Джени Хан
P.S. Все още те обичам (37)

36

Правилата са следните: къщата ти е безопасна зона. Училището е безопасна зона, но не и паркингът. Щом излезеш от вратата, играта е в сила. Отпадаш, ако получиш попадение — докосване с две ръце.

Ако продължиш на своя глава, губиш право на живот. Дженевив измисли това и аз направо изтръпнах.

Тревър Пайк потреперва и казва:

— Момичетата са зловещи.

— Не, момичетата от нейното семейство са зловещи — отвръща Питър и сочи към Крис и Дженевив. И двете се усмихват така, че семейната прилика става очевидна. Питър ме поглежда косо и казва с надежда: — Ти не си зловеща, нали? Ти си мила, нали? — Внезапно си спомням нещо, което Сторми ми каза: Не му позволявай да бъде твърде сигурен в теб. Питър е твърде сигурен в мен. Толкова сигурен, колкото изобщо е възможно.

— И аз мога да бъда зловеща — отвръщам тихо и той пребледнява. После казвам на всички: — Нека просто се забавляваме.

— О, ще е забавно — уверява ме Джон. Слага бейзболната шапка и дърпа надолу козирката. — Играта започва. — Среща погледа ми. — Ако си си мислила, че съм добър в Модела на ООН, почакай да ме видиш като Враг номер едно.

Тръгвам с тях до колите им и чувам, че Питър казва на Дженевив да се прибере с Крис, но и двете отказват.

— Е, разбирайте се помежду си — заявява той. — Аз оставам с гаджето си.

Дженевив върти очи, а Крис стене:

— Оф, хубаво. — После казва на Дженевив: — Качвай се.

Колата на Крис потегля на задна от алеята, когато Джон пита Питър:

— Кое е твоето гадже? — И стомахът ми се свива.

— Кови. — Питър го гледа особено. — Не знаеше ли? Странно.

Сега и двамата ме гледат. Питър е объркан, но Джон схваща каквото там има за схващане.

Трябваше да му кажа. Защо не му казах?

* * *

Скоро всички си тръгват, освен Питър.

— Е, ще поговорим ли за това? — пита той, докато ме следва към кухнята. Аз нося торба с опаковките от сладоледа и сокчетата и отказвам помощта му. Почти се спънах по стълбата с нея, но не ми пука.

— Разбира се, да поговорим. — Обръщам се и тръгвам към него, торбата се люлее в ръката ми. Той вдига притеснен ръце. — Защо доведе Дженевив?

— Уф, Кови, много съжалявам.

— Къде беше с нея? Затова ли не дойде по-рано да ми помогнеш?

Той се колебае.

— Да, бях с нея. Тя ми се обади разплакана и аз отидох у тях, после просто не можах да я оставя сама… затова я доведох.

Разплакана? Никога не съм я виждала да плаче. Дори когато умря котката й Кралица Елизабет, тя не се разплака. Сигурно се е преструвала, за да го накара да остане.

— Не можа ли да я оставиш?

— Не. В момента преживява труден период. Просто се опитвам да й помогна. Като приятел. Това е!

— Господи, тя определено знае как да те работи, Питър!

— Не е такова.

— Винаги е такова. Тя ти дърпа конците и ти просто… — Разтърсвам ръце и глава като марионетка.

Той се мръщи.

— Това беше злобно.

— Е, в момента съм злобна. Затова внимавай.

— Ти не си злобна. Обикновено.

— Защо просто не ми кажеш какво става? Знаеш, че няма да кажа на никого. Наистина искам да разбера, Питър.

— Защото не е моя работа да го казвам. Не се опитвай да ме принудиш, защото не мога.

— Тя го прави само за да те манипулира. Ето това прави. — Чувам ревността в гласа си и я ненавиждам, ненавиждам я. Това не съм аз.

Той въздиша.

— Между нас не се случва нищо. Тя просто има нужда от приятел.

— Тя има много приятели.

— Тя има нужда от стар приятел.

Клатя глава. Той не схваща. Момичетата се разбират така, както момчетата никога няма да могат. Ето защо знам, че това е просто поредната й игра и появата й днес бе поредният начин да покаже превъзходството си над мен.

— Като стана дума за стари приятели, не знаех, че с Макларън сте толкова близки — казва Питър.

Изчервявам се.

— Нали ти казах, че си пишем.

Той вдига вежди.

— Пишете си, а той не знае, че с теб сме заедно?

— Не е ставало дума! — Чакай малко, аз трябва да съм му ядосана, не той на мен. Този разговор някак се изметна настрани и сега аз съм потърпевшата.

— Онзи ден, когато отиде на Модела на ООН преди няколко месеца, аз те попитах дали си видяла Макларън и ти каза, че не си. Но днес той спомена за това и излиза, че си го видяла там. Така ли е?

Преглъщам с мъка.

— Кога се извъди такъв обвинител? Боже! Видях го там, но не говорихме. Просто му подадох една бележка…

— Бележка? Дала си му бележка?

— Не беше от мен, а от друга държава от ООН. — Питър отваря уста да пита още нещо и аз бързо добавям: — Не го споменах, защото нищо не стана.

— Значи искаш аз да съм честен с теб, а ти не си честна с мен? — пита той невярващо.

— Не беше така! — Ама какво става тук? Как така скандалът нарасна толкова бързо?

И двамата мълчим за миг, после той пита тихо:

— Искаш ли да скъсаме?

Да скъсаме?

— Не. — Внезапно се разтрепервам, сякаш ще заплача. — А ти?

— Не!

— Но ти ме попита!

— Значи така. И двамата не искаме да късаме, затова просто ще продължим. — Той сяда на стол до кухненската маса и полага глава на нея.

Сядам срещу него. Чувствам го толкова далечен. Ръката ми тръпне да докосне косата му, да я погали, да прекрати този скандал и да го остави зад гърба ни.

Той вдига глава; очите му са широко отворени и тъжни.

— Сега може ли да се прегърнем?

Кимам треперливо, ставаме и аз го прегръщам през кръста. Той ме притиска силно към себе си. Гласът му е приглушен от рамото ми, когато казва:

— Може ли никога вече да не се караме?

Смея се разтреперана, разтреперана и облекчена.

— Да, ако обичаш.

Тогава той ме целува. Устата му трескаво намира моята, сякаш търси някаква утеха, някакво обещание, което само аз мога да му дам. Отвръщам на целувката — да, обещавам, обещавам, обещавам, нека никога не се караме отново. Започвам да губя равновесие, ръката му ме притиска силно и той ме целува, докато не оставам без дъх.