Софи Кинсела
Сватбена нощ (10)

Девета глава
Флис

Образователно. Това е образователно пътуване. Точно така!

Не съм искала разрешение. Не съм пускала предупреждение. Не съм седяла в кабинета на директорката, за да слушам поредната даскалска лекция. Имам усещането, че в дадения случай елементът на изненада е от ключово значение.

— Госпожо Фипс? — надниква в стаята главата на госпожа Хокинг. — Искала сте да ме видите?

— О, здравейте! — усмихвам се колкото ми е възможно по-самоуверено. — Да. По един незначителен въпрос. Ще се наложи да взема Ноа с мен за няколко дена. Отиваме на един гръцки остров. Образователно пътуване.

— Аха! — смръщва се доста необещаващо учителката. — Опасявам се, че за това ще се наложи да искате разрешение от директорката…

— Разбирам — кимвам. — За съжаление нямам време да питам директорката, тъй като, както разбрах, тя днес отсъства.

— Така е. А вие кога планирате да тръгнете?

— Утре.

— Утре? — ахва ужасена госпожа Хокинг. — Но срокът започна едва преди два дена!

— О, да! — правя се на изненадана аз, сякаш изобщо не го знам. — Е, опасявам се, че става въпрос за спешен случай.

— Какъв по-точно?

Свързан с един меден месец и предотвратяване на секс. Е, знаете как е.

— Семеен проблем — импровизирам. — Но както вече казах, пътуването ще бъде и образователно. Невероятно образователно! — и разпервам ръце, за да й покажа колко образователно ще бъде това пътуване. — Невероятно образователно!

— Хммм — учителката се пъне като магаре на мост. — Това май е четвъртият път за тази година, в който Ноа ще отсъства толкова дълго от училище?

— Така ли? — правя се на ударена. — Ами, не съм много сигурна…

— Знам, че нещата са… — прочиства гърлото си — доста трудни за вас. С работата и… всичко останало.

— Да.

И двете се вторачваме умно в тавана, като че ли искаме да изтрием спомена за онзи път, когато Даниел бе довел в училището цял екип мастити адвокати точно по времето, когато прибираме децата, а аз избухнах в сълзи и практически плаках на рамото й.

— Добре — въздъхва накрая учителката. — Много добре. Ще предам на директорката.

— Благодаря ви! — изричам смирено.

— В момента Ноа има допълнителен урок, но ако дойдете с мен, ще ви дам чантата му.

Тръгвам след нея към празната класна стая, която мирише на дърво, боя и пластилин. Помощник-учителката Елън тъкмо чисти няколко пластмасови кофички. Когато ме вижда, лицето й грейва. Елън има съпруг с голяма заплата, работещ в банка, и е голяма почитателка на петзвездните хотели. Чете редовно нашето списание и непрекъснато ме пита за най-новите предложения за спа туризъм и дали с Дубай вече не е свършено като дестинация.

— Госпожа Фипс ще води Ноа на образователно пътуване до някакъв гръцки остров — изрича госпожа Хокинг с изражение, което по-скоро подсказва: „Тази безотговорна майка заминава на алкохолен туризъм за няколко дена и влачи със себе си сина си, за да може да се опие от изпаренията, но аз какво мога да сторя?“.

— Прекрасно! — възкликна Елън. — Но какво ще стане с новото ви кученце?

— Новото какво? — зяпвам я изумено.

— Ноа непрекъснато ни разказва за новото ви кученце. Кокер шпаньол, доколкото разбрах.

— Кокер шпаньол ли? — изсмивам се аз. — Нямам представа откъде му е хрумнало. Ние нямаме кученце, нито пък ще си вземаме кученце… — не довършвам. Госпожа Хокинг и Елън се споглеждат. — Какво има?

Настъпва тишина. А после госпожа Хокинг въздъхва и отбелязва:

— Ние също се чудехме дали… Но кажете ми, наистина ли дядото на Ноа е починал наскоро?

— Не! — отговарям и се облещвам срещу нея.

— И не е претърпял операция на ръката по време на ваканцията? — вметва Елън. — На Грейт Ормънд Стрийт?

— Не, разбира се! — поглеждам ги сащисано аз. — Това ли ви е разказвал?

— Моля ви, не се тревожете! — побързва да се намеси госпожа Хокинг. — Още миналия срок забелязахме, че Ноа има… доста голямо въображение. Разказва всякакви истории, някои от които не са верни, разбира се.

Вторачвам се ужасено в нея.

— Какви други истории?

— Съвсем нормално е за децата в тази възраст да живеят в свой свят на фантазиите — продължава да ме наставлява тя. — А да не забравяме и проблемите у дома, които той има. Но ще надрасне този период, сигурна съм!

— Какви други истории? — настоявам аз.

— Ами… — започва госпожа Хокинг и двете с Елън пак си разменят погледи. — Каза, че е претърпял трансплантация на сърцето. Ние, очевидно, се сетихме, че не е така. Спомена и за някаква сурогатна сестричка, на което също не повярвахме…

Сърдечна трансплантация? Сурогатна сестричка? Но откъде изобщо синът ми знае за тези неща?

— Ясно — изричам накрая. — Ще поговоря с него.

— Но бъдете внимателна — отбелязва с усмивка госпожа Хокинг. — Както вече ви казах, това е съвсем нормален период за дете на неговата възраст. Може би търси внимание, а може би дори не осъзнава, че го прави. Както и да стоят нещата, сигурна съм, че ще надрасне този проблем.

— Веднъж дори разказваше, че сте изхвърлили всичките дрехи на бившия си съпруг на улицата и сте поканили съседите да си вземат каквото им харесва! — допълва през смях Елън. — Боже, такова въображение има това дете!

Тук лицето ми пламва. Мамка му! А аз си мислех, че спи, когато го направих!

— Какво въображение наистина! — опитвам се да звуча искрено. — Кой, за бога, би направил подобно нещо?!

Лицето ми все още пламти, когато се появявам в отдела за деца със специални нужди. Ноа има специален урок всяка сряда, защото писането му е ужасно. (В заглавието на официалната причина има израза „пространствена координация“ и ми струва по шейсет паунда на урок.)

Пред вратата има чакалня и аз присядам на миниатюрното канапе. Срещу мен има лавица с моливи със специално покритие, ножици в странни форми и торбички. Има и специална лавица с книги от рода на „Как се чувствам днес?“. Телевизорът на стената тихо предава някаква специална програма за деца.

Улавям се, че си казвам, че няма да е зле и в нашия офис да направят такъв отдел. Не бих имала нищо против да бягам по половин час седмично от работа, за да си играя с торбички и да соча към картичка, на която пише: „Днес съм тъжна, защото шефът ми е лайно“.

— „… претърпях операция на Грейт Ормънд Стрийт“ — привлича вниманието ми глас от телевизионния екран. — „След това ръката ми беше подута и вече не можех да пиша“ — вдигам очи и виждам малко азиатче как говори пред камерата. — „Но Мари ми помогна пак да се науча да пиша“ — започва музика и се вижда сцена как момиченцето се бори с един молив, докато някаква жена я направлява. Последният кадър е на същото момиченце, което се усмихва гордо, докато показва рисунката си. Филмът завършва и аз примигвам срещу телевизора силно озадачена.

Грейт Ормънд Стрийт? Това съвпадение ли е?

На екрана се появява момченце с лунички и заявява:

— „Майка ми ще си има сурогатно бебе. В началото се чувствах забравен. Но сега много се вълнувам.“

Какво!

Грабвам дистанционното и усилвам звука, докато Чарли представя своята сурогатна сестричка. Филмчето завършва с кадър как всички седят заедно в градината. Следва Роми, на когото са сложили кохлеарен имплант, после Сара, чиято майка се е подложила на пластична операция и сега изглежда различно (но в това няма нищо лошо), а накрая идва и Дейвид с новото си сърце.

Бързо преценявам, че това дивиди всъщност няма никаква цел. Това е по-скоро безплатна реклама за други дивидита. И върви непрекъснато. Една след друга вдъхновяващи, сърцераздирателни истории.

Започвам едва ли не да преглъщам сълзите си, докато всяко дете разказва своята болезнена история. Но едновременно с това кипя от възмущение. Никой ли тук не се е сетил да гледа това дивиди? На никого ли не му е хрумнало да свърже историите на Ноа с гледаното на този телевизор?

— „Сега вече мога да тичам и да играя — казва Дейвид весело пред камерата. — Мога да играя с Луси, новото си кученце!“

И Луси се оказва кокер шпаньол. Естествено. Вратата внезапно се отваря и Ноа излиза навън, воден от госпожа Грегъри, учителката на деца със специални нужди.

— Ааа, госпожо Фипс! — казва тя, както казва всяка седмица. — Ноа се справя много добре!

— Прекрасно! — усмихвам й се любезно аз. — Ноа, скъпи, облечи си якето — когато синът ми се насочва към закачалката, аз се обръщам към госпожа Грегъри и с тих глас допълвам: — Госпожо Грегъри, току-що гледах вашето тъй интересно дивиди! Ноа има богато въображение и смятам, че се идентифицира с тези деца, които гледа, малко по-силно от обичайното. Мога ли да ви помоля да изключвате телевизора, когато той чака за вашия час?

— Идентифицира ли се? — поглежда ме озадачено тя. — По какъв начин?

— Казал е на госпожа Хокинг, че е претърпял сърдечна трансплантация — отсичам директно аз. — И операция на ръката на Грейт Ормънд Стрийт. И всичко това е дошло от дивидито! — допълвам и посочвам телевизора.

— Божичко! — ахва объркано тя.

— Нищо лошо не е станало, но може би бихте могли да заредите друго дивиди? Или изобщо да изключите телевизора? — изричам, като й се усмихвам мило. — Много ви благодаря!

Някои деца си мислят, че са Хари Потър. Само моето обаче е в състояние да реши, че е пострадало от нещо сериозно. Докато излизаме, аз стисвам лекичко ръката на Ноа и отбелязвам:

— Е, скъпи, гледах дивидито на твоята учителка. Забавно е да гледаш истории, нали? Имам предвид истории за други хора! — допълвам, като наблягам на тези думи.

Ноа обмисля казаното от мен дълго и съсредоточено. Накрая отсича:

— Ако майка ти си направи пластична операция, няма значение. Дори и да изглежда различно. Защото сега вероятно е по-щастлива.

Усмивката ми застива на лицето ми. Моля те само да не е казал на учителките, че съм се подложила на пластична операция и сега съм по-щастлива!

— Напълно — опитвам се да звуча спокойно аз. — Ъхъм… Ноа, нали знаеш, че мама не си е правила пластична операция?

Ноа избягва погледа ми. Божичко, какво ли е казал?

Тъкмо се каня да му повторя, че нямам никакви пластични операции (една инжекция с ботокс месечно не се брои), когато телефонът ми иззвънява. Съобщение от Лоти. Ужас! Само не ми казвай, че вече са успели да го направят някак си!

Качваме се на самолета. Какво мислиш за клуба 10 хил. метра? Бихме могли после да наречем бебето Майлс или Майли. ххх

Пиша бързо отговор:

Не бъди вулгарна! Приятен полет. ххх

И продължавам да гледам телефона си няколко минути след като съм натиснала бутона за изпращане. Няма да се опитат да го направят в самолета. Няма начин! Освен това от контрола на полетите ще изпратят до екипажа на самолета дискретно съобщение, с което ще ги предупредят за необузданата двойка. И те ще се погрижат да ги удържат. Значи мога да се отпусна.

И въпреки това сърцето ми препуска. Поглеждам часовника си и се изпълвам с поредното безсилие пред липсата си на опции. Един директен полет до Иконос на ден? Истинска лудост! Искам да бъда там още сега!

Но тъй като не мога, ще направя кратко проучване.

* * *

Откривам го точно там, където очаквах — в кутия под леглото й, заедно при останалите. Лоти започна да си води дневник още на петнайсет и знам, че вземаше тази работа много на сериозно. Понякога ми четеше откъси и дори смяташе да ги публикува някой ден. Или понякога спонтанно отбелязваше: „Както писах вчера в дневника си…“ — сякаш този факт щеше да направи мислите й доста по-значими от моите (не хроникирани, изгубени сред мъглите на времето, историята ще плаче за тях).

Никога до този момент не бях чела дневниците на Лоти. Все пак съм човек с морал. Освен това не ми е пукало. Но сега се налага да понауча някои неща за този Бен, а това е единственият източник, за който се сещам. Никой няма да разбере какво съм направила.

Паркирала съм Ноа в кухнята, вперил очи в телевизионния екран и „Бен Тен“. А аз сядам на леглото й и от завивката се понася нейният аромат — флорален, сладък и чист. Когато беше на осемнайсет, си слагаше „Итърнити“ — долавям този аромат и сега, носи се от дневника.

Така. Сега да се заемаме със задачата. Чувствам се много напрегната и виновна, докато седя тук, въпреки че аз съм човекът, на когото Лоти оставя винаги резервен ключ от апартамента си и имам пълното право да съм тук. А и тя е на самолета, на хиляди километри от мен. В крайна сметка, ако някой влезе, винаги мога да пъхна дневника под възглавницата и да кажа: „Просто наглеждам къщата“.

Отварям дневника напосоки.

Флис е такава кучка!

Какво?

— Я си гледай работата! — отвръщам, без да се замислям.

Добре де, това беше твърде незряло от моя страна. Няма смисъл да правя прибързани заключения. Все трябва да има някакво обяснение. Зачитам се по-внимателно. Както става ясно, аз съм отказала да й дам дънковото си яке за свободната й година.

Аха, така значи! Аз съм кучка, защото съм отказала да й дам якето, за което съм платила лично? Толкова съм бясна, че ми идва да й звънна веднага и да си изясним тази работа веднъж завинаги. А между другото къде е записала как съм й дала към шест чифта чехли, които така и не видях повече, както и слънчевите ми очила „Шанел“, защото тя не ме остави на мира, докато не й ги дам?

Вторачвам се в дневника и тихо беснея, а след това се насилвам да обърна напред няколко страници. Не мога да си позволя да се поддавам на някакъв си петнайсетгодишен спор. Трябва да продължа напред. Трябва да стигна до Бен. Докато обръщам страниците и преглеждам текста, почти имам чувството, че пътувам с нея из Европа. Първо в Париж, после Южна Франция, след това Италия — все в кратки откъси. Започвам да се пристрастявам към четенето им.

… мисля да се преместя да живея в Париж, когато остарея… изядох твърде много кроасани, бррр, дебела съм… онзи тип, дето му викат Тед, който е в университета и е МНОГО ГОТИН… много разбира от екзистенциализъм… Аз също би трябвало да се заема с него, според него ми е в кръвта.

… УДИВИТЕЛЕН залез… пих твърде много ром с кола… наистина, ама НАИСТИНА изгорях… спах с онзи Пийт, макар че не трябваше… решихме да се преместим в Южна Франция, когато станем дъртаци на по трийсет…

… ще ми се да знаех повече италиански. Това е мястото, където искам да живея, завинаги… НЕВЕРОЯТНО е… изядох твърде много сладолед, бррр, краката ми са ужасни… утре тръгвам за Гърция…

… това място е ЗАШЕМЕТЯВАЩО… страхотна купонджийска атмосфера, сякаш всички просто сме се намерили… бих могла да изкарам целия си живот със сирене фета… да се гмуркам в подводните пещери… онзи тип Бен… на пикник с няколко други момчета и Бен… спах с Бен… НЕВЕРОЯТНО…

— Лоти? — прекъсва ме нечий мъжки глас и аз се стряскам толкова много, че дневникът полита във въздуха. Присягам се инстинктивно към него, но после си давам сметка, че това е уличаващ жест, затова рязко дръпвам ръка и той пада на пода, където го сритвам. И накрая вдигам очи.

— Ричард?!

Той стои на прага с шлифер, разчорлена коса и куфар в ръка. По лицето му се сменят различни емоции и определено прилича повече на младия Гордън Браун, отколкото на младия Пиърс Броснан.

— Къде е Лоти? — пита той.

— Аз наглеждам апартамента й — промърморвам с пламнало от срам лице и стрелкащи се във всички посоки очи.

Ричард ме поглежда така, сякаш изобщо не звуча смислено. Което вероятно е напълно вярно.

— Къде е Лоти? — повтаря той, този път по-настойчиво. — Какво става? Отивам в работата й, но никой не иска да ми каже къде е. Идвам тук, заварвам на леглото й теб. Просто ми кажи къде е тя! — отсича и пуска куфара си. — Да не би да е болна?

— Болна ли? — провиквам се аз и почти се изсмивам истерично. — О, изобщо не е болна! А ти какво правиш тук, Ричард?

На куфара му се вижда етикетът от летището. Очевидно е пристигнал направо оттам по крайно романтичен начин. Тъжно ми е, че Лоти не е тук, за да го види.

— Допуснах грешка — казва той. — Огромна грешка! — запътва се към прозореца, впива поглед навън, а след това се обръща към мен и подхвърля: — Не знам какво ти е казала.

— Доста неща — отговарям дипломатично.

Не мисля, че ще се зарадва да чуе, че сестра ми е споделяла с мен всичко, включително и неговата страст по правене на секс със завързани очи, а нейната — със секс играчки, за които се ужасява, че ще бъдат открити от чистачката.

— Е, разделихме се — изрича бавно той. — Преди няколко седмици.

Хайде бе!

— Да, разбрах за това — кимвам. — Тя беше много разстроена.

— Е, аз също! — отсича той, като се извърта на пета. — Дойде ми като гръм от ясно небе! А аз си мислех, че сме щастливи заедно. Мислех си, че тя е щастлива!

— Тя беше щастлива! — изтъквам. — Но не виждаше накъде отиват нещата.

— Искаш да кажеш… — започва той, дълго мълчи и накрая изрича: — Брак?

Този негов маниер леко ме жегва. И аз самата не съм кой знае какъв фен на брака, но не е необходимо да изглежда чак толкова неентусиазиран от тази мисъл.

— Идеята не е чак толкова странна — изтъквам. — Когато хората се обичат, обикновено правят така.

— Да, знам, ама… — смръщва се той, сякаш говорим за някакво откачено хоби, което правят хората по риалити програмите за откачалки. Това вече започва да ме вбесява. Ако беше събрал кураж и й беше предложил, когато трябва, нищо от последвалите неща нямаше да се случи!

— Какво искаш, Ричард? — тросвам му се аз.

— Искам Лоти. Искам да говоря с нея. Искам да се върнем към нашия живот. Тя не отговаря нито на обажданията, нито на имейлите ми. Затова заявих на шефа си, че се връщам в Англия! — последното го изрича с невероятна гордост, като че ли е направил кой знае какъв велик подвиг.

— И какво ще й кажеш?

— Че ние сме родени един за друг! — отсича категорично той. — Че я обичам. Че ще можем да оправим нещата. Че може би някога, на някакъв етап бихме могли да помислим дори и за брак!

На някакъв етап да помислят за брак ли? Брей, този човек определено знае как да омае едно момиче!

— Е, опасявам се, че си закъснял! — отсичам, изпълнена със садистично удоволствие при тези думи. — Защото тя вече е омъжена!

— Какво? — смръщва се Ричард, очевидно неспособен да осъзнае чутото.

— Омъжена е!

— Какво искаш да кажеш с това, че е омъжена? — все още не разбира горкичкият.

О, за бога, какво бих могла да искам да кажа с това?!

— Че е омъжена! Че е взета от друг! Впрочем точно в този момент лети за медения си месец на остров Иконос! — поглеждам часовника си. — Да, вече наистина летят.

— Какво?! — провиква се Ричард и бръчките в челото му заприличват на гръмотевици. Да, определено е като Гордън. Всеки момент го очаквам да хвърли срещу мен лаптопа си. — Но как е възможно да е омъжена?! Какви, за бога, ми ги приказваш?

— Ами вие скъсахте, тя претърпя буквално нервен срив, срещна своя стара изгора, който й предложи на мига, а тя каза да, защото беше в шок, невероятно нещастна, а и много го харесва. Ето за това ти говоря! — провиквам се в отговор и го поглеждам на кръв. — Е, схвана ли сега?

— Ама… кой е той?

— Гаджето й от годината преди университета. Не го беше виждала петнайсет години. Първа любов и всичко останало.

Ричард ме оглежда подозрително. Буквално виждам как колелцата в главата му се въртят и той постепенно си дава сметка, че това не е номер. Че говоря истината. И тя наистина е омъжена.

— Мамка му! — плясва се по челото той и с двете си ръце.

— Именно. И аз се чувствам така.

Настъпва унило мълчание. Лек дъждец започва да барабани по прозореца и аз обгръщам с ръце тялото си. Сега, след като адреналинът по наказанието на Ричард се е оттеглил, се чувствам уязвима и нещастна. Ама че каша!

— Е — въздъхва накрая той, — очевидно това е краят.

— Сигурно — свивам рамене аз. Не смятам да споделям с него плановете си. Последното, от което имам нужда, е той да се намесва или да прави глупавите си предложения. В момента най-важното за мен е да изтръгна Лоти от Бен — за нейно добро. А ако след това Ричард все още иска да прави нов опит, това си е негова работа.

— И… какво знаеш за този тип? — излиза той внезапно от транса си. — Как се казва?

— Бен.

— Бен ли? — повтаря подозрително той. — Никога не съм я чувал да говори за някакъв си Бен.

— Ами… — свивам рамене.

— Искам да кажа, че знам за другите й предишни гаджета. За Джейми и Шеймъс. И за… как му беше името… счетоводителя.

— Джулиан — допълвам услужливо.

— Точно така. Но никога не е споменавала Бен — отбелязва Ричард и погледът му обхожда стаята, като че ли търси някакви насоки. И накрая пада върху дневника, който лежи разтворен. Поглежда ме изумено и възкликва: — Ти да не би да четеше дневника й?

По дяволите! Трябваше да се досетя, че Ричард ще се сети. Той винаги забелязва повече, отколкото допускат за него хората. Лоти преди казваше за него, че е като полузаспал под дървото лъв, но според мен е по-скоро като бик — в един момент си пасе спокойно, в следващия вече тича с рогата напред.

— Не може да се каже точно, че го четях! — вирвам надменно брадичка. — Просто правех малко проучване за този Бен.

Погледът на Ричард се впива в мен и накрая той пита:

— И какво откри?

— Нищо особено. Стигнах само до момента, когато се запознават на Иконос…

Той се присяга към дневника. Аз светкавично също протягам ръка към него и сграбчвам един ъгъл. И двамата вече го стискаме, като всеки се опитва да го измъкне от ръцете на другия. Той е доста по-силен от мен, но аз за нищо на света няма да му позволя да чете дневника й! Всичко си има предел!

— Направо не мога да повярвам, че четеш дневника на сестра си! — ръмжи той и се опитва да изтръгне дневника изпод пръстите ми.

— А аз не мога да повярвам, че ти би чел дневника на гаджето си! — връщам му го аз. — Дай ми го! Веднага!

Накрая успявам да го изтръгна от ръцете му и го скривам до гърдите си.

— Заслужавам да знам! — стрелка ме с гневен поглед Ричард. — Щом Лоти е предпочела този тип пред мен, заслужавам да знам кой е!

— Окей! — срязвам го аз. — Ще почета на глас някои неща. Търпение!

Отново започвам да разлиствам, но този път на бързи обороти. Минавам скоростно през Париж и Италия и стигам до Иконос. Така. И какво виждам? Страница след страница пълни с името „Бен“. Бен това, Бен онова. Бен, Бен, Бен.

— Запознала се е с него в къщата за гости, където са били отседнали.

— Къщата за гости в Иконос? — блесват очите на Ричард, спомнил си за нещо. — Но тя ми е разказвала за това място милион пъти! Мястото със стълбите, нали? Където избухнал пожар и тя спасила всички? Мястото, което променило живота й завинаги. Тя винаги е повтаряла, че това е мястото, където е станала човекът, който е днес. Даже някъде пазеше снимка оттам — оглежда стаята и накрая сочи: — Ето там!

И двамата оглеждаме замислено снимката в рамка, на която Лоти се люлее на люлка, вързана за дърветата, облечена е в къса плисирана поличка и горнище на бански, а зад ухото й има цвете. Изглежда слаба, млада и щастлива.

— Но никога не ми е споменавала нищо за тип на име Бен — обажда се бавно Ричард. — Нито веднъж!

— Аха — прехапвам устни. — Е, може би просто не е искала.

— Разбирам — кимва той и присяда на бюрото й с мрачна физиономия. — Окей, тогава чети!

Оглеждам написаното от Лоти и започвам:

— Ами… най-общо казано, виждали са се на плажа… после имало купон и се запознали…

— Чети! — прекъсва ме той. — Не обобщавай!

— Сигурен ли си? — повдигам вежди към него. — Сигурен ли си, че искаш да чуеш това?

— Чети!

— Окей. Ето какво пише тя! — поемам си дъх и избирам напосоки един абзац.

Тази сутрин гледах Бен как кара водни ски. Господи, жесток е! Свири на хармоника и е толкова почернял! Правихме секс цял следобед на лодката, тъкмо няма да имаме разлики… Ха-ха! Купихме ароматни свещи и масажно масло за довечера. Единственото, което искам, е да бъда с Бен и непрекъснато да правя секс с Бен! Никога повече няма да обичам друг мъж по този начин! НИКОГА!

Млъквам, изпълнена с неудобство.

— Тя ще ме убие, ако разбере, че съм ти чела това! — промърморвам.

Ричард не отговаря. Изглежда съсипан.

— Но това е било преди петнайсет години! — опитвам се да разведря положението аз. — Тя е била на осемнайсет! Такива неща могат да бъдат написани само на осемнайсет!

— А мислиш ли, че… — започва той, но млъква. — Мислиш ли, че тя е писала нещо подобно и за мен?

А, не! Няма начин! Нищо подобно няма да правим!

— Нямам представа! — отсичам и затварям дневника. — Пък и сега е различно. Всичко е различно, когато пораснеш. Сексът е различен, любовта е различна, а още по-различен е целулитът — опитвам се да разведря атмосферата, но Ричард не ме слуша. Загледал се е в снимката на Лоти и на челото му се е образувала бръчка като пещера. Звукът от звънеца, който се разнася из апартамента, ни кара едновременно да подскочим. Когато срещам погледа му, разбирам, че през главите и на двама ни минава една и съща налудничава мисъл: „Лоти?“.

Ричард излиза в тесния коридор и аз тръгвам след него с разтуптяно сърце. Отваря вратата и аз с огромно разочарование виждам пред себе си хилав възрастен мъж.

— Аха, господин Финч! — започва заядливо старчето. Шарлот вкъщи ли е? Защото, въпреки обещанията си, не е свършила абсолютно никаква работа по терасата на покрива! Там все така е пълна бъркотия!

О, да, терасата на покрива. Дори и аз зная за нея. Веднъж Лоти ми се обади, за да ми съобщи, че е решила да започне да се занимава с градинарство и е поръчала някакви сладки градинарски аксесоари, и възнамерява да създаде градска градина на покрива.

— Вижте сега, аз съм разумен човек — тъкмо казва старецът, — но обещанието си е обещание, а и всички дадохме своя дял за тази градина, и аз наистина смятам, че това е…

— Ще го направи, разбрахте ли? — изгърмява внезапно гласът на Ричард така, че лампите в коридора на блока буквално потреперват. — В момента изработва проекта! Тя е голям творец! А подобни неща изискват време! Така че пръждосвайте се веднага оттук!

Старецът се дръпва уплашено, а аз повдигам вежди към Ричард. Брей! Не бих имала нищо против някой да се застъпи за мен поне веднъж по този начин.

Освен това се оказах права. Той определено е бик, а не лъв. Ако беше лъв, сега щеше да дебне Бен със завидно търпение из шубраците. А Ричард е прекалено прям за подобно нещо. По-скоро би нападнал директно най-близката цел, ако ще и да попилее всичко по пътя си. Метафорично казано.

Вратата се затваря и ние се споглеждаме неуверено, като че ли тази намеса е променила някак си атмосферата.

— Трябва да тръгвам — изрича внезапно той и започва да закопчава шлифера си.

— Връщаш се в Сан Франциско? — провиквам се ужасено. — Просто ей така?

— Разбира се.

— Ами Лоти?

— Какво за нея? Тя е омъжена и аз й желая щастие.

— Ричард… — примигвам, несигурна какво да кажа.

— Били са Ромео и Жулиета и сега пак са се намерили. Напълно смислено и разумно. Затова им желая късмет.

Той е разстроен, много разстроен. Виждам го. Челюстта му е скована, погледът се рее в далечината. О, боже, вече се чувствам ужасно! Не трябваше да чета на глас дневника й. Но просто ми се искаше да го извадя от самодоволството му!

— Те не са Ромео и Жулиета! — отсичам уверено. — Виж какво, Ричард, ако наистина държиш да знаеш, и двамата се намират в абсолютно шибани периоди в живота си. Лоти не е в състояние да мисли трезво, откакто двамата се разделихте, а и този Бен преживява някаква криза на средната възраст… Ричард, чуй ме, моля те! — слагам ръка на рамото му и зачаквам да ми обърне внимание. — Този брак няма да изтрае дълго! Гарантирам ти го!

— Как можеш да ми го гарантираш? — тросва ми се той, като че ли започва да ме мрази дори само за това, че съм събудила наново надеждите му.

— Просто имам такова усещане — отговарям загадъчно. — Наречи го сестринска интуиция.

— Е, както и да е — свива рамене той. — Кой знае кога ще стане — връща се в спалнята и грабва куфара си.

— Не, знае се! — хуквам след него аз и го стисвам за рамото, за да го накарам да спре. — Така де… може да е по-скоро, отколкото предполагаш. Много по-скоро. Искам да кажа, че ако бях на твое място, не бих се предала! Ще почакам да видя какво ще стане!

Известно време Ричард мълчи, като че ли се бори със собствените си надежди. А после внезапно пита:

— Кога точно се ожениха?

— Тази сутрин — отвръщам и преглъщам, давайки си сметка каква ирония има във всичко това. Ако се бе появил ден по-рано…

— Значи тази вечер е тяхната… — не довършва, сякаш не може да събере сили да го каже.

— Първа брачна нощ. Да, предполагам, че е така — замълчавам и се престорвам, че оглеждам ноктите си. С напълно невинна физиономия. — Но кой може да каже как ще мине, а?