Джени Хан
P.S. Все още те обичам (44)

43

В неделя вечер си навивам косата. Навиването на косата е изпълнено с надежда действие. Харесва ми да я навивам вечер и да си мисля за всички неща, които може да се случат на другия ден. Освен това обикновено изглежда много по-добре, след като преспя и вече не е толкова бухнала.

Прибрала съм половината си фиби и почти довършвам едната страна, когато Крис влиза през прозореца.

— Наказана съм, затова трябва да изчакам мама да заспи, преди да се прибера — казва тя и сваля рокерското си яке. — Ти още ли си депресирана заради Кавински?

Навивам кичур коса на машата.

— Да. Все пак не са минали и четиридесет и осем часа.

Тя ме прегръща.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но тази история беше обречена.

Аз я поглеждам оскърбена.

— Много благодаря.

— Е, вярно е. Беше много странно, че се събрахте, а после и онази история с видеото. — Тя взема машата от мен и започва да навива косата си. — Но държа да отбележа, че вероятно за теб беше добре да преживееш това. Ти беше твърде затворена, скъпа. Твърде склонна да съдиш хората.

Грабвам машата от ръцете й и замахвам, все едно ще я ударя с нея.

— Защо дойде — да ме ободриш или да изтъкваш недостатъците ми?

— Извинявай! Просто казвам. — Усмихва ми се ведро. — Не тъгувай твърде дълго. Не е в стила ти. Има и други момчета, освен Кавински. Момчета, които не се влачат след братовчедка ми. Момчета като Джон Макларън. Той е готин. Бих го сваляла, ако не си падаше по теб.

— Не мога да мисля за друг сега — казвам тихо. — С Питър току-що скъсахме.

— Между теб и Джони има тръпка. Видях го с очите си в къщичката на дървото. Той те иска. — Бута ме с рамо. — Ти преди го харесваше. Може пък да е останало нещо.

Не й обръщам внимание и продължавам да си навивам косата, кичур по кичур.

* * *

Питър още седи пред мен по химия. Не знаех, че е възможно някой да ти липсва още по-силно, когато е само на метър от теб. Може би защото не ме поглежда, нито веднъж. Не разбирах напълно каква голяма част от живота ми е станал. Станал е толкова… познат. А сега просто си отиде. Не си отиде, още е тук, но е недостъпен за мен, което е може би по-лошо. За минутка беше много хубаво. Много, много хубаво. Не беше ли хубаво? Може би много, много хубавите неща не траят дълго; може би именно това ги прави още по-сладки, мимолетността им. Може би все още се опитвам да се успокоя. Получава се, донякъде. Но донякъде засега е достатъчно.

След часа Питър се застоява на чина, обръща се и казва:

— Здрасти.

Сърцето ми подскача.

— Здрасти. — Внезапно ме сполита безумната мисъл, че ще поиска да се върна и аз ще кажа „да“. Ще забравя гордостта си, ще забравя Дженевив, ще забравя всичко.

— Искам си огърлицата — казва той. — Очевидно.

Пръстите ми политат към сърчицето, което виси на шията ми. Исках да го сваля тази сутрин, но не можах.

Сега трябва да я върна? Сторми има цяла кутия с джунджурийки от стари гаджета. Не мислех, че аз трябва да връщам единствения ми спомен от момче. Но тя е скъпа, а Питър е практичен. Ще си вземе парите обратно и майка му ще я продаде.

— Разбира се — казвам и посягам към закопчалката.

— Нямах предвид да ми я върнеш на секундата — казва той и ръцете ми застиват. Може би ще ми позволи да я задържа още малко, дори завинаги. — Но ще я взема.

Не мога да я разкопчая, отнема ми цяла вечност и е мъчително, защото той чака. Накрая идва зад мен, вдига косата от врата ми и я премята на рамото. Може и да си въобразявам, но ми се струва, че чувам как бие сърцето му. Неговото сърце, бие, а моето се разбива.