Джени Хан
P.S. Все още те обичам (45)

44

Кити влита в стаята ми. Седя до бюрото и си пиша домашните. Отдавна не съм седяла тук да уча; с Питър обикновено ходехме в „Старбъкс“ след училище. Животът вече е самотен.

— С Питър скъсахте ли? — пита Кити.

Потрепвам.

— Кой ти каза?

— Това няма значение. Просто ми отговори.

— Ами… да.

— Ти не го заслужаваш — изплюва тя.

Обръщам се в стола си.

— Какво? Ти си моя сестра, не е честно да заставаш на негова страна. Дори не си чула моята. Не че е твоя работа. Не знаеш ли, че никога не трябва да заставаш срещу сестра си?

Тя свива устни.

— И каква е твоята страна?

— Моята страна е… сложно е. Питър още има чувства към Дженевив…

— Той вече не я приема по този начин. Не си измисляй извинения.

— Ти не видя каквото видях аз, Кити! — избухвам.

— И какво си видяла? — предизвиква ме тя, вирнала брадичка като оръжие. — Кажи.

— Не е само заради това, което видях. Знаех го през цялото време. Просто… няма значение. Ти няма да разбереш.

— Видя ли го да я целува? Видя ли го?

— Не, но…

— Никакво „но“. — Тя присвива очи. — Има ли нещо общо с онзи тип със странното име? Джон Амбертън Макларън или какъвто беше там?

— Не! Защо говориш така? — Въздишам и добавям: — Чакай малко! Да не си ми чела пак писмата?

Тя криви лице и разбирам, че ги е чела, негодницата.

— Не променяй темата! Харесваш ли го, или не?

— Това няма нищо общо с Джон Макларън. А само с мен и Питър.

Искам да й кажа, че той е знаел, че Дженевив е направила видеото и го е разпространила. Знаел е и продължи да я защитава. Но не мога да разваля нейната наивна представа за Питър. Би било твърде жестоко.

— Кити, това не е от значение. Питър още има чувства към Дженевив и аз винаги съм го знаела. Освен това какъв е смисълът от сериозна връзка с Питър, когато накрая просто ще скъсаме, както направиха Марго и Джош? Връзките в гимназията рядко продължават дълго. И с право. Твърде млади сме, за да е сериозно. — Докато изричам това, сълзите се стичат от ъгълчетата на очите ми.

Кити омеква и ме прегръща.

— Не плачи.

— Не плача. Само ми текат сълзи.

Тя въздиша тежко.

— Ако това е любовта, не, благодаря. Не ми е притрябвала. Когато порасна, ще правя каквото си знам.

— И какво означава това?

Тя свива рамене.

— Ако харесвам някое момче, ще излизам с него, но няма да седя у дома и да плача за него.

— Кити, не се дръж, все едно никога не плачеш.

— Плача само за важни неща.

— Онази вечер се разплака, защото татко не ти позволи да останеш да гледаш телевизия!

— Е, това беше важно за мен.

Подсмърчам.

— Не знам защо споря с теб за такива неща. — Тя е твърде малка, за да разбере. И част от мен се надява никога да не разбере. По-добре ми беше, когато и аз не разбирах.

* * *

Вечерта с татко мием чиниите, а той се прокашля и казва:

— Кити ми каза за голямата раздяла. Как се справяш?

Изплаквам една чаша и я слагам в съдомиялната.

— Кити има голяма уста. Сама щях да ти кажа по-късно. — Може би дълбоко в себе си съм се надявала, че няма да се наложи.

— Искаш ли да поговорим за това? Може да направя чай „Лека нощ“. Не толкова хубав като на мама, но все пак.

— Може би по-късно — отвръщам, за да съм любезна. Неговата версия на чая не е особено добра.

Той ме прегръща през раменете.

— Ще стане по-леко, ще видиш. Питър Кавински не е единственото момче на света.

— Просто не искам да ме боли така отново — въздишам аз.

— Няма как да се защитиш от разбиване на сърце, Лара Джийн. Това е част от живота. — Целува ме по главата. — Качи се горе и си почини. Аз ще довърша тук.

— Благодаря, татко. — Оставям го сам в кухнята да си тананика, докато подсушава една тенджера с кърпа.

Татко каза, че Питър не е единственото момче на света. Знам, че е така, естествено. Но вижте татко. Мама е била единственото момиче на света за него. Ако не беше така, щеше вече да си е намерил друга. Може би и той се опитва да предпази сърцето си. Може би си приличаме повече, отколкото съм осъзнавала.