Джени Хан
P.S. Все още те обичам (43)

42

Питър, аз, късането, всичко е съвсем типично гимназиално. С което искам да кажа, че е ефимерно. Дори тази болка ще отмине, ще има край. Дори острото жило на предателството му, за което ще се вкопча и което ще си спомням, защото това е първото ми късане. Всичко е просто част от процеса на влюбването. Не съм очаквала да сме заедно завинаги; ние сме само на шестнайсет и седемнайсет. Един ден ще си спомням за всичко с топло чувство.

Все това си повтарям, въпреки че сълзите пълнят очите ми и онази нощ лежах в леглото си и плаках, докато заспах. Плаках, докато бузите започнаха да ме болят от бърсането на сълзите. Този кладенец от мъка започва с Питър, но не свършва тук.

Защото една мисъл се върти в главата ми отново и отново: Мама ми липсва. Мама ми липсва. Толкова ми липсва. Ако беше тук, щеше да ми донесе чаша чай „Лека нощ“ и щеше да седне на леглото ми. Щеше да сложи главата ми в скута си и да прекара пръсти през косата ми, да прошепне в ухото ми: Всичко ще се оправи, Лара Джийн. Всичко ще се оправи. И аз щях да й повярвам, защото тя винаги казва истината.

О, мамо. Колко ми липсваш. Защо не си тук, когато имам най-голяма нужда от теб?

* * *

Засега съм запазила една салфетка, на която Питър нарисува скица на лицето ми, отрязък от билета от първото ни кино, стихотворението за Свети Валентин. Огърлицата. Разбира се, огърлицата. Не можах да се накарам да я сваля. Все още.

Лежа в леглото цяла събота, ставам само да хапна и да пусна Джейми да се изпишка в задния двор. Превъртам романтичните комедии до тъжните части. Би трябвало да замислям план как да очистя Дженевив, но не мога. Боли ме, щом се сетя за нея, за играта и най-вече за Питър. Решена съм да ги изхвърля от ума си, докато отново съм в състояние да се концентрирам.

Джон ми пише съобщение, за да провери дали съм добре, но не мога да се накарам да отговоря. Отлагам и това.

Излизам от къщи чак в неделя следобед, за да отида в „Белвю“. Ще планираме партито. С малко настояване от страна на Сторми, Джанет се съгласи с идеята ми за военновременно парти и шоуто трябва да продължи. Да вървят по дяволите разделите.

Сторми казва, че цялата пенсионерска общност била много развълнувана заради партито. Най-вече тя самата, защото се говорело, че „Фърнклиф“, другият голям старчески дом в града, може да изпрати с автобус част от обитателите си. Сторми казва, че там имало поне един приличен вдовец, когото познавала от литературния клуб в местната библиотека. Това събужда интереса на останалите дами.

— Той е много класен — не спира да повтаря тя. — Все още шофира! — Аз помагам да се разпространи мълвата. Правя всичко по силите си да увелича въодушевлението.

На партито всеки ще получи по пет „военни бона“, които могат да се използват за чаша пунш с уиски, малка значка със знаменце или за танц. Това беше идея на господин Моралес. Всъщност неговата идея беше за бон на танц с дама, но всички го смъмрихме, че е сексист, и казахме, че трябва да важи и за дами, и за господа. Алиша, прагматична както винаги, каза:

— Жените ще са много повече от мъжете, затова така или иначе жените ще командват.

Аз минавам от апартамент на апартамент, за да моля хората да ми дадат снимки от четиридесетте, особено с униформи или от военно парти. Една дама ми рече:

— Извинявай, но през четиридесет и пета бях на шест!

Бързо й казах, че може да даде и снимки на родителите си, разбира се, но тя вече затваряше вратата под носа ми.

* * *

Курсът по апликиране се превръща в комитет за планиране на партито. Разпечатах боновете и господин Моралес ги изряза с моето ножче за хартия. Моди, която е нова в групата и разбира от интернет, изрязва новинарски статии от времето на войната, за да украсим масата с напитките. Приятелката й Клаудия работи по списъка с песните.

Алиша ще си има своя малка масичка. Изрязва хартиена гирлянда от жеравчета в различни хартии: лилаво, прасковено, тюркоазено и на цветя. Сторми се възмути, че не са в червено, бяло и синьо, но Алиша удържа позиции и аз я подкрепих. Нейните снимки на американци с японски произход в лагерите за интернирани са в красиви сребърни рамки.

— Тези снимки определено ще развалят настроението — шепне ми Сторми.

Алиша се извърта рязко.

— Тези снимки трябва да образоват невежите.

Сторми се изправя в целия си ръст от метър и шейсет, шейсет и пет — с токчетата.

— Алиша, да не би да ме нарече невежа? — Аз потрепервам. Сторми свърши много работа по партито и напоследък е малко по-буреносна.

Не мога да позволя още един скандал между тях точно сега. Тъкмо ще пледирам за мир, когато Алиша фиксира Сторми със стоманен поглед и казва:

— Щом се разпознаваш.

И двете със Сторми ахваме. Сторми тръгва към масата на Алиша и със замах събаря хартиените жеравчета на пода. Алиша изкрещява и аз пак ахвам. Всички в стаята вдигат глави.

— Сторми!

— На нейна страна ли си? Тя ме нарече „невежа“! Сторми Синклер може да е много неща, но не е невежа.

— Не заемам ничия страна — отвръщам и се навеждам да събера жеравите.

— Ако заемеш страна, трябва да е моята — казва Алиша и вирва брадичка към Сторми. — Тя се смята за някаква грандама, но всъщност е дете, което вдига скандали заради някакво си парти.

— Дете! — пищи Сторми.

— Ще престанете ли да се карате? — За мой ужас от очите ми бликват сълзи. — Не мога да го понеса днес. — Гласът ми трепери. — Просто не мога.

Те се споглеждат и се спускат към мен.

— Скъпа, какво има? — гука Сторми. — Сигурно е заради момче.

— Седни, седни — казва Алиша. Повеждат ме към канапето и сядат от двете ми страни.

— Всички да се махат! — вика Сторми и останалите се пръсват веднага. — А сега ни кажи какво става.

Бърша очи с крайчеца на ръкава си.

— С Питър скъсахме. — За първи път го изричам на глас.

Сторми ахва.

— Скъсала си с господин Хубавец! Заради друго момче ли? — Гледа ме с надежда и знам, че мисли за Джон.

— Не беше заради друго момче. Сложно е.

— Скъпа, никога не е толкова сложно — казва Сторми. — По мое време…

Алиша я гледа страшно.

— Ще я оставиш ли да говори?

— Питър така и не успя да се откъсне от бившето си гадже, Дженевив — казвам аз, подсмърчайки. — Тя е качила онова видео, на което сме в джакузито, и Питър е разбрал, а не ми е казал.

— Вероятно не е искал да те разстройва — казва Алиша.

Сторми клати глава така силно, че обиците й свистят.

— Момчето чисто и просто не струва. Трябва да се отнася с теб като с кралица.

— Ти просто искаш Лара Джийн да излиза с твоя правнук — обвинява я Алиша.

— И какво, ако искам! — отвръща тя със светнали очи. — Лара Джийн, имаш ли някакви планове за тази вечер?

И всички започваме да се смеем.

— Сега не мога да мисля за друг, освен за Питър — отговарям аз. — Вие помните ли още първата си любов?

Сторми е имала толкова много — нима ще помни? Но тя кима.

— Гарет О’Лиъри. Бях на петнайсет, а той на осемнайсет, и само бяхме танцували, но като ме погледнеше… — Тя потреперва.

Обръщам се наляво към Алиша.

— А твоята първа любов е съпругът ти Филип, нали?

За моя изненада тя клати глава.

— Първата ми любов беше Албърт. Той беше по-големият брат на най-добрата ми приятелка. Мислех, че ще се омъжа за него. Но не било писано. Срещнах моя Филип. — Усмихва се. — Филип беше любовта на живота ми и все пак никога не забравих Албърт. Колко млада бях тогава! Сторми, можеш ли да повярваш, че сме били толкова млади?

Сторми не я скастря както обикновено. Очите й се навлажняват и казва съвсем тихо, като никога:

— Преди милион живота. И все пак.

— И все пак — повтаря Алиша.

И двете ми се усмихват топло, с такава искрена обич, че сълзите отново избиват в очите ми.

— Какво ще правя сега, когато Питър вече не ми е гадже? — питам се на глас.

— Ще правиш това, което си правила, преди да ти стане гадже — казва Алиша. — Ще си живееш живота и отначало ще ти липсва, но с времето ще става по-леко. Ще ти олекне. — Тя ме докосва със сухата си ръка по бузата. На устните й играе усмивка. — Просто ти трябва време, а ти, малката, разполагаш с цялото време на света.

Това е успокояваща мисъл, но не знам дали вярвам в нея. Не съвсем. Мисля, че при младите времето тече различно. Минутите са по-дълги, по-наситени и по-живи. Знам само, че всяка минута без него е безкрайно дълга, сякаш чакам, просто го чакам да се върне при мен. Аз, Лара Джийн, знам, че той няма да го направи, но сърцето ми явно не го разбира.

* * *

След това, с подновени сили и пресушени сълзи, седя с Джанет в кабинета й и уточнявам подробностите по партито. Когато тя споменава дневната, замръзвам.

— Джанет, дневната не е достатъчно голяма.

— Не знам какво да ти кажа. Залата за събирания е ангажирана за бинго. Те са там всяка петъчна вечер.

— Но това парти е огромно събитие! Не може ли бингото да се проведе в дневната само една вечер?

— Лара Джийн, не мога да преместя бингото. Хората от цялата общност идват тук заради него, включително майката на наемодателя. Въпрос на политики е. Нищо не мога да направя.

— Ами трапезарията? Можем да изнесем масите и да оформим дансинг в центъра, а напитките ще подредим на дълга маса до стената. Така ще стане.

Джанет ме поглежда красноречиво: Стига, момиче.

— И кой ще изнесе всички маси и столове? Ти ли?

— Да. Сигурна съм, че мога да събера и доброволци…

— И някой да си сецне гърба и после да осъди дома? Не, грациас.

— Не е нужно да изнасяме всички маси, само половината. Не можеш ли да накараш персонала да ни помогне? — Джанет вече клати глава, когато получавам прозрение. — Джанет, чух, че от „Фърнклив“ може да дойде автобус с хора. Фърнклиф. Те вече са се обявили за най-добрата пенсионерска общност в Блу Ридж.

— О, боже, „Фърнклиф“ не струва. Хората, които работят там, не струват. Аз имам магистърска степен. „Най-добрата пенсионерска общност в Блу Ридж“? Ха! Как не!

Сега само трябва да довърша започнатото.

— Казвам ти, Джанет, ако тази забава не е на ниво, ще изглеждаме като глупаци. Не можем да го позволим. Искам хората от „Фърнклиф“ да излязат оттук, съжалявайки, че не са в „Белвю“!

— Добре, добре. Ще накарам портиерите да помогнат в подготовката на трапезарията. — Тя клати пръст към мен. — Много си упорита, момиче.

— Няма да съжаляваш. Дори само заради снимките. Ще ги качим в уебсайта. Всички ще ни завидят!

При тези думи тя присвива доволно очи и аз изпускам стаения дъх. Това парти трябва да се получи. Просто трябва. То е единствената светла точка в живота ми сега.