Софи Кинсела
Сватбена нощ (8)

Седма глава
Флис

Събуждам се бавно. Така мисля. Ох! Главата ме боли!

Толкова много мисли! Откъде да започна? В съзнанието ми се тълпи мъгла от припомнени усещания. И тук-там проблясъци — удивителни спомени с напрегнат вкус, като капки лимон. Той. Аз. Над. Под… И внезапно осъзнавам, че цитирам една стара картинна книжка на сина си — „Противоположностите са забавни!“. Вътре. Вън. Насам. Натам.

Но забавата вече приключи. Трябва да е сутрин, ако светлината, която дразни очите ми, означава нещо. Лежа с един крак преметнат върху завивката, не смеейки да отворя напълно очи. Ти. Аз. После. Сега. Господи, сега!

Отварям предпазливо едно око и зървам ъгълче от бежова завивка. Аха. Спомням си я тази бежова завивка от снощи. Както стана ясно, бившата съпруга прибрала всичкото спално бельо от египетски памук, а после той отишъл да пазарува от най-близкия „Магазин за разведени мъже“. Главата ми пулсира и след няколко секунди бежовото започва да проблясва като вода пред очите ми. Затова ги затварям и се претъркулвам по гръб. Не бях имала забежка за една нощ от доста дълго време. Всъщност от цяла вечност. Позабравила съм правилата. Неловка целувка? Размяна на телефонни номера? Кафе? О, да, кафе. Едно кафе ще ми дойде много добре.

— Добро утро! — звукът от боботещия му глас ме връща в реалността. Той е тук. В стаята.

— О! Ами… — надигам се на лакът, печелейки време, набързичко изтривайки съня от очите си. — Здравей!

Здравей. И сбогом.

Загръщам се бързо със завивката, сядам в леглото и се опитвам да се усмихна, въпреки че усещам лицето си като пергамент. Лоркан вече е напълно облечен с костюм и вратовръзка и държи чаша. Аз примигвам известно време срещу него, опитвайки се да открия връзка между снощната му същност и сегашната му същност. Да не би да съм сънувала всичките тези неща?

— Чаша чай? — чашата, която ми предлага, е евтина, на ивици. Вероятно от същия „Магазин за разведени мъже“.

— О! Извинявай, но не обичам чай. Чаша вода?

— А кафе?

— Бих пийнала с удоволствие едно кафе! А душ?

Както и други дрехи. Както и онези документи, които оставих у дома, и подаръка за рождения ден на Елиз… Мозъкът ми започва бавно, но сигурно да набира скорост. Мамка му! Това определено не беше никак разумен ход. Сега ще трябва да се прибера бързо у дома, да отложа интервюто си по телефона за девет часа… Вече се оглеждам за телефона си. Трябва да се обадя и в дома на Себастиан, за да поздравя Ноа.

Погледът ми попада върху пурпурната шаферска рокля. Още веднъж мамка му!

— Банята е нататък — посочва с ръка Лоркан.

— Благодаря — събирам цялата завивка и се опитвам да я увия елегантно около себе си, като актриса в сапунена опера, но тя се оказва толкова тежка, че все едно се опитвам да облека полярна мечка. С невероятни усилия я измъквам от леглото, правя една крачка и моментално се препъвам в нея. Падам върху близкото бюро и удрям лакътя си.

— Ох!

— Халат? — и ми подава един доста тузарски мек халат с индийски шарки. Очевидно бившата не е успяла да отмъкне поне това.

Поколебавам се за момент. Обличането на този халат би било прекалено интимен жест. Все едно искам от него да облека голямата му мъжка риза и да навия ръкавите й поне наполовина, защото иначе ще висят от ръцете ми. Но сега просто нямам друг избор.

— Благодаря!

Той извръща учтиво очи, като масажист в спа център (тоест напълно безсмислено, тъй като вече е виждал всичко), а аз бързо обличам халата.

— Имам чувството, че си малко маниак на тема кафе, а? — повдига вежди той. — Прав ли съм?

Отварям уста, за да отрека възмутено предположението му, но после пак я затварям. Всъщност е напълно прав. Аз действително съм маниак на тема кафе. Но в момента съм с махмурлук. И по-скоро бих минала без кафе, отколкото с чаша затоплена чешмяна водичка, която наричат чай!

— Почти. Но не се притеснявай. Вземам си душа за две секунди и излизам за…

— Аз ще отида.

— Недей!

— Ще ми отнеме същите две секунди като душа ти — отсича той и изчезва.

А аз започвам да се оглеждам за чантата си. Там някъде имах четка за коса. И крем за ръце, който може да мине и като овлажнител. Докато погледът ми обхожда стаята, осъзнавам, че се питам дали го харесвам. Дали ще го видя отново. Дали това между нас би могло да се превърне в… нещо.

Не сериозно, разбира се. Аз съм в разгара на развод — би било истинска лудост от моя страна да се втурвам в нова сериозна връзка. Но снощи беше хубаво. Нищо, че помня добре само половината, но тя е напълно достатъчна, за да ми се иска да я повторя. Може пък да постигнем някакво споразумение. Например веднъж месечно, като читателски клуб.

Но къде е тази чанта, по дяволите? Крача из стаята и внезапно зървам маска за фехтовка, окачена на стената. До нея има и меч или както там го наричат. Винаги съм харесвала фехтовката. Божичко, не мога да устоя! Предпазливо свалям маската от кукичката й и си я слагам. На другата стена има огледало и аз се насочвам към него, размахала меча.

— Станете, сър Някой си! — провиквам се срещу отражението си. — Ха-я! — правя едно движение от кунгфу и халатът се развява около глезените ми.

И внезапно ме хваща смешната вълна. Внезапно ми се приисква да споделя този абсурден момент с Лоти. Вадя телефони си и я набирам.

— Здрасти, Флис! — отговаря веднага тя. — Тъкмо разглеждам сайта на списание „Булки“. С воал или без воал? Аз мисля с воал. А какво ще кажеш за шлейф, а?

Примигвам. Идва ми да се разкискам. Тя е прихванала вируса на булките. Естествено. Най-хубавото на Лоти е, че не държи дълго обида, нито пък умува върху несгодите си в живота. Просто сменя посоката и продължава напред, вперила поглед в хоризонта.

— Воал.

— Какво?

— Воал — повтарям и в този момент си давам сметка, че гласът ми звучи приглушено заради маската. — Воал! Значи всичко с отлагането на сватбата мина добре, така ли? И Бен нямаше нищо против?

— Наложи се да го уговарям, но в крайна сметка всичко се нареди. Той каза, че иска онова, което искам аз.

— А не се ли възползвахте поне от първата брачна нощ в „Савой“?

— Разбира се, че не! — провиква се възмутено тя. — Казах ти, че ще чакаме, докато се оженим!

Хиляди мълнии! Все още продължава с този неин налудничав план. Надявах се страстите да са се поуталожили. Мъничко.

— И Бен няма нищо против? — не мога да не отбележа скептично аз.

— Бен мисли само за моето щастие! — отговаря сестра ми и гласът й придобива онзи познат, сиропиран тон. — Знаеш ли какво, Флис? Радвам се, че поговорихме. Така сватбата ни ще може да стане много по-хубава. Освен това сега двамата с Бен ще можете да се запознаете преди нея.

— Ужас! Ще го представиш на семейството си, преди да тръгнеш към олтара и да свържеш живота си завинаги с него? Сигурна ли си?

Но тя като че ли не схваща накъде бия. Имам чувството, че булчинската мъгла на щастието й действа като щит. Така сарказмът ми се стопява, преди да е достигнал ушите й.

— Всъщност аз пък снощи се запознах с приятеля му Лоркан — допълвам. — Та вече имам известна представа за нещата.

— Така ли? — възкликва тя. — Запознала си се с Лоркан? Боже! И какво каза той за Бен?

Какво каза той ли? Да помислим. Бен в никакъв случай не трябва да се жени точно сега… Преживява ранна криза на средната възраст… Сестра ти ще бъде случайна жертва…

— Само основни неща — изричам на глас. — Както и да е. Нямам търпение да се запозная с Бен. Какво ще кажеш да го направим колкото е възможно по-скоро, например довечера, а?

— Прекрасно! Ще пийнем или нещо такова. Флис, гарантирам ти, че много ще ти хареса! Толкова е забавен! Знаеш ли, че някога е бил комик?

— Комик ли? — правя се на изненадана и зарадвана аз. — Аууу! Нямам търпение. Ами… така де… Познай къде съм точно сега! В апартамента на Лоркан!

— Какво?

— Ние… ами… сдушихме се. Сблъскахме се близо до кметството и пийнахме по едно, а после едното води към другото, та… нали знаеш как става.

Така или иначе ще разбере за това, та по-добре аз да съм тази, която ще й каже.

— Хайде бе! — провиква се тя, на седмото небе от щастие. — Ама това е перфектно! Можем да си спретнем една двойна сватба!

Кой друг, освен Лоти би могъл да изтърси подобна глупост?!

— Жестоко! — изричам. — Тъкмо това си мислех и аз. Какво ще кажеш да поемем към олтара на еднакви понита, а?

Този път сарказмът ми вече достига до съзнанието й.

— Не се дръж така с мен! — промърморва сестра ми. — Пък и човек никога не знае. Важното е да бъдеш готова за всичко. Виждаш ли как стана при нас с Бен? Срещнахме се и… щрак! Всичко си дойде на мястото!

Да бе, щрак. Жена, която току-що се е разделила с поредното си гадже, и мъж в криза на средната възраст, втурнали се като обезумели към необмислен брак. Няма начин „Дисни“ да не са измислили песничка по този въпрос — сигурно в нея „целувки“ се римува с „развод и юридически преструвки“.

— Това беше просто едно изчукване — изричам търпеливо. — И толкова. Край.

— Би могло да доведе и до нещо много повече! — парира ме Лоти. — Би могъл да се окаже любовта на твоя живот! Добре ли ви беше заедно? Харесваш ли го? Готин ли е?

— Да, да, и пак да.

— Е, в такъв случай не изключвай подобна възможност. Хей, знаеш ли какво виждам сега на булчинския уебсайт? Торти. Та се чудя голяма торта ли да поръчаме или пирамида от малки кексчета?

Затварям очи. Тази жена е като валяк.

— Нали точно такава имаше на сватбата на леля Даяна, а? — продължава сестра ми. — Беше доста голямо събитие, нали?

— Всъщност малко.

— Сигурна ли си? Аз си спомням тази сватба като доста голяма!

Разбира се, че ще си я спомня като голяма — нали беше само на пет!

— Напълно съм сигурна — отговарям. — Вечерта беше истинско изпитание. Непрекъснато трябваше да се преструвам, че си прекарвам страхотно, и всичките там… — не довършвам и сбърчвам отвратено нос. Все още си спомням прекалено тясната шаферска рокля, която тогава ме накараха да нося. И танците с бирените коремчета на приятелите на леля Даяна.

— Сериозно? — провиква се слисано Лоти. — Ама церемонията беше хубава, нали?

— Всъщност беше ужасна. А след нея не стана по-добре.

— Аууу! Тук предлагат торти с бляскава глазура! — възкликва тя, очевидно без въобще да ме слуша. — Да ти препратя ли линка?

— Призлява ми дори при самата мисъл за това! — отсичам твърдо. — Толкова, че бих могла и да повърна. А тогава Лоркан изобщо няма да ме хареса и ние никога няма да можем да си направим двойна сватба с еднакви понита…

Един необичаен звук ме кара да се обърна. И кръвта се втурва към главата ми. Мамка му! Мамка му!!!

Той е тук. Лоркан стои в стаята, изпънал всичките си три метра височина на прага. Но откога е тук? Дали е чул последното ми изречение?

— Трябва да вървя, Лоти — казвам и бързо изключвам телефона си. — Тъкмо говорех със сестра ми — допълвам колкото ми е възможно по-небрежно. — Просто… се шегувахме. Говорехме за разни неща. Както и ти обичаш да правиш.

И едва тогава се усещам, че нося маската за фехтовка. Стомахът ми се свива от поредната неловка ситуация. Как ли се вижда всичко това през неговите очи? Аз стоя насред дома му, облечена в неговия халат, сложила неговата маска и говоря за двойна сватба. Бързо хващам маската и я свалям от лицето си.

— Това е… много приятно нещо — изричам с невинен тон.

— Нямах представа дали обичаш кафето с мляко или без мляко — отбелязва той сякаш след цяла вечност.

— О, да бе! Кафето!

Но във въздуха се носи нещо съвсем друго. Какво? И в главата ми зазвучава собственият ми глас: Непрекъснато трябваше да се преструвам, че си прекарвам страхотно…

Той не може да е чул това, нали така? Не си е помислил, че говоря за…

Вечерта беше истинско изпитание…

Не може да е решил, че съм имала предвид…

Сърцето ми се свива от ужас и аз слагам ръка на уста, за да не позволя на шокирания си смях да се измъкне оттам. О, боже! Не! Не!

Да кажа ли… Да се извиня ли…

НЕ!

Но би трябвало поне да обясня…

Вдигам притеснено очи към неговите. Лицето му е безизразно. Може пък да не е успял да чуе всичко. Или пък го е чул.

Не, просто няма начин да повдигна тази тема, без тя да се върне като бумеранг срещу двама ни. Единственото, което мога да сторя в дадения случай, е да си тръгна. Хайде, крачета! Бързичко…

— Ами… Благодаря за… Хммм… — поставям внимателно маската обратно на кукичката й. Тръгвай, Флис! Веднага!

* * *

Ударните вълни от неловката ситуация ме обстрелват през цялата сутрин.

Поне успях да се измъкна от таксито пред кооперацията ми, без да ме види някой. Изтръгнах набързо от тялото си пурпурната рокля, взех си най-скоростния душ, познат на човечеството, а после говорих с Ноа по интеркома на телефона, докато се опитвах да си сложа малко грим. (Отлично знам, че няма никакъв смисъл да бързаш с нанасянето на спиралата. Тогава защо, за бога, винаги попадам в един и същи капан и неизменно завършвам с триене на черни петна от бузите, челото си и огледалото?! Истинска мистерия.) Както става ясно, гостуването с преспиване на сина ми е било стопроцентов успех. Де да можеше да кажа същото и за моето!

Не успях да събера сили да звънна повторно на Лоти, пък и не разполагах с много време. Вместо това й изпратих есемес, предлагайки й да се видим на по едно питие в седем вечерта.

А сега съм отново в офиса, преглеждайки по диагонал един обзор за новата вила за сафари в Кения, който току-що е пристигнал — с около две хиляди думи над лимита. Очевидно въпросният журналист си въобразява, че пише книга за Африка. Но не е споменал нито басейна, нито румсървиса, нито спа центъра — говори единствено за проблясващата мараня над саваната и за благородните осанки на зебрите, пиещи вода призори, и за сребристите треви, за чиито легенди разказват ударите на барабаните на масаите.

Надрасквам в полето думата „румсървис???“ и си напомням да му изпратя имейл. А после вадя телефона си. Изненадвам се, че Лоти не е потвърдила срещата ни довечера. Човек би предположил, че няма да има търпение да ми разкаже колко булчински списания е успяла да погълне за един ден.

Поглеждам си часовника. Май имам малко време. Бих могла да проведа един кратък сестрински разговор. Облягам се на стола си, натискам бутона за бързо набиране и същевременно моля Елиз през стъклото да ми донесе чаша кафе. Двете с нея сме си изградили доста надеждна система за предаване на сигнали. Мога да й предам през стъклото неща от рода на: „Чаша кафе?“, „Разкарай ги!“ и „Върви си, късно е!“. Тя пък може да ми предаде: „Чаша кафе?“, „Мисля, че този е важен!“ и „Излизам за сандвич“.

— Флис?

— Здрасти, Лоти! — започвам, изритвайки обувките си и отпивам глътка минерална вода „Евиан“. — Е, съгласна ли си да се видим довечера? Ще се запозная ли най-сетне с Бен?

В другия край на линията настъпва мълчание. Но защо е това мълчание? Изобщо не е характерно за Лоти.

— Лоти, там ли си?

— Познай какво стана! — провиква се внезапно тя с победоносен глас. — Само познай!

Звучи толкова доволна от себе си, че веднага се познава, че е направила нещо много специално.

— Ще се ожените в параклиса на нашето училище, докато хорът пее „Давам обет пред теб, родино моя“ и сватбените камбани звънят?

— Не, разбира се! — разсмива се тя.

— Открила си сватбена торта, направена от еклери и кексчета, цялата покрита с блестяща глазура?

— Не, глупаче! Оженихме се!

— Какво?! — вторачвам се сащисано в телефона.

— Да, направихме го! Двамата с Бен вече сме женени! В кметството в Челси!

Стисвам бутилката с минерална вода толкова силно, че струя от нея изригва нагоре и пльосва право върху бюрото ми.

— Няма ли да ме поздравиш? — допълва с леко раздразнен тон тя.

Не мога да я поздравя просто защото не съм в състояние да кажа каквото и да било. Устата ми се оказва вцепенена. Горещо ми е. Не, студено ми е. Обзема ме паника. Но как, за бога, стана това?!

— Аууу — успявам да смотолевя накрая, стараейки се да запазя спокойствие. — Това… Как стана? Нали мислеше да отложиш събитието. Мислех си, че ще го отложиш. Нали така се договорихме? Че ще отложиш сватбата?

Трябваше да я ОТЛОЖИШ!

В този момент в кабинета ми се появява Елиз с кафето в ръка, забелязва състоянието ми и прави знака за „Всичко наред ли е?“. Обаче аз нямам знак за: „Тъпата ми сестра току-що съсипа живота си“, затова просто й кимвам с измъчена усмивка и поемам кафето си.

— Просто не можехме да чакаме! — възкликва щастливо Лоти. — Бен не можеше да чака!

— Но нали го беше убедила? — промърморвам, затварям очи и започвам да разтривам челото си, опитвайки се да осмисля чутото. — Какво стана със списание „Булки“? Какво стана с провинциалната църквица?

— Бен бе напълно съгласен с идеята за църквата и всичко останало — казва Лоти. — Всъщност оказва се доста голям традиционалист…

— Тогава какво стана? — повтарям, опитвайки се да държа под контрол нетърпението си. — Защо си промени мнението?

— Беше Лоркан.

— Какво?! — ококорвам се рязко. — Какво искаш да кажеш с това, че е бил Лоркан?

— Лоркан дойде да го види тази сутрин. Каза на Бен, че не трябва да се жени за мен и че всичко това е една огромна грешка. Е, както можеш да си представиш, Бен побесня! Появи се като градоносен облак в офиса ми и заяви, че иска да се ожени за мен веднага, а всички други могат да вървят по дяволите, включително и Лоркан! — тук сестра ми въздъхва блажено. — Беше адски романтично! Всички в офиса бяха ококорили очи. А после ме грабна на ръце и ме изнесе точно както в „Офицер и джентълмен“ и всички аплодираха. Беше невероятно, Флис!

Дишам дълбоко, опитвайки се да се овладея. Този идиот! Този тъп, арогантен, шибан… идиот! Аз бях разрешила проблема! Всичко беше оправено. Бях изиграла картите си по съвършен, дипломатичен начин. А какво е направил Лоркан? Тръгнал е с рогата напред. Подтикнал е този Бен към най-абсурдния, най-превзет от всички жест. Нищо чудно, че сестра ми се е поддала.

— За наш късмет някой в кметството се беше отказал, така че успяха да ни вмъкнат. А по-късно можем да направим и църковна сватба, така че да имаме най-доброто и от двата свята! — допълва щастливо Лоти.

Идва ми да захвърля чашата с кафе към другия край на стаята си. Или може би да си я излея върху главата. В стомаха ми се надига някакво гадно чувство. Грешката е и моя. Можех да предотвратя това. Ако й бях казала всички неща, които ми сподели Лоркан.

Той преживява ранна криза на средната възраст… Сестра ти ще бъде невинна жертва…

* * *

— Къде си сега?

— Събирам багажа. Заминаваме за Иконос! Божичко, толкова е вълнуващо!

— Не се и съмнявам — отбелязвам с немощен гласец.

Какво да направя? Май вече не мога да направя нищо. Те са женени. Всичко свърши.

— Може пък да се сдобием с бебе от медения си месец! — допълва кокетно Лоти. — Какво ще кажеш да станеш леля, а?

— Какво?! — изправям се рязко в стола. — Лоти…

— Флис, трябва да тръгвам, таксито пристигна, хиляди целувки…

И затваря. Напълно обезумяла пак набирам номера й. Но напразно — включва се гласова поща.

Бебе ли каза? Бебе?

Идва ми да се разрева. Тя да не би да се е побъркала? Има ли някаква представа какъв товар ще бъде едно бебе към цялата тази ситуация?

Моят любовен живот се оказа пълен провал. Няма да понеса, ако и на Лоти се окаже същият. Искаше ми се тя да има онова, което аз не можах да имам. Искаше ми се мечтите й да се сбъднат. Да живее щастливо до края на дните си. Да си има къща с оградка. Стабилно, дълготрайно щастие. А не бебе през медения месец от някакъв тотален куку, който се намира в кратък семеен период, преди да подхване отново моторите. А не да седи в офиса на Барнаби Рийс със зачервени очи, коса, която се нуждае от миене, и хлапе, което се опитва да наръфа всичките юридически книги на Барнаби.

Без да мисля какво правя, набирам в „Гугъл“ хотел „Амба“. И автоматично пред очите ми изплуват сладникави картинки с ваканционни предложения. Сини небеса и залези. Прочутият басейн във вътрешния двор с деветметровия водопад. Красиви двойки, разхождащи се по плажа. Огромни легла, покрити с листа от рози. Не мога да не им призная едно — ще са направили бебето си от медения месец още преди края на нощта. Яйчниците на Лоти автоматично ще се задействат при тези гледки и на връщане към Лондон вече ще повръща.

А после, ако той наистина се окаже куку… ако я изостави… Затварям очи и отпускам лице в ръцете си. Не мога да го понеса! Трябва да говоря с Лоти! Лице в лице. Истински. Да получа цялото й внимание, а не да го усещам как хвърчи из страната на мечтите. Най-малкото, за да се уверя, че тя е наясно с последиците от действията си.

За момент застивам на стола си. Само мисълта ми се лута напред-назад като мишка в лабораторен лабиринт. Опитвам се да намеря решение. Опитвам се да открия изход. Но накъдето и да се обърна, попадам все на задънени улици…

Докато внезапно не вдигам глава, поемайки си дълбоко дъх. Стигнах го определено решение. То е много сериозно, но нямам никакъв друг избор. Ще се наложи да се изтърся неканена на медения й месец!

Не ми пука дали е подло или не! Не ми пука дори и ако тя никога повече не ми прости — защото аз самата няма да си простя, ако не го направя! Бракът е едно, но сексът без предпазни средства — съвсем друго. Трябва да замина! Трябва да спася сестра си от нея самата!

Вдигам рязко слушалката на телефона и набирам номера на отдел „Пътувания“.

— Здрасти! — приветствам Клариса, пътническия агент на компанията. — Клариса, изникна спешен случай. Налага се моментално да замина за Иконос. Да, гръцкият остров. На първия възможен полет. И трябва да отседна в „Амба“. Да, там ме познават.

— Разбрано — казва тя и чувам как ръката й междувременно заиграва по клавиатурата на компютъра. — Нали знаеш, че за Иконос има само по един директен полет на ден? Иначе трябва да прекачваш в Атина, което си е цяла вечност.

— Да, знам. Запиши ме за първия възможен директен полет! Благодаря ти предварително, Клариса!

— Ти не оценява ли наскоро „Амба“? — пита изненадано жената. — Преди няколко месеца?

— Трябва да проследя нещата отблизо — лъжа, без да ми мигне окото. — Внезапно решение. Имаме една нова идея, която сме решили да пуснем в действие — допълвам за по-голям ефект. — Проверки скоро след основната!

Това му е хубавото да бъдеш главен редактор. Никой не поставя под въпрос решенията ми. Пък и идеята за скорошни проверки наистина е добра. Отварям блекбърито си и си записвам.

— Окей! Е, ще ти се обадя скоро. Да се надяваме, че ще мога да те кача на утрешния самолет!

— Много ти благодаря!

Затварям телефона и започвам да барабаня притеснено с пръсти върху бюрото си. Колкото и да бързам, очевидно няма да успея да стигна там в близките двайсет и четири часа. А Лоти вече пътува към аерогарата. Ще се качи на днешния самолет. И довечера ще бъде в Иконос. „Апартаментът на стридата“ ще ги чака с неприлично огромното си легло, джакузито и шампанското.

Колко жени успяват да заченат още в първата си брачна нощ? Дали бих могла да го разбера от „Гугъл“? Бързо набирам Зачеване на дете първа брачна нощ, но веднага след това го изтривам. Важни в случая са не хората изобщо — важна е сестра ми. Ако можех да ги спра по някакъв начин… Ако можех да се озова там, преди да са успели да… Каква беше думата? А, да, да консумират брака си.

— Консумиране на брака! — изричам на глас, озарена от внезапно просветление. Да, Барнаби нали тъкмо това ми казваше за анулирането на брака? Сякаш отново чувам гласа му: „Означава, че бракът е невалиден. Никога не е съществувал“.

Бракът никога не е съществувал!

Това е! Това е отговорът! Анулиране на брака! Най-прекрасните думи във всеки език! Разрешението на всички проблеми! Никакви разводи, никакви юридически главоблъсканици. С едно примигване всичко свършва. И никога не се е случвало. Свободно, войници!

Трябва да го направя — за Лоти! Трябва да я измъкна! Но как, за бога, мога да го постигна? Как да… Какво да…

И тогава през ума ми се стрелва нова идея.

Затаявам дъх, докато я обмислям. Не мога да повярвам, че на мен може да ми хрумне подобно нещо! Та това е още по-подло и крайно дори от неканена поява на медения месец, но пък ще оправи всичко!

Не, не мога. Така де, как ще го направя?! Невъзможно. На всички нива. И тотално погрешно. Всеки, който стори подобно нещо на сестра си, трябва да бъде смятан за чудовище.

Добре де, аз съм чудовище.

Докато вдигам телефона, пръстите ми треперят в най-буквалния смисъл на думата. Но не съм много сигурна дали от решителност или от притеснение.

— Хотел „Амба“, ВИП услуги. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Здравейте! — изричам с леко треперещ гласец. — Бихте ли ме свързали с Нико Деметриу, ако обичате? Предайте му, че го търси Флис Грейвни от „Пинчър травъл ривю“. Кажете му, че… че е важно!

Докато изчаквам свързването, си представям Нико с всичките му сто и шейсет сантиметра и опънатия по корема костюм. Познавам Нико още от хотел „Мандарин Ориентал“ в Атина, а преди това от хотел „Сандалс“ в Барбадос. През целия си живот е работил по хотели, тръгвайки от обикновено пиколо. Днес е мениджър във ВИП отдела в „Амба“. Вече го виждам, носещ се чевръсто по мраморния под в лачените си обувки, вечно нащрек, вечно следящ какво става наоколо.

Специалността му са преживяванията на гостите. Независимо дали става въпрос за персонализиран коктейл, пътешествие с хеликоптер, плуване с делфините или трупа кючекчийки в стаята ти — той ще ти го осигури. Ако търсиш съучастник за престъпление, Нико винаги ще бъде насреща.

— Флис! — прогърмява гласът му в телефона. — Току-що разбрах, че възнамеряваш да ни посетиш, а?

— Да, ако всичко е наред, пристигам утре.

— За нас е голяма чест да те приветстваме отново в нашия хотел толкова скоро след оценката ти! Мога ли да ти помогна с нещо конкретно? Или може би това ще бъде лична визита?

Усещам въпроса в гласа му. Леко подозрение. Защо отивам при тях толкова скоро? Какво става?

— Може да се каже, че е лична — започвам, опитвайки се да подредя мислите си. — Нико, налага се да те помоля за голяма услуга! Днес сестра ми тръгва за „Амба“. Току-що се омъжи. На меден месец е.

— Прекрасно! — гласът му едва не ме отвява от стола. — Гарантирам ти, че сестра ти ще получи медения месец на своите мечти! Ще изпратя при нея най-доверения си иконом! Ще я посрещнем още при пристигането и на чаша шампанско ще подредим плана за прекарването им тук! Може би нещо по-специално…

— Не, Нико, не! Не ме разбираш! Искам да кажа… идеята ти звучи прекрасно, разбира се! Но услугата, за която ще те помоля, е от малко по-друг характер! — започвам да кърша притеснено пръсти. — Необичайна е.

— Виж какво, в този бранш съм от много години — отбелязва любезно Нико. — И за мен нищо не е обичайно. Искаш да я изненадаш с нещо? Или може би искаш от мен да оставя подарък в стаята й? Или може би специален масаж за двойки в частно бунгало на плажа?

— Не точно.

Божичко, но как да му го кажа?

Хайде, Флис, все някак си трябва да му го кажеш!

— Нико, искам да им попречиш да правят секс! — изричам, докато не съм се отказала.

В другия край на линията настъпва гробна тишина. Ето че успях да притесня даже Нико.

— Флис, би ли повторила молбата си, ако обичаш? — изрича накрая старият ми приятел. — Опасявам се, че не те разбрах много добре.

Опасявам се, че ме е разбрал идеално.

— Искам да им попречиш да правят секс — изричам аз колкото ми е възможно по-отчетливо и ясно. — Никакъв секс. Никаква първа брачна нощ. Или най-малкото, докато не се появя аз! Направи всичко, което ти хрумне! Сложи ги в отделни стаи, разсей ги с нещо, отвлечи единия от тях, ако трябва… Всичко, което е необходимо!

— Но те идват на меден месец! — изфъфля Нико, вече тотално сащисан.

— Да, знам. И точно затова те моля да го направиш.

— Искаш да провалиш първата брачна нощ на собствената си сестра? — провиква се шокиран той. — Искаш да застанеш между мъж и неговата млада съпруга? Които са съчетани пред Господ Бог?

Май трябваше да му обясня по-добре.

— Нико, тя встъпи много прибързано в този брак. И не беше пред Бога! Това е огромна, непростима грешка! Трябва да разговарям с нея! Ще хвана първия самолет, за който ми намерят място, но междувременно, ако успеем да ги държим разделени…

— Да не би тя да не обича мъжа си?

— Тъкмо обратното — отговарям силно притеснена. — Всъщност няма търпение да скочи в леглото при него. Затова ще бъде особено трудно да бъдат спрени!

Нова порция тишина. Мога само да си представям обърканото изражение на Нико.

— Флис, опасявам се, че не мога да се съглася да изпълня тази твоя така странна молба — изрича накрая той. — Но пък бих могъл да предложа на сестра ти вечеря за сметка на заведението на главната маса в нашия морски ресторант…

— Нико, моля те, чуй ме! — прекъсвам го отчаяно. — Става въпрос за моята малка сестра, разбра ли ме? Съвсем наскоро беше изоставена от мъжа, когото обичаше, и сега се втурна в този брак, за да му отмъсти! И почти не познава човека, за когото се омъжи! А преди малко ми приказваше за забременяване моля ти се! Аз не познавам съпруга й, но както разбирам, е малко хахо и тотално непостоянен тип. Представи си собствената ти дъщеря да провали живота си, като се омъжи за неподходящ тип! Ще сториш всичко по силите си, за да я спреш, нали?

Познавам дъщерята на Нико. Казва се Мая. Възхитително десетгодишно момиченце с панделки в косите. Надявам се това да му повлияе.

— Ако не правят секс, бракът им може да бъде анулиран! — побързвам да допълня. — Защото няма да бъде консумиран. Но ако го направят…

— Ако го направят, това си е тяхна работа! — провиква се Нико, очевидно на ръба на търпението си. — Флис, това тук е хотел, а не затвор! И аз не мога непрекъснато да следя къде са и какво правят гостите ни! Не мога да направлявам… действията им!

— Ти не можеш да го направиш? Точно ти?! — хвърлям ръкавицата на предизвикателството аз. — Великият Нико не може да направлява живота на гостите си за двайсет и четири часа?!

Проблемът при Нико е, че се гордее, че може да разрешава всякакви проблеми. Абсолютно всякакви. Сигурна съм, че вече в главата му се въртят идеи.

— Ако сториш това за мен, ще ти бъда вечно благодарна! — снишавам заговорнически глас аз. — И естествено, ще изразя благодарността си, като напиша нова оценка за хотела. Пет звезди! Гарантирам ти ги!

— Вече сме имали привилегията да получим пет звезди от вашето списание! — парира ме той.

— Тогава шест звезди — импровизирам. — Ще измисля нова категория, ако се налага — специално за вас! „Новият суперлукс хотел от световна класа.“ И ще поставя снимка на хотела на корицата. Знаеш ли колко струва това? Имаш ли представа колко доволни ще бъдат шефовете ти?

— Флис, разбирам дилемата, пред която си изправена — не се предава Нико. — Но и ти разбери, че не мога да се меся в личния живот на гостите си, особено когато са дошли при нас на меден месец!

Звучи доста решително. Налага се да извадя тежката артилерия.

— Окей! — снишавам още повече глас. — Слушай ме сега! Ако ми помогнеш за това, ще публикувам специална статия за теб в нашето списание! Лично за теб — Нико Деметриу! Ще те нарека… „тайната на успеха на «Амба»“! Най-безценната придобивка на хотела. Най-великият ВИП мениджър на света! Помисли си само! Всички в индустрията ще го видят! Всички ще го прочетат!

Няма нужда да се впускам в подробности. Нашето списание се изпраща в шейсет и пет страни. Всеки изпълнителен директор на всеки хотел най-малкото го преглежда. Подобна статия би могла да бъде за него билет към всяка работа в бранша, за която Нико си е мечтал!

— Знам, че отдавна мечтаеш за „Четирите сезона“ в Ню Йорк — допълвам тихо.

Сърцето ми тупти като лудо. Никога досега не съм злоупотребявала с позицията си и сега усещам как адреналинът ми се качва. Което е отчасти добре, отчасти зле. Ето така започва корупцията. Да, знам. Утре сигурно ще започна да разменям положителни отзиви за куфарчета с пари или ядрени ракети.

Но това е изключение. Така си казвам. Изключение при смекчаващи вината обстоятелства.

Нико мълчи. Усещам как съвестта му се бори с професионалните амбиции и се ругая вътрешно, че го поставям в подобно положение. Но не аз бях тази, която започна цялата шарада, нали така?! Именно.

— Ти си истински майстор, Нико — не пестя ласкателствата си аз. — Ти си гений в осъществяването на всички желания! И ако на света изобщо съществува човек, който може да го направи, това си само ти!

Дали успях да го убедя? Дали не откачам? Дали пък в момента вече не изпраща скандализиран имейл до Гавин?

Тъкмо се каня да се откажа, когато чувам в телефона тихия му заговорнически глас:

— Добре, Флис, но не обещавам нищо!

В гърдите ми отново проблясва надежда.

— Напълно те разбирам — отвръщам със същия заговорнически тон аз. — Но… ще опиташ, нали?

— Ще опитам. Но само за двайсет и четири часа. Как се казва сестра ти?

Да! О, да!

— Шарлот Грейвни! — изричам, прималяла от щастие. — Макар да предполагам, че вече ще се запише като госпожа Пар. Съпругът й се казва Бен Пар. Резервирали са „Апартамента на стридата“. Нямам нищо против това, стига да не правят секс! Тоест един с друг — допълвам незнайно защо.

Отново продължителна тишина.

— Това ще бъде най-странният меден месец, който съм виждал — отбелязва простичко Нико.