Софи Кинсела
Сватбена нощ (1)

Пролог
Артър

Младежи! Все бързат, все препират и все държат да получат всички отговори сега и веднага. Бедни, измъчени същества. Изтощават ме.

Винаги им казвам: „Не се връщайте! Никога повече не се връщайте!“.

Младостта си е все там, където сте я оставили, и точно там трябва да си остане. Всичко, което си е заслужавало да вземете в пътешествието си през живота, вече сте го взели.

Повтарям това вече двайсет години, обаче някой чува ли ме? Чува ме, трънки. Ето го още един. Идва. Пухти и въздиша, докато се катери по хълма. Като го гледам, към края на трийсетте е, миличкият. Изглежда приятен на фона на яркосиньото небе. Прилича ми малко на политик. Политик ли казах? Не, може би на филмова звезда.

Не си спомням физиономията му. Не че това значи нещо. Аз и собственото си лице вече не помня, когато го мерна в огледалото. Забелязвам как погледът му оглежда обстановката и ме зърва седнал под любимото ми маслиново дръвче.

— Артър? — пита рязко.

— Същият.

Набързо му вземам мярката. Изглежда заможен. Носи един от онези пуловери със скъпарските емблеми. Сигурно ще издържи да ми прави компания за няколко двойни скоча — като го гледам колко е як, изобщо няма да ги усети.

— Вероятно желаете едно уиски — изричам любезно. Никога не вреди овреме да насочиш разговора по посока на най-важното.

— Не искам уиски! — сопва се той. — Искам да знам какво стана.

Прозявката ми се изплъзва от устата ми, преди да съм успял да я спра. Толкова предсказуеми! Искал да знае какво е станало. Поредният търговски банкер в криза на средната възраст, завръщащ се в младостта си. На местопрестъплението. „Остави миналото там, където е! — ще ми се да му кажа. — Обърни се! Върни се в зрелия си и пълен с проблеми живот, защото няма да го оправиш тук!“

Но той няма да ми повярва. Винаги така става.

— Скъпо момче — изричам тихо — просто си пораснал! Ето какво е станало!

— Не! — отсича нетърпеливо той и изтрива потното си чело. — Не разбирате! Идвам при вас по изключително важна причина! Изслушайте ме! — Прави няколко крачки към мен. Забележителна височина. Целенасоченост, изписана по красивото му лице. — Изключително важна! — повтаря. — Не мислех да се замесвам, но не се сдържах. Трябва да го направя! Искам да знам точно какво стана…