Джени Хан
P.S. Все още те обичам (52)

51

Градският пролетен панаир е утре и Кити е обещала от мое име на родителския съвет да занесе торта за играта. На играта с торти звучи музика, докато децата обикалят около кръг с номера, като на игра на музикален стол. Когато музиката спре, се избира случаен номер, и детето, което стои пред него, получава тортата. Това е любимата ми панаирна игра, разбира се, защото обичам да гледам всички домашно приготвени торти, и заради самия късмет. Децата се скупчват около масата с торти и си набелязват тортата, която искат, а после се опитват да вървят съвсем бавно, за да може, когато музиката спре, да се окажат пред нейния номер. Това е игра, която не изисква някакво умение или знание: буквално просто вървиш в кръг на старомодна музика. Разбира се, можеш да отидеш до сладкарницата и да си избереш точно същата торта, но има някаква тръпка в това, да не знаеш какво ще получиш накрая.

Моята торта ще е шоколадова, защото децата, а и хората като цяло, предпочитат шоколада пред всичко останало. В глазурата ще вложа фантазия. Вероятно ще е от натрошен карамел или с маракуя, или може би с бита сметана и мока. Питам се дали да не направя торта в преливащ се цвят, при която глазурата преминава от тъмно към светло. Имам чувството, че моята торта ще е особено желана.

Когато вземам Кити от къщата на Шаней сутринта, питам майка й каква торта ще пече за панаира, защото госпожа Роджърс е вицепрезидент на родителския съвет на основното училище. Тя въздиша тежко и казва:

— Ще изпека готова смес „Дънкан Хайнс“, ако намеря в шкафа, или „Фуд Лайън“. — После ме пита аз какво ще правя, а когато й казвам, отвръща: „Ще те предложа за тийн майка на годината“, което ме разсмива и се изпълвам с още по-голяма решимост да направя най-хубавата торта, защото всички знаят в какво положение е Кити. Не съм казвала на татко за това, нито на Марго, но в прогимназията учителката по английски организира чаено парти за майки и дъщери по случай Деня на майката. Беше след училище и не беше задължително, но наистина исках да отида и да пия чай със сандвичи и кифлички, които тя каза, че ще донесе. Беше само за майки и дъщери обаче. Предполагам, че можех да помоля баба да дойде — Марго го беше правила няколко пъти за дребни събития, — но нямаше да е същото. Не мисля, че подобно нещо би разстроило Кити, но аз още го помня.

* * *

Играта с торти се провежда в музикалния салон на основното училище. Аз се кандидатирах да пускам музиката и направих цял списък със свързани със захар песни. Разбира се „Захарче, захарче“ на „Арчис“, „Сладка закуска“, „Захарен град“, „Не мога да се сдържа (сладък пай и медена питка)“. Когато влизам в залата, майката на Питър и още една майка подреждат тортите. Спирам рязко, не знам какво да направя.

— Здравей, Лара Джийн — казва ми тя, но усмивката не стига до очите й и събужда неприятно усещане в стомаха ми. Облекчена съм, когато си тръгва.

Целият ден има много хора, някои деца играят повече от веднъж за желаната торта. Все ги насочвам към моята карамелена торта, която още е в играта. Има немска шоколадова торта, от която всички са очаровани и за която съм почти сигурна, че е купена, но тя не може да се сравнява по вкус с моята. Не съм почитателка на немската шоколадова торта, защото кой би искал мокри кокосови стърготини? Ужас.

Кити тича наоколо с приятелките си и благоволява да ми помогне в играта за цял час, когато Питър влиза с малкия си брат Оуен. Звучи „Подслади ме“. Кити отива да ги поздрави, а аз се вторачвам в телефона си, докато тя им показва тортите. Не вдигам глава и се преструвам, че пиша съобщение, когато Питър идва до мен.

— Коя е твоята торта? Кокосовата ли?

Вдигам рязко глава.

— Никога не бих купила торта от магазина за тази игра.

— Шегувам се, Кови. Твоята е карамелената. Познах, защото си я украсила много интересно. — Замълчава и пъха ръце в джобовете си. — Е, както знаеш, не отидох в старческия дом с Джен, за да й помогна да те очисти.

Свивам рамене.

— Няма да се учудя, ако и сега си й писал, че съм тук.

— Обясних ти вече, че не ми пука за тази игра. Мисля, че е тъпа.

— Аз пък не мисля така. Все още възнамерявам да победя. — Пускам следващата песен за тортената обиколка и всички деца заемат позиции. — Значи с Дженевив пак сте заедно?

Той изсумтява.

— На теб какво ти пука?

Пак свивам рамене.

— Знаех, че накрая ще се върнеш при нея.

Той се наежва и се обръща, за да си тръгне, но после спира. Потърква врата си и казва:

— Ти така и не отговори на въпроса ми за Макларън. Това среща ли беше?

— А на теб какво ти пука?

Ноздрите му потрепват.

— Пука ми, защото ти ми беше гадже допреди няколко седмици. Дори не помня защо скъсахме.

— Ако не помниш, значи няма за какво да говорим.

— Просто ми кажи истината. Не ме разигравай. — Гласът му изтъня на „разигравай“. Всеки друг път бихме се разсмели на това. Иска ми се да можехме да го направим и сега. — Какво се случва между теб и Макларън?

В гърлото ми има буца и внезапно ми става трудно да говоря.

— Нищо. — Просто целувка. — Приятели сме. Той ми помага в играта.

— Колко удобно. Първо ти пише писма, сега те разкарва из града и виси с теб в старческия дом.

— Нали каза, че не ти пука за писмата?

— Е, не ми пукаше.

Кити ни гледа със сбърчено чело.

— Не възнамерявам да говоря повече за това. Имам работа.

Той ме гледа.

— Целуна ли го?

Да му кажа ли? Трябва ли?

— Да. Веднъж.

Той примигва.

— Значи, докато аз живея като отшелник заради тъпата игра, ти междувременно се размотаваш с Макларън?

— Ние скъсахме, Питър. Междувременно, докато още бяхме заедно, ти беше с Дженевив…

Той отмята глава назад и крещи:

— Аз не я целунах!

Някои възрастни се обръщат и ни поглеждат.

— Беше я прегърнал — шепна яростно.

— Успокоявах я. Господи! Тя плачеше! Казах ти! За да ми го върнеш ли го направи?

Той иска да кажа „да“. Иска да е било заради него. Но не мисля, че докато целувах Джон, мислех за Питър. Целунах го, защото исках да го целуна.

Мускулите на челюстта му потрепват.

— Когато скъсахме, ти каза, че искаш да си момиче номер едно за някого, но виж се. Не искаш да си с момчето, което е номер едно. — Посочва грубо към масата с тортите. — Просто искаш торта, за да я изядеш.

Думите му ме ужилват, точно каквото е намерението му.

— Мразя този израз. Какво означава? Разбира се, че искам да изям тортата. За какво ми е иначе?

Той отвръща смръщен:

— Не говоря за това и ти го знаеш.

Песента свършва и децата идват да си вземат тортите. Кити и Оуен също идват.

— Да си вървим — казва Оуен на Питър. Той получава моята карамелена торта.

Питър го поглежда, после поглежда мен, сурово.

— Не искам тази.

— Но нали каза да взема нея!

— Е, вече не я искам. Върни я и вземи онази в другия край.

— Не може — обажда се Кити. — Играта не е такава. Вземаш тортата с номера, пред който си застанал.

Той зяпва смаян.

— Оу, стига бе, хлапе.

Кити се приближава до мен.

— Не може.

След като Питър и брат му си тръгват, аз прегръщам Кити откъм гърба. Тя все пак беше на моя страна. Момичетата Сонг винаги се подкрепят.