Джени Хан
P.S. Все още те обичам (28)

27

Писмото пристигна във вторник, но го прочитам чак в сряда сутрин, преди училище. Седя в кухнята до прозореца, ям ябълка и преглеждам пощата, докато чакам Питър да ме вземе. Сметка за електричеството, за кабелната, каталог на „Виктория Сикрет“, списанието на Кити „Кучешки номера (За деца!)“. И тогава виждам писмото — в бял плик, адресиран до мен. С момчешки почерк. Не разпознавам адреса на изпращача.

Скъпа Лара Джийн,

Миналата седмица едно дърво падна на нашата алея и господин Барбър от „Озеленяване Барбър“ дойде да го изтегли. Семейство Барбър се нанесоха в нашата къща в Медоуридж и да не се повтарям — но имат фирма за озеленяване. Господин Барбър ми донесе твоето писмо. По клеймото разбрах, че си го изпратила през септември, но аз го получих едва тази седмица, защото е изпратено в старата ми къща. Затова отговорът ми идва чак сега.

Писмото ти ме накара да си спомня много неща, които смятах, че съм забравил. Както онзи път, когато по-голямата ти сестра изпече фъстъковки в микровълновата и вие решихте, че трябва да си направим състезание по брейк танци за най-голямото парче. Или когато един следобед останах заключен навън и се качих в къщичката на дървото, а с теб четохме, докато не се стъмни и се наложи да използваме фенерче. Помня как твоят съсед печеше хамбургери и ти ме предизвика да поискам един, за да си го поделим, но аз се изплаших. Когато се прибрах, имах големи проблеми, защото никой не знаеше къде съм бил — но си струваше.

Спирам да чета. Помня онзи ден, когато и двамата бяхме заключени навън! Бяхме, аз, Крис и Джон, а после Крис си тръгна и останахме само с Джон. Татко беше на семинар; не помня къде бяха Марго и Кити. С Джон бяхме толкова гладни, че разкъсахме торбичката „Скитълс“, която Тревър беше скрил под една разхлабена дъска. Предполагам, че е можело да отида при Джош за храна и подслон, но имаше нещо забавно да бъдем вагабонти с Джон Амброуз Макларън. Бяхме като бегълци.

Трябва да ти кажа, че писмото ти направо ме смая, защото, когато бях на тринайсет, бях още такова хлапе, а ти явно си била вече личност със сложни мисли и емоции. Мама още ми режеше ябълка за следобедна закуска. Ако ти бях написал писмо в осми клас, в него щеше да пише, че имаш хубава коса. И толкоз. Просто, че имаш хубава коса. Бях толкова загубен. Нямах представа, че си ме харесвала.

Преди няколко месеца те видях на Асамблеята на Модел на ООН в „Томас Джеферсън“. Мисля, че ти не ме позна, но тогава представлявах Китайската народна република. Ти ми донесе бележка и аз те извиках по име, но ти отмина. Опитах се да те открия после, но си беше отишла. Видя ли ме?

Всъщност най-много ме интересува защо си решила да ми изпратиш това писмо след толкова време. Така че ако искаш да ми се обадиш, да ми напишеш имейл или писмо, моля те, направи го.

Искрено твой, Джон

 

P.S. Тъй като питаш — единствените хора, които ме наричат Джони, са мама и баба, но моля те, нямам нищо против.

Въздишам дълбоко.

В прогимназията с Джон Амброуз Макларън имахме всичко на всичко две „романтични“ преживявания — целувката в играта на бутилка, която всъщност изобщо не беше романтична, и онзи ден в дъжда на игрището, който дотогава беше най-романтичният момент в живота ми. Сигурна съм, че Джон не го помни така. Съмнявам се, че изобщо го помни. Като получавам това писмо сега, след толкова време, имам чувството, че той се връща от онзи свят. Не е както когато го видях за секунди в училището през декември. Тогава сякаш видях призрак. А това е истински, жив човек, когото съм познавала и който ме е познавал.

Джон беше умен; той изкарваше най-високите оценки сред момчетата, а аз — най-високите сред момичетата. Бяхме отличници. Той харесваше най-много историята — винаги беше подготвен, — но го биваше и в математиката и точните науки. Сигурна съм, че това не се е променило.

Ако Питър последен израсна висок от момчетата, Джон беше първият. Харесвах русата му коса, слънчева и светла като лятна царевица. Той беше невинен, с хубави бузи, имаше лице на момче, което никога не си навлича неприятности, и майките в квартала харесваха най-много него. Просто създаваше такова впечатление. Именно това го правеше толкова добър партньор в престъпленията. С Питър навремето се забъркваха във всякакви бели. Джон беше умният, той беше човекът с идеите, но се срамуваше да говори, защото тогава леко заекваше.

Обичаше да играе поддържащата роля, а Питър — да е звездата. Затова всички приписваха заслугите (и вината), на Питър, тъй като той беше калпазанинът, а и как да обвиниш ангелче като Джон Амброуз Макларън за каквото и да било? Не че имаше и за какво да бъде обвиняван. Хората са толкова очаровани от красивите момчета. Красивите момчета получават благосклонно поклащане на главата и „О, Питър“, дори няма плясване по ръката. Нашата учителка по английски, госпожица Холт, ги наричаше Бъч Касиди и Сънданс Кид, за които никой от нас не беше чувал. Питър я убеди да ни пусне филма в час и след това спориха цяла година кой ще е Бъч и кой ще е Сънданс Кид, макар че беше пределно ясно кой кой е.

Сигурна съм, че всички момичета в неговото училище го харесват. Когато го видях на Модела на ООН, изглеждаше толкова уверен, изправил гръб на стола, с изпънати рамене, напълно съсредоточен. Ако учех в неговото училище, със сигурност щях да съм начело на фенките, с бинокъл и десертче, опънала палатка до шкафчето му. Щях да запомня наизуст програмата му; щях да знам какво яде на обяд. Дали още обича сандвичи от пълнозърнест хляб с фъстъчено масло и желе? Не знам. Много неща не знам.

* * *

Клаксонът на колата на Питър ме изтръгва от мислите. Подскачам гузна и стресната. Първият ми откачен импулс е да скрия писмото, да го пъхна в кутията за шапки на съхранение и да не помислям повече за него. Но след това размислям, това би било нелепо. Разбира се, че ще пиша на Джон Амброуз Макларън. Ще е грубо да не отговоря.

Затова прибирам писмото в чантата си, обличам бялото пухено яке и тичам към колата на Питър. По земята още има сняг от последната виелица, но той изглежда някак парцалив, като износена черга. Когато става дума за времето, аз съм всичко или нищо, предпочитам или да се стопи съвсем, или да го газя до колене.

Когато се качвам при Питър, той пише съобщение на телефона си.

— К’во става? — питам го.

— Нищо. Джен. Иска да я откарам, но й писах, че не можем.

Кожата ми настръхва. Тормозя се, че още си пишат толкова и са в такива близки отношения, че да го моли да я закара. Но те са приятели, само приятели. Все това си повтарям. И той ми казва истината, както си обещахме.

— Познай от кого получих писмо.

Той излиза от алеята.

— От кого?

— Познай.

— Ами… Марго.

— И защо това да е изненадващо? Не, не е от Марго. От Джон Амброуз Макларън.

Питър изглежда просто объркан.

— Макларън ли? Че защо ще ти пише писмо?

— Защото аз му написах, забрави ли? Като онова за теб. Любовните писма бяха пет и само неговото не се върна. Мислех, че се е загубило завинаги, но едно дърво паднало на алеята им при последната виелица и господин Барбър отишъл да го изтегли и занесъл писмото.

— Кой е господин Барбър?

— Мъжът, който купил старата къща на Джон. Има фирма за озеленяване — това обаче са подробности. Работата е там, че Джон получил писмото ми миналата седмица, затова чак сега ми отговаря.

— Хм. — Питър се занимава нещо с парното. — Значи, ти е написал истинско писмо? Не имейл?

— Да, истинско писмо, което дойде по пощата. — Гледам го да видя дали ревнува, дали това ново развитие на нещата го дразни поне мъничко.

— Хм — казва той отново. Второто хм е отегчено, незаинтересовано. Няма и капчица ревност. — Е, как е Сънданс Кид? — Смее се. — Макларън мразеше да го наричам така.

— Помня. — На светофара сме, има цяла опашка от коли пред училището.

— Какво пише в писмото?

— Ами нали знаеш, „как си“ и такива неща, обичайни. — Гледам през прозореца. Не съм склонна да споделям повече информация, защото неговата равнодушна реакция не заслужава такава. Защо поне от приличие не се престори, че му пука?

Питър барабани с пръсти по волана.

— Трябва да се видим някой път с него.

Мисълта, че Питър и Джон Амброуз Макларън ще се съберат отново, е притеснителна. Накъде ще гледам тогава?

— Хм, може — отвръщам мъгляво. Май не беше много мъдро да му казвам за писмото.

— Мисля, че старата ми бейзболна ръкавица е още у него — казва Питър. — А той пише ли нещо за мен?

— Какво например?

— Ами не знам. Например да пита как съм?

— Не съвсем.

— Хм. — Устата му се извива надолу в израз на раздразнение. — А ти какво му писа?

— Току-що го получих! Нямах време да отговоря.

— Пиши му тогава, че му пращам поздрави.

— Разбира се. — Ровя из чантата си, за да се уверя, че писмото е там.

— Ей, чакай, ако си изпратила любовни писма на петима, това означава ли, че си ни харесвала еднакво?

Поглежда ме с очакване да кажа, че него съм харесвала най-много, но това няма да е истина.

— Да, харесвах ви съвсем еднакво.

— Глупости! Кого харесваше най-много? Мен, нали?

— Невъзможно е да отговоря на този въпрос, Питър. Имам предвид, че е относително. Бих могла да кажа, че харесвах най-много Джош, защото съм го харесвала най-дълго, но не може да определиш кого си обичал най-много само по времетраенето.

— Обичал?

— Харесвал.

— Ти определено каза „обичал“.

— Е, имах предвид „харесвал“.

— Ами Макларън? Колко го харесваше в сравнение с останалите от нас?

Най-сетне! Най-сетне малко ревност.

— Харесвах го… — Щях да кажа „също толкова“, но се колебая. Според Сторми никой не може да обича някого по същия начин. Но как да определиш колко харесваш един човек, камо ли двама? Питър винаги трябва да е най-харесван. Той го очаква. Затова казвам просто:

— Няма как да знам, но сега харесвам най-много теб.

Той клати глава.

— За момиче, което не е имало приятел, знаеш как да въртиш момчетата.

Вдигам вежди. Аз съм знаела как да въртя момчетата? За първи път чувам подобно нещо. Дженевив, Крис, те знаят как да въртят момчетата. Не и аз. Никога.