Джени Хан
P.S. Все още те обичам (15)

14

— За какво си се размечтала? — Питър ме почуква по челото с лъжицата си. В „Старбъкс“ сме и си пишем домашните след училище.

Аз изсипвам две пакетчета нерафинирана захар в пластмасовата чаша и разбърквам със сламката. Дърпам голяма глътка и захарните гранулки хрупкат приятно между зъбите ми.

— Мислех си колко ще е хубаво, ако хората на нашата възраст се обичаха като през петдесетте. — Веднага съжалявам, че казах „обичаха“, защото Питър не е говорил с мен нищо за любов, но е твърде късно, думите са изречени, затова просто се надявам да не е забелязал. — През петдесетте хората просто са излизали на срещи и е било съвсем лесно. Например едната вечер Бърт те извежда на автокино, а на следващата Уолтър може да те заведе на танци или джамбуре, например.

Той пита развеселен:

— Какво е „джамбуре“, по дяволите?

— Ами танци, като в „Брилянтин“. — Питър ме гледа недоумяващо. — Не си ли гледал „Брилянтин“? Даваха го снощи по телевизията. Няма значение. Работата е там, че тогава не са те смятали за нечие момиче, докато не ти сложат значката.

— Значката?

— Да, момчето дава на момичето своята значка от братството и това означава, че вече са двойка. Но не е официално, докато не ти даде значката си.

— Но аз не членувам в братство. Дори не знам как изглеждат тези значки.

— Именно.

— Чакай, какво ми казваш? Че искаш значка, или не искаш значка?

— Нищо такова не казвам. Питам само не ти ли се струва готино как е било тогава. Старомодно е, но почти… — Какво казва винаги Марго? — Постфеминистично.

— Чакай. Значи искаш да излизаш с други момчета? — Не звучи точно разстроен, по-скоро объркан.

— Не! Само… Само отбелязвам, правя наблюдение. Мисля, че би било хубаво да се върнат тези небрежни срещи. Има нещо сладко в тях, нали? Сестра ми каза, че й се иска да не е позволявала нещата между нея и Джош да станат толкова сериозни. Ти самият каза, че не ти харесва колко сериозно е станало всичко с Дженевив. Ако ние скъсаме, не искам да се стигне дотам, че да не можем да стоим в една стая. Искам да останем приятели при всички положения.

Питър игнорира това и казва:

— Нещата между мен и Дженевив са сложни, защото тя е такава. Не е като при нас. Ти си… различна.

Усещам как лицето ми отново пламва. Опитвам се да не звуча твърде настойчива, когато питам:

— В какво съм различна? — Знам, че си прося комплимент, но не ми пука.

— С теб всичко е лесно. Не ме подлудяваш постоянно и не ме напрягаш. Ти си… — Той замълчава, защото вижда лицето ми. — Какво? Какво лошо казах?

Цялото ми тяло е напрегнато и сковано. Никое момиче не иска да чуе това. Никое. Всяко момиче иска да чуе, че подлудява и напряга момчето — нима това не е част от любовта?

— Имах предвид по хубав начин, Лара Джийн. Сърдиш ли се? Не се сърди. — Потърква изморено лицето си.

Аз се колебая. С Питър винаги си казваме истината. Така е от самото начало. И искам да продължим. Забелязвам внезапна тревога в очите му, несигурност, а не съм свикнала да го виждам такъв. Не искам да го виждам такъв. Събрахме се отново само преди няколко седмици и не ми се иска пак да се карам с него, особено след като не е имал намерение да ме обиди. Чувам се да казвам:

— Не, не съм сърдита. — И толкова, вече наистина не съм. Все пак нали аз се притеснявах да не стигна твърде бързо.

Може би е хубаво, че не е луд по мен.

Облакът на лицето му се разсейва на мига и той пак е слънчев и ведър. Това е Питър, когото познавам. Отпивам от чая си.

— Това имах предвид, Лара Джийн. Затова те харесвам. Много си разбрана.

— Благодаря.

— Няма защо.