полезен. Съмнявах се, че Дженевив ще помага в събирането на дърва или в улова на риба. Джон умува много дълго. Оглеждаше ни, преценяваше качествата ни. Питър бил най-бързият бегач, Тревър бил силен, Дженевив била сръчна, Крис можела да се защитава в битка, а аз, каза той, никога нямало да изгубя надежда, че ще ни спасят. Затова избра мен.

Това беше последното лято, което прекарахме навън. Всеки божи ден бяхме навън. А когато порастваш, все по-малко играеш навън. Никой вече не ти казва: „Върви да си играеш“. Но онова лято го правехме. Казваха, че е най-горещото от сто години. Ние прекарахме по-голямата част от него на колелата или в басейна. Играехме на всякакви игри.

Питър сяда на пода, сваля си палтото и го постила като одеяло.

— Може да седнеш тук.

Сядам и той ме дърпа за глезените към себе си, издърпва ме внимателно като голяма риба, която може да се откачи от кукичката. Когато коленете ни вече се допират, ме целува — с меки устни и много, много бавно, сякаш имаме цялото време на света. Аз треперя, но не ми е студено. Треперя от твърде разтуптяно сърце. Питър свежда глава и започва да ме целува по врата, като напредва към ключицата. Толкова съм напрегната, че дори не усещам обичайния гъдел, когато някой ме докосва по врата. Устата му е топла и приятна. Отпускам се назад на ръцете си и той се прехвърля върху мен. Това ли е? Така ли ще се случи? На пода в къщичката на дървото на Каролин Пиърс?

Когато ръцете му плъзват под блузата ми, но още са над сутиена, в главата ми започват да подскачат паникьосани мисли и една, за която не съм се сещала преди — гърдите на Дженевив определено са по-големи от моите. Дали ще се разочарова?

Внезапно избълвам:

— Не съм готова да правя секс с теб.

Той вдига рязко глава.

— Господи, Лара Джийн! Стресна ме.

— Извинявай. Исках просто да го изясня, в случай че не е ясно.

— Ясно беше. — Той ме поглежда наскърбен и сяда с изправен гръб. — Не съм някакъв пещерняк. По дяволите!

— Знам. — Сядам и аз и оправям огърлицата със сърчицето. — Просто… надявам се, не си си мислил, че като ми подари красива огърлица… — Замълчавам, защото той ме гледа кръвнишки. — Извинявай, извинявай. Но… сексът липсва ли ти? Имам предвид, след като с Дженевив сте го правили постоянно? — Всички сме чували истории за сексуалния живот на Кавински и Джен, как го направили в спалнята на родителите на Стив Бледъл на купона за последния училищен ден, как тя минала на противозачатъчни още в девети клас. Как някой, който е свикнал да прави секс денонощно, ще се задоволи с такава като мен, девственица, която и понятие си няма? Няма да е доволен. Не, „доволен“ не е подходящата дума. А „щастлив“.

— Не го правехме постоянно! Не искам да говоря за това с теб. Странно е.

— Имам предвид, че след като аз никога не съм го правила, а ти си го правил често, това не създава ли някаква… празнота в живота ти? Чувстваш ли… липса? Все едно аз никога да не съм яла сладолед и да не знам колко е хубав, но накрая да го опитам и да си умирам постоянно за сладолед? — Дъвча долната си устна. — Ти… умираш ли си за това постоянно?

— Не!

— Бъди искрен!

— Дали искам да правим секс? Ами да, искам. Но не се опитвам да те притискам. Никога не съм повдигал въпроса! А и момчетата си имат други начини да… — Той се изчервява. — За облекчение.

— Значи… гледаш порно?

— Лара Джийн!

— Ами просто съм любопитна по природа! Знаеш го. Преди отговаряше на въпросите ми.

— Това си беше за преди. Сега е различно.

Понякога Питър казва най-прозорливи неща и дори не го осъзнава. Нещата вече наистина са различни. Преди беше по-лесно. Преди сексът се обсъждаше свободно.

Казвам колебливо:

— В договора вписахме, че винаги ще си казваме истината.

— Добре, но няма да говоря с теб за порно. — Тъкмо да задам друг въпрос и той добавя: — Ще кажа само, че ако някой мъж твърди, че никога не гледа порно, лъже.

— Значи гледаш. — Кимам на себе си. Хубаво. Добре е да го знам. — Нали си чувал за онези статистики, че момчетата тийнейджъри мислят за секс на всеки седем секунди? Това вярно ли е?

— Не. И искам да изтъкна, че именно ти постоянно повдигаш темата за секс. Според мен момичетата тийнейджърки са по-обсебени от въпроса от момчетата.

— Може — отвръщам и очите му се разширяват от изумление, затова бързо добавям: — Искам да кажа, че определено ми е любопитно. Определено мисля за това, но не се виждам да го направя скоро. С когото и да било. Включително и с теб.

Той се смущава и казва бързо:

— Добре, добре, схванах. Нека променим темата. — После добавя под нос: — Аз дори не исках да говорим за това.

Сладко е, че се смути. Не мислех, че ще се смути при целия си опит. Дърпам го за ръкава на пуловера.

— По някое време, когато съм готова, ако съм готова, ще ти кажа. — После го притеглям към себе си и притискам леко устни в неговите. Устата му се отваря, моята също и ми се струва, че мога да целувам това момче с часове.

Насред целувката той казва:

— Чакай, значи никога няма да правим секс? Никога?

— Не съм казала никога. Казах не сега. Не и преди да бъда съвсем, съвсем сигурна. Става ли?

— Разбира се — смее се той. — Ти шофираш този автобус. Така е от самото начало. Аз просто се возя. — Той се сгушва в мен и мирише косата ми. — Какъв е този нов шампоан?

— Откраднах го от Марго. Сочна праскова. Хубав е, нали?

— Не е лош. Но може ли да минеш пак на предишния, кокосовия? Обичам миризмата му. — На лицето му се появява замечтано изражение, сякаш вечерна мъгла пада над града.

— Ако съм в настроение — казвам и той се цупи. Вече мисля, че трябва да си купя и кокосова маска за коса, но ми харесва да го държа в напрежение. Както сам каза, аз шофирам автобуса. Дърпа ме към себе си и се притиска в гърба ми. Отпускам глава на рамото му и слагам ръце на коленете му. Хубаво е така. Уютно. Само ние двамата, поне за малко, далеч от целия свят.

* * *

Седим си така, когато внезапно се сещам за нещо, нещо важно. Капсулата на времето. Бабата на Джон Амброуз Макларън му я подари за рождения ден в седми клас. Той искаше видеоигра, но получи капсула на времето. Каза, че щял да я изхвърли, но после решил, че някое от момичетата може да я иска. Аз казах, че я искам, и тогава и Дженевив каза, че я иска, и разбира се, Крис също. Хрумна ми идеята да я заровим в двора на семейство Пиърс, точно под дървото с къщичката. Аз бях много въодушевена и казах на всички, че трябва да сложат в нея нещо, което носят в момента в себе си. И че когато завършим гимназията, ще се върнем, ще я отворим и ще си спомняме.

— Помниш ли капсулата на времето, която заровихме? — питам Питър.

— О, да! Капсулата на Макларън. Да я изкопаем!

— Не можем да я отворим без останалите. Разбрахме се да го направим, когато завършим гимназия. — Тогава още си мислех, че всички ще останем приятели. — Ти, аз, Джон, Тревър, Крис, Али. — Не споменавам Дженевив.

Питър като че ли не забелязва.

— Добре, тогава ще почакаме. Каквото каже моето момиче.