Джени Хан
P.S. Все още те обичам (6)

5

С Питър стоим на опашката за пуканки в киното. Дори такива ежедневни неща ми се струват най-прекрасните ежедневни неща, които са ми се случвали. Бъркам в джоба си, за да се уверя, че не съм изгубила отрязъка от билета. Искам да го запазя.

Взирам се в Питър и шепна:

— Това е първата ми среща. — Чувствам се като някаква зубрачка от филм, която е забърсала най-готиното момче в училището. Но изобщо не ми пука. Ама изобщо.

— Как така ще ти е първата среща, като сме излизали толкова пъти?

— Първата ми истинска среща. Тогава само се преструвахме. Това е истинско.

Той се мръщи.

— О, така ли, истинско ли е? Не знаех.

Понечвам да го ударя по рамото, а той се смее, хваща ръката ми и преплита пръсти в моите. Имам чувството, че сърцето ми бие направо в главата ми. За първи път се държим за ръце наистина и наистина е по-различно, отколкото когато се преструвахме. Като електрически ток, но по хубав начин. По най-хубавия начин.

Напредваме на опашката и осъзнавам, че съм нервна, което е странно, защото това е Питър. Но все пак е различен Питър и аз съм различна Лара Джийн, тъй като сме на истинска среща. Просто за да завържа разговор, питам:

— Когато ходиш на кино, какво предпочиташ — шоколадови бонбони или дъвчащи?

— Никакви. Искам само пуканки.

— Значи сме обречени! Ти не искаш никакви, а аз искам и от двата вида. — Стигаме до касата и започвам да търся портмонето си.

Питър се смее.

— Да не мислиш, че ще оставя момичето да плати на първата среща? — Изпъчва гърди и казва на касиерката: — Може ли едни средни пуканки с масло, с повечко масло… И желирани и шоколадови бонбони. И една малка черешова кола.

— Откъде разбра, че искам такава?

— Ами по-наблюдателен съм, отколкото си мислиш, Кови. — Прегръща ме през раменете със самодоволна усмивка и случайно докосва дясната ми гърда.

— Опа!

Смее се смутено.

— Извинявай, добре ли си?

Сръчквам го здравата с лакът, а той още се смее, докато вървим към залата — и точно тогава виждаме Дженевив и Емили да излизат от дамската тоалетна. Когато я видях за последно, Дженевив обясняваше на всички на екскурзията, че с Питър сме правили секс в горещата вана. Залива ме паника и порив да се бия или да бягам.

Питър забавя крачка за миг и не знам какво ще стане. Ще отидем ли да ги поздравим, или ще продължим? Ръката му се стяга на раменете ми и усещам, че и той се колебае. Разкъсва се.

Дженевив решава вместо нас. Влиза в залата, сякаш не ни е видяла. В същата зала. Не поглеждам към Питър и той не казва нищо. Предполагам, че просто ще се преструваме, че я няма. Той ме насочва към вратите и намира местата ни, далеч назад и вляво. Дженевив и Емили седят в средата. Виждам русата й глава и гърба на гълъбовосивото палто. Насилвам се да откъсна очи. Ако се обърне, не искам да види, че я зяпам.

Сядаме, аз събличам палтото си и тъкмо се настанявам удобно на мястото си, когато телефонът на Питър избръмчава. Той го вади от джоба си, после го прибира — знам, че е Джен, но не искам да го питам. Присъствието й беляза вечерта. Като следи от вампирски зъби на шия.

Залата притъмнява, а Питър отново ме прегръща. Дали ще стои така през целия филм? Чувствам се скована и се опитвам дори да не дишам. Той шепне в ухото ми:

— Отпусни се, Кови.

Опитвам се, но е трудно да се отпуснеш по команда при тези обстоятелства. Той ме стиска за рамото, навежда се към шията ми и шепне:

— Миришеш хубаво.

Смея се, малко силничко, и мъжът пред нас се извръща и ме гледа кръвнишки. Казвам разкаяна на Питър:

— Извинявай, но съм напрегната.

— Няма проблеми — отговаря той, ала не маха ръката си.

Усмихвам се и кимам, но вече се чудя дали смята да ги върши някакви по време на филма. Затова ли избра места назад, макар че имаше свободни в средата? В мен се надига паника. Дженевив е тук! И други хора са тук! Някак се справих в горещата вана, но тогава наблизо нямаше никого. Освен това просто ми се гледа филмът. Навеждам се да отпия от безалкохолното, но всъщност за да се отдръпна леко от него.

* * *

След филма негласно се споразумяваме да се измъкнем тихо, за да не налетим отново на Дженевив. И двамата се изстрелваме от киното, сякаш дяволи ни гонят по петите — което всъщност донякъде си е точно така. Питър е гладен, но аз съм твърде заситена с лакомствата, за да мога да ям, затова му казвам да отидем в закусвалня и че ще си вземам само от картофките му.

— Мисля, че би трябвало да отидем на ресторант на първата ни среща — отвръща той.

— Не знаех, че си такъв романтик. — Казвам го шега, но наистина го мисля.

— Свиквай — пъчи се той. — Знам как да се отнасям с едно момиче.

Той ме води в „Бискит Соул Фуд“ — това бил любимият му ресторант. Гледам го как омита пърженото пиле с мед и табаско и се чудя колко ли пъти Дженевив е седяла тук и го е гледала да прави същото. Нашият град не е голям. Надали има много места, където да не са ходили. Когато ставам да отида в тоалетната, започвам да се чудя дали е отговорил на съобщението й, но се принуждавам да пропъдя тази мисъл от ума си. И какво, ако й е отговорил? Те още са приятели. Няма да позволя на Джен да съсипе вечерта ми. Искам да съм тук, в този момент, да сме само двамата на първата ни среща.

Връщам се на масата. Питър тъкмо е приключил с пилето и пред него има купчина мръсни салфетки. Той има навика да бърше пръсти след всяка хапка. Бузата му е изцапана с мед, по който е залепнала трошичка от панировката, но не му казвам, защото ми се струва забавно.

— Е, как беше първата ти среща? — пита ме той и се протяга в стола. — Кажи ми, сякаш не си била с мен.

— Хареса ми, че знаеше какви неща обичам да ям в киното. — Той кима окуражително. — И… филмът ми хареса.

— Да, разбрах. Все ми шъткаше да мълча и сочеше екрана.

— Човекът пред нас започна да се вбесява. — Колебая се. Не знам дали да кажа онова, за което мисля цяла вечер. — Може… само на мен така да ми се струва…

Той се навежда напред, слуша внимателно.

— Какво?

Поемам дълбоко дъх.

— Ами… малко е странно. Първо бяхме фалшиви гаджета, а после не бяхме, след това се скарахме, а сега сме тук и ти ядеш пържено пиле. Сякаш направихме всичко отзад напред и е хубаво, но… все пак си е някак с главата надолу. — И освен това опита ли се да ме докоснеш по време на филма?

— Предполагам, че е малко странно, да — признава той.

Отпивам от сладкия чай. Облекчена съм, че не смята, че именно аз съм странната, задето всичко ми изглежда странно.

Той се усмихва.

— Може би имаме нужда от нов договор.

Не разбирам дали се шегува, но решавам да се включа в играта.

— И какво ще пише в него?

— Ами да видим… Например че трябва да ти се обаждам всяка нощ, преди да си легнеш. А ти ще идваш на всички мачове по лакрос. На някои тренировки също. Аз ще трябва да идвам у вас на вечеря. А ти ще трябва да ходиш на купони с мен.

Правя физиономия заради купоните.

— Нека просто правим каквото решим. Като преди. — Внезапно чувам гласа на Марго в главата си: „Просто… просто се забавлявай.“

Питър кима, той също изглежда облекчен.

— Точно!

Харесва ми, че не приема нещата твърде сериозно. При другите понякога е дразнещо, но не и при него. Това е едно от най-хубавите му качества… според мен. Това и лицето му. Мога да го гледам цял ден. Отпивам от чая със сламката и пак го поглеждам. Всъщност може би един договор ще ни е от полза. Ще ни помогне да уредим възможните проблеми предварително и да бъдем отговорни. Мисля, че Марго би се гордяла с мен.

Вадя от чантичката си химикалка и малък бележник. Написвам: Нов договор между Лара Джийн и Питър в началото на страницата.

Подчертавам го и отдолу пиша: Питър няма да закъснява.

Той проточва шия да чете на обратно.

— Чакай, това „Питър няма да закъснява“ ли е?

— Ако кажеш, че ще бъдеш някъде, значи ще бъдеш там.

Той се мръщи.

— Само един път не дойдох и още го помниш…

— Но ти винаги закъсняваш.

— Не е същото като да не идвам!

— Постоянните закъснения показват липса на уважение към човека, който те чака.

— Аз те уважавам! Уважавам те повече от всяко друго момиче!

Соча го с пръст.

— Момиче? Просто „момиче“? Кое момче уважаваш повече от мен?

Той отмята глава назад и стене така силно, че звучи като рев. Посягам през масата, над храната, хващам го за яката и го целувам, преди да сме се скарали отново. Макар че този вид кавга, препирнята, не е от нараняващите. Сега се чувстваме като себе си за първи път тази вечер.

Ето какво решаваме:

Питър няма да закъснява повече от пет минути.

Лара Джийн няма да кара Питър да прави каквито и да било апликации.

Питър не е длъжен да се обажда на Лара Джийн преди лягане, но може да го прави, ако поиска.

Лара Джийн ще ходи на купони само ако има желание за това.

Лара Джийн и Питър винаги ще си казват истината.

* * *

Искам да добавя още нещо в договора, но се притеснявам да повдигна темата сега, когато нещата вървят толкова гладко.

Питър може да е приятел с Дженевив, стига да е откровен с Лара Джийн по този въпрос.

Или може би: Питър няма да лъже Лара Джийн за Дженевив. Но това е излишно, защото вече имаме правило винаги да си казваме истината. Освен това горното няма да е съвсем истина. Всъщност искам да кажа: Питър винаги ще избира Лара Джийн пред Дженевив. Но не мога. Разбира се, че не мога. Не знам хиляди неща за срещите и момчетата, но знам, че ревността и несигурността провалят всичко.

Затова не казвам нищо; не казвам за какво си мисля.

Но има едно нещо, наистина много важно, в което искам да се уверя.

— Питър?

— Да?

— Не искам някога да си разбием сърцата.

Той се смее нехайно и обхваща лицето ми с длани.

— Да не възнамеряваш да ми разбиеш сърцето, Кови?

— Не. И съм сигурна, че и ти не смяташ да разбиеш моето. Никой не иска такова нещо.

— Тогава го впиши в договора. Питър и Лара Джийн обещават да не си разбиват сърцата.

Усмихвам се, ужасно облекчена, и после вписвам: Лара Джийн и Питър няма да си разбият сърцата.