Джени Хан
P.S. Все още те обичам (17)

16

След училище на следващия ден седя на една пейка и чакам Питър да излезе, когато Дженевив минава през двойните врати и казва в телефона си:

— Ако ти не й кажеш, аз ще го направя. Кълна се.

Сърцето ми замира. С кого говори? Не и с Питър.

Приятелките й Емили и Джудит излизат след нея, тя рязко прекъсва разговора и им се сопва:

— Къде бяхте, кучки такива?

Те се споглеждат.

— По-спокойно, Джен — казва Емили и аз усещам, че е много внимателна, малко е наежена, но внимава да не я разгневи още повече. — Имаме достатъчно време да пазаруваме.

Тогава Дженевив ме забелязва и свадливото изражение изчезва. Маха ми и казва:

— Здравей, Лара Джийн. Кавински ли чакаш?

Кимам и духам на пръстите си, за да правя нещо. Освен това е студено.

— Това момче все закъснява. Кажи му, че ще му се обадя довечера, става ли?

Кимам, без да се замисля, а момичетата отминават, хванати под ръка.

Защо кимнах? Какво ми има? Защо никога не мога да й отвърна както трябва? Още се ядосвам на себе си, когато Питър се появява. Плъзга се на пейката до мен и ме прегръща през раменете. После разрошва косата ми, както съм го виждала да прави с Кити.

— К’во става, Кови?

— Благодаря, че ме накара да те чакам на този студ — отвръщам и притискам замръзналите си пръсти към врата му.

Питър се отдръпва рязко от мен.

— Не можа ли да чакаш вътре!

Има право. Но всъщност не съм ядосана заради това.

— Джен каза да ти кажа, че ще ти се обади довечера.

Той извърта очи.

— Такава е интригантка. Не й позволявай да те разстройва, Кови. Просто ревнува. — Става и ми подава ръце, които аз неохотно поемам. — Нека те заведа да пиеш топъл шоколад, за да сгрееш горкото си замръзнало тяло.

— Ще видим — отвръщам.

В колата той все ме поглежда, проверява дали още съм сърдита. Не успявам да се държа хладно задълго; отнема твърде много енергия. Позволявам му да ми купи горещ шоколад и дори го споделям с него, но му казвам, че не може да си вземе маршмелоу.

* * *

Вечерта телефонът ми вибрира на нощното шкафче и без да поглеждам, знам, че е Питър. Иска отново да се увери, че не се сърдя.

Свалям слушалките и вдигам.

— Здрасти.

— Какво правиш? — Гласът му е нисък и разбирам, че лежи.

— Правя си домашните. А ти?

— В леглото съм. Обаждам се само да ти пожелая лека нощ. — Настъпва пауза. — Как така ти никога не се обаждаш да ми пожелаеш лека нощ?

— Не знам. Вероятно не съм се сетила. Искаш ли да го правя?

— Ами… не си длъжна. Просто се чудех защо.

— Мислех, че не харесваш тези нощни обаждания. Помниш ли? Включи го в договора. Каза, че Дженевив настоявала да й се обаждаш всяка нощ, и това те дразнело.

Той стене.

— Може ли да не говорим за нея? Освен това защо имаш толкова добра памет? Помниш всичко.

— Това е моята дарба и проклятие. — Подчертавам един параграф и се опитвам да крепя телефона с рамо, но той все се изплъзва. — Е, искаш ли да ти се обаждам всяка нощ, или не?

— Уф, забрави.

— Уф, добре — отвръщам и направо го чувам как се усмихва. — Чао.

— Чао.

— Чакай, ще ми донесеш ли едно от онези кисели млека за обяд?

— Кажи „моля“.

— Моля.

— Кажи „много моля“.

— Чао.

— Чаоооо.

Уча още два часа, но тази нощ заспивам с усмивка.