Софи Кинсела
Сватбена нощ (28)

Двайсет и седма глава
Флис

Отворен брак ли?

Толкова съм втрещена от тази новина, че присядам директно на куфара си, който се намира в средата на горещия, прашен тротоар, и принуждавам останалите пътници да ме заобикалят.

— Готова? — провиква се Лоркан, като се приближава към мен, следван от Ричард и Ноа, присвил очи срещу прежурящото гръцко слънце. — Уредих таксата. Хайде, трябва да тръгваме.

Аз съм твърде шашната, за да отговоря.

— Флис? — пробва пак той.

— Те имат отворен брак — изричам накрая. — Можеш ли да повярваш?

Лоркан повдига вежди и подсвирна.

— Съвсем в стила на Бен! — отбелязва.

— Отворен брак ли? — зяпва ме Ричард. — Лоти?!

— Именно!

— Не го вярвам!

— Вярно е. Тя сама ми го каза.

В продължение на няколко секунди Ричард мълчи. Диша тежко.

— Това просто потвърждава, че аз изобщо не я познавам изрича накрая. — Държах се като пълен идиот. Е, време е да сложа край на всичко това! — подава ръка на Ноа и казва: — Довиждане, приятелче! Беше ми приятно да пътуваме заедно!

— Не си отивай, чичо Ричард! — провиква се Ноа и обхваща с ръце крака на Ричард. За миг и на мен ми се приисква да го направя. Този човек ще ми липсва.

Но само го прегръщам и казвам:

— Е, късмет! Ако случайно минавам през Сан Франциско, непременно ще те потърся!

— И нито дума на Лоти, че съм стигнал дотук! — отсича той с неочаквана настойчивост. — Тя не трябва да знае нищо за глупостта ми!

— Не трябва да знае даже и за „Обичам те Лоти, повече от злоти“? — подмятам аз, като полагам усилия да не се разсмея.

— О, я стига! — сритва куфара ми той.

— Не се притеснявай! — докосвам ръката му. — Нищо няма да й кажа!

— Късмет! — казва и Лоркан, като разтърсва по мъжки ръката на Ричард. — Радвам се, че се запознахме!

Ричард се насочва към стоянката за таксита и аз сподавям въздишката си. Де да можеше Лоти да разбере… Но вече не мога да направя нищо по този въпрос. Точно сега най-важното за мен е да й поднеса най-великото извинение в целия свят. Впрочем готова съм да падна дори на колене, ако трябва.

— Добре, да тръгваме! — подканя ни Лоркан. Поглежда телефона си и допълва: — Между другото Бен не отговаря на есемесите ми. Да имаш някаква представа къде са?

— Не, нямам. Последното, което знам, е, че се канеха да правят секс, който аз прекъснах — примигвам при спомена за своето непростимо поведение. Бавно, но сигурно мъглата на лунатизма се вдига от съзнанието ми. Вече съвсем ясно виждам колко грозно съм се държала в тази ситуация. И какво от това, ако правят секс? Какво от това, ако направят бебе още на медения си месец? В крайна сметка животът си е техен! Ами да!

— Мислиш ли, че тя някога ще ми прости? — промърморвам, докато се качваме в таксито.

Очаквам от Лоркан да ми даде някакъв успокояващ отговор от рода на: „Разбира се, че ще ти прости. Връзката между две сестри е твърде силна, за да бъде разкъсана от нещо толкова дребно“. Но вместо това той сбърчва нос, свива рамене и накрая пита:

— Тя от лесно прощаващите ли е?

— Не.

— Е, в такъв случай… малко вероятно — отговаря делово.

Сърцето ми се изпълва с униние. Аз съм най-отвратителната по-голяма сестра, която се е раждала някога на земята. Лоти никога повече няма да ми проговори. И за всичко съм виновна само аз!

Набирам номера й, но веднага чувам включване на гласовата й поща.

— „Лоти — записвам на гласовата й поща сигурно за хиляден път днес, — много, много съжалявам! Трябва да ти обясня! Трябва непременно да се видим! Идвам в хотела. Когато пристигна, ще ти се обадя, става ли?“

Прибирам телефона си и започвам нетърпеливо да барабаня с пръсти по седалката. Включихме се в главния път, но все още се движим с доста скромна скорост — по гръцките стандарти. Привеждам се към шофьора и казвам:

— Може ли малко по-бързо, моля? Трябва да видя сестра си, веднага! Може ли по-бързо?

* * *

Бях забравила колко отдалечен е хотел „Амба“ от летището. Имам чувството, че изминават часове, докато пристигнем там, слезем от таксито, треснем вратите и се втурнем нагоре по мраморните стъпала.

— Дай да оставим багажа си на някое пиколо! — подхвърлям аз, останала без дъх. — Ще си го вземем по-късно!

— Става — кимва Лоркан, привиква едно пиколо с количка и мята куфарите ни на нея. — Хайде, да вървим!

Той е по-нетърпелив и от мен. Докато пътувахме насам, с всяка следваща секунда ставаше все по-докачлив и избухлив. Непрекъснато поглеждаше часовника си и се опитваше да се свърже с Бен.

— Вече сме само на една крачка от края — повтаряше непрекъснато. — Само веднъж да подпише документите, за да мога да ги изпратя във фирмата!

И сега, когато се появяваме в познатото ми мраморно фоайе, той се обръща към мен и пита:

— Къде би трябвало да са сега, а?

— Нямам представа! — отвръщам. — Откъде да знам! Може би в апартамента си горе?

През стъклените врати в задната част на фоайето се вижда проблясващото, подканящо синьо на морето. Освен мен обаче го е забелязал и Ноа.

— Морето! Морето! — дърпа ме той. — Хайде, ела! Морето!

— Да, знам, скъпи! — дръпвам юздите му аз. — След мъничко.

— Може ли един безалкохолен коктейл? — допълва детето, забелязало сервитьор, който носи на поднос няколко чаши с пъстроцветни напитки.

— По-късно — обещавам му аз. — Ще пием безалкохолни коктейли на корем, ще отидем и до бюфета и ти ще плуваш в морето. Но първо трябва да открием леля Лоти! Дръж си очите отворени, моля те!

— Бен — изрича Лоркан рязко в телефона си. — Аз съм тук, ти къде си? — затваря и се обръща към мен. — Къде е апартаментът им?

— Горе. Дано спомените не ме лъжат, но ела!

И го повеждам бързо през обширното мраморно пространство, едва избягвайки сблъсъка с група загорели мъже в бели костюми, когато до ушите ми достига познат глас:

— Флис? Фелисити!

Обръщам се и зървам познатата ми закръглена фигура да се носи по мрамора с лачените си обувки. Мамка му!

— Нико! — изписквам, като си напомням да вирна гордо брадичка. — Здравей! Ето ни и нас! И… благодаря за всичко!

— Благодариш ми за всичко ли? — възкликва отчаяно той като човек, който всеки момент ще получи удар. — Даваш ли си сметка за щетите, които нанесох, опитвайки се да ти играя по свирката? Боже, никога през живота си не бях виждал подобен фарс! Не съм и мислел, че някога ще извърша толкова много щуротии!

— Ясно — преглъщам. — Ъммм… съжалявам. Оценявам помощта ти.

— Сестра ти не е на себе си от ярост!

— Да, знам — смотолевям сконфузено. — Нико, много съжалявам! Но ще изразя благодарността си към теб с обширна статия лично за теб в нашето списание. Както ти обещах. Голяма статия. Изключително ласкателна. На двойна страница — мислено си обещавам, че тази статия ще бъде написана лично от мен. Нито една критична дума, нито една. — Има само още едно съвсем дребничко нещо, с което би могъл да ни помогнеш…

— Да ви помогна ли? — извисява възмутено глас той. — Да помогна на вас?! Виж какво, чака ме подготовка на цяла галацеремония! Флис, трябва да вървя! Моля те, не създавай повече хаос в моя хотел!

С тези думи той изпъчва наперено гърди и отминава, а Лоркан ме поглежда многозначително.

— Май си спечели голям приятел, а?

— Той ще се оправи. Ще го размекна с една бляскава статия за него — въртя се като обезумяла и оглеждам фоайето, опитвайки се да си спомня кое къде беше. — Така. Доколкото си спомням, Апартаментът на стридата е на последния етаж. А асансьорите са насам. Ела!

Докато асансьорът ни носи нагоре, Лоркан прави пореден опит да се свърже с Бен.

— Той знае, че идвам! — промърморва заплашително. — И би трябвало да е готов да подпише документите! Държи се крайно детински!

— Всеки момент ще бъдем там! — срязвам го раздразнено. — Стига си беснял!

Когато стигаме на последния етаж, аз изфучавам в коридора, повлякла Ноа за ръка, и изобщо не спирам, за да огледам упътванията. Насочвам се към вратата в края на коридора и започвам да удрям по нея с все сили.

— Лоти! Аз съм! — в този момент забелязвам миниатюрен звънец и решавам, че няма да е зле да натисна и него. За всеки случай. — Излез, моля те! Искам да ти се извиня! Съжалявам! ИЗВИНЯВАЙ! — започвам пак да удрям с юмрук по вратата, а Ноа игриво се присъединява към мен.

— Излез! — започва да пищи и също да удря по вратата. — Излез! Излез, лельо!

Внезапно вратата се отваря рязко и на прага застава непознат за мене мъж с хавлия, увита около кръста.

— Да? — изръмжава недоволно.

Втренчвам се притеснено в него. Този не ми прилича на снимката на Бен, която съм виждала. Ни най-малко.

— Ъммм… Бен? — питам. За по-сигурно.

— Не! — отсича ядосано той.

Мисълта ми препуска. Тя се е решила на отворен брак. Това да не би да означава, че… О, боже! Да не би да са си направили тройка.

— Извинете, но вие… хммм… с Бен и Лоти ли сте? — питам предпазливо.

— Не, със съпругата си съм! — изръмжава той и ме поглежда кръвнишки. — Коя сте вие?

— Това не е ли Апартаментът на стридата?

— Не, това е Апартаментът на перлата! — и сочи към дискретен надпис до вратата, на който изобщо не съм обърнала внимание.

— О, ясно. Извинете — и отстъпвам.

— Мислех, че познаваш този хотел — отбелязва Лоркан.

— Така е, познавам го. Бях сигурна, че…

Не довършвам, защото нещо улавя погледа ми откъм близкия прозорец. Прозорецът е тесен и гледа към морето и аз зървам вълнолом, украсен с цветя. Точно в средата на вълнолома се вижда двойка, която ми изглежда доста позната…

— Божичко, те са! Подновяват обетите си! Бързо! Сграбчвам пак ръката на Ноа и тримата хукваме обратно по коридора. Асансьорът е непоносимо бавен, но въпреки това не след дълго вече сме навън и тичаме по пътеки и през морави право към морето. Вълноломът е пред нас, украсен с цветя и балони, а в центъра са те — щастливата двойка, хванати ръка за ръка.

— Ще поплувам! — провиква се радостно Ноа.

— Още не — изричам задъхано. — Трябва да… — не довършвам, загледана отново в двойката на вълнолома. Те са с гръб към нас, но съм сигурна, че това е Лоти. Мисля, че това е Лоти. Само дето…

Почакайте малко! Разтривам очи, опитвайки се да се фокусирам по-добре. Май трябва да отида на офталмолог.

— Те ли са? — пита Лоркан.

— Не знам — признавам си аз. — Ако се обърнат…

— Това не е леля Лоти! — отсича презрително Ноа. — Това е друга жена!

— И мъжът не ми прилича на Бен — потвърждава Лоркан, заслонил очи с ръка. — Твърде висок е.

В този момент жената се обръща към нас и аз виждам, че изобщо не прилича на Лоти.

— Господи! — въздъхвам и се отпускам на близкия шезлонг. — Не са те, а аз не мога да тичам повече. Може ли да пийнем нещо освежително? — обръщам се към Лоркан. — А ти май вече изпусна крайния си срок. Хайде, отпусни се, ще го направите утре! Пийни нещо! Лоркан? Какво става?

Поглеждам го изумена. Лицето му се е сдобило с непознато каменно изражение. Гледа нещо над рамото ми и аз се обръщам, за да проверя какво гледа. Нормален плаж на луксозен хотел, с шезлонги и вълни, които се разбиват в пясъка, и хора, които плуват в морето, по-нататък няколко яхти, а зад тях — една огромна яхта, закотвена на доста по-дълбокото. И аз разбирам, че Лоркан гледа точно нея.

— Това е яхтата на Жернаков — изрича бавно той. — Какво прави тук?

— О, да бе! — възкликвам, като най-сетне подреждам мозайката. — Ама, разбира се! Ето къде са! Как можах да забравя?!

— Да забравиш какво!

Звучи толкова надменно, че за миг се изпълвам с негодувание. Въпреки това обяснявам:

— Лоти ми каза, но не му обърнах внимание. Бен продава компанията. Има среща с Юри Жернаков на яхтата му.

— Каквооо?! — изръмжава Лоркан и лицето му пребледнява като платно. — Не може да го направи! Постигнахме съгласие, че няма да продава! Не и сега. Не и на Жернаков!

— Може да си е променил мнението.

— Няма право да си променя мнението току-така! — възкликва Лоркан извън себе си от ярост. — Защо иначе ще съм тук със споразумение за рефинансиране в куфарчето си, а?! Защо иначе ще го гоня през цяла Европа?! Имахме толкова планове за компанията! Вълнуващи планове! Прекарахме седмици наред в прецизирането им. А сега той се съгласява на среща с Жернаков! Точно с него? — поглежда ме. — Ти сигурна ли си?

— Ето! — вадя ядосано телефона си, намирам есемеса на Лоти и го показвам на Лоркан. Докато чете, лицето му застива от ужас.

— Господи! Той отива на среща с Жернаков съвсем сам! Без никакви съветници! Ще му скроят велик номер, ще го прецакат! Как можа да постъпи като пълен глупак?!

Нещо в реакцията му събужда моя интерес. Непрекъснато ми повтаря да се успокоя за Лоти, но ето че сега буквално откача за една компания, която дори не е негова!

— Хубаво де! — отбелязвам с престорено нехайство. — Какво от това? Компанията си е негова, парите също са си негови! Теб какво те засяга?

— Ти не разбираш! — срязва ме ядосано Лоркан. — Това е истинска катастрофа!

— Не мислиш ли, че леко преиграваш?

— Не, не мисля, че преигравам! Това е много важно!

— И сега кой е този, който не вижда цялата картина, а? — срязвам го аз.

— Това е съвсем друго…

— Не е! Ако питаш мен, ти си твърде много отдаден на тази компания, което огорчава изключително много Бен и прави ситуацията толкова трудна, че се съмнявам това да завърши добре!

Ето, казах го!

— Как така ще го огорчава?! — възкликва изумен Лоркан. — Та Бен се нуждае от мен! Вярно е, че сме имали някои търкания, но…

— Изобщо нямаш представа как стоят нещата! — чувствам се толкова безсилна, че размахвам телефона си под носа му. — Лоркан, нямаш никаква представа как стоят нещата в действителност! Аз знам много повече за отношенията ти с Бен, отколкото ти самият! Лоти ми каза всичко!

— Какво ти е казала Лоти? — обажда се той, внезапно утихнал. Вторачвам се в него, несигурна какво точно да кажа. Но знам, че се налага. Той трябва да знае истината.

— Бен те ненавижда — изричам накрая. — Смята те за маниак на тема контрол. Мисли, че главната ти цел е била да се устроиш удобно и затова сега не я пускаш. Мисли, че ти се опитваш да го изтикаш от ръководството и да превземеш цялата компания. Дори веднъж си конфискувал телефона му на публично място.

— Какво? — зяпва Лоркан.

— Така е казал.

Лоркан сбърчва замислено чело. После очите му светват.

— О, боже, онзи случай! Беше, след като баща му почина. Бен пристигна в Стафордшир точно когато един от старите работници изнасяше реч. И въпреки това по средата на речта телефонът на Бен звънна и той прие обаждането — лицето му се разкривява от отвращение. — Това е престъпно грубо! Наложи се да измъкна телефона от ръцете му и да замажа нещата. Господи, би трябвало да ми е благодарен за това!

— Може. Но е бесен.

Настъпва тишина. Лоркан се тресе целият от емоции. Погледът му е вперен невиждащо в далечината.

— Устроил съм се удобно значи! — избухва накрая и ме фиксира с обвинителен поглед. — Устроил съм се удобно, а? Знаеш ли колко много съм направил за този човек? Ами за баща му? За цялата компания? Замразих собствената си кариера, за да им помогна! Отказах стотици предложения от водещи фирми в Сити!

— Не се и съмнявам.

— Аз съм човекът, който сложи началото на поредицата „Пейпърмейкър“, аз съм човекът, който преструктурира финансите му, аз дадох всичко на тази компания…

Вече не издържам.

— Но защо? — прекъсвам го безлистно. — Защо го направи?

— Кое? — зяпва ме той, сякаш не е разбрал въпроса ми.

— Защо го направи? — повтарям. — Защо изобщо отиде в Стафордшир? Защо се сближи толкова много с бащата на Бен? Защо отказа толкова хубави предложения заради това? Защо ти трябваше да се въвличаш емоционално с компания, която не е твоята?

Лоркан изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне.

— Аз… аз… трябваше да се намеся — започва. — Трябваше да поема контрола…

— Не, не е трябвало!

— Напротив, трябваше! Всичко там беше в тотален хаос…

— Не е трябвало! — повтарям и си поемам дълбоко дъх, за да си подредя мислите. — Не си бил длъжен да го правиш! Ти просто си избрал да го направиш! Намирал си се в ужасно състояние след развода си. Бил си тъжен и гневен — знам, че е много жестоко от моя страна, но се налага да продължа: — Опитвал си се да направиш същото, което направи и Лоти. Същото, което направих и аз. Да поправиш разбитото си сърце. И си избрал да го направиш, като спасиш компанията на Бен вместо него. Но не си избрал правилния начин — поглеждам го в очите и меко добавям: — Това просто е бил твоят голям Несполучлив избор!

Лоркан едва си поема дъх. Ръцете му са свити в юмруци, като че събира сили да се пребори с нещо. Виждам болката в очите му и ми е гадно, че тъкмо аз я причиних. Но същевременно си давам сметка, че не аз съм я причинила.

— Ще се видим по-късно — изрича внезапно той и се отдалечава, преди да съм успяла да кажа каквото и да било. Нямам никаква представа дали някога изобщо ще ми проговори. И въпреки това се радвам, че му казах всичко това.

Поглеждам нежно към Ноа, който ни чака да приключим с разговора си. Същински образец на търпението.

— Сега вече може ли да отида да поплувам? — пита детето. — Вече може ли?

Представям си банския му, който е далече от нас, чак в куфара му при пиколото във фоайето. Представям си и колко път е дотам. Представям си и колко малко време ни остава до залеза.

— Какво ще кажеш да поплуваш по гащи, а? — поглеждам го и повдигам закачливо вежди. — Отново?

— По гащи! — провиква се щастливо той. — По гащи! Хей!

— Флис! — вдигам глава и виждам Нико, който върви през пясъка. Ризата му е снежнобяла и колосана, както винаги, лачените му обувки — все така блестящи. — Къде е сестра ти? Трябва да поговоря с нея за програмата на галавечерята. Тя и съпругът й са нашата Щастлива двойка на седмицата!

— Е, късмет, ако я хванеш! Тя е ей там! — и соча към суперяхтата в далечината.

— Можеш ли да се свържеш с нея? — поглежда ме крайно притеснен мениджърът. — Да й звъннеш по телефона? Трябва да направим репетиция за церемонията, всички чакат и…

— Морето? — намесва се Ноа, който вече е съблякъл всичките си дрехи и ги е хвърлил на пясъка. — Може ли вече да влизам в морето, мамо?

Поглеждам към нетърпеливата му физиономия и нещо пронизва сърцето ми. И внезапно осъзнавам кое е най-важно в живота. Не галавечерята. Не първата брачна нощ. Не и спасението на сестра ми. И със сигурност не Даниел. Най-важното е точно тук, пред очите ми.

Бельото ми е черно и най-обикновено. Спокойно би могло да мине за бански.

— Извини ме! — обръщам се весело към Нико и започвам да се събличам до сутиен и бикини. — Сега нямам време! Отивам да плувам със сина си!

* * *

След половин час плацикане в тюркоазените води на Егейско море всичко на този свят си идва на мястото. Късното следобедно слънце гали раменете ми, устните ми са солени от пяната, ребрата ме болят от смях.

— Аз съм акула! — крещи Ноа и се приближава към мен откъм плитчините. — Мамо, аз съм пляскаща акула! — разплисква бясно водата към мен и аз му отвръщам подобаващо, а след това двамата се пльосваме върху мекото пясъчно дъно на морето.

Всичко при него ще бъде наред. Така си казвам, докато притискам в обятията си малкото си момченце. И двамата ще бъдем добре. А Даниел да върви да си живее в Лос Анджелис, щом толкова иска. Впрочем там е много подходящо място за него. Там и без това обичат изкуствените хора.

Усмихвам се на Ноа, който леко се полюшква в плитчините до мен.

— Не е ли забавно, а? — питам.

— Къде е леля Лоти? — пита той. — Каза, че ще видим леля Лоти!

— Сега е заета — успокоявам го аз. — Но съвсем скоро ще я видим, обещавам ти!

Всеки път, когато погледна към огромната яхта, която се извисява на хоризонта, се улавям, че се чудя какво ли става на борда й. Странното е, че докато бяхме в Англия, животът на Лоти ми се струваше толкова близък, важен и наложителен. Но сега, когато сме тук, всичко това ми изглежда безкрайно далечно.

Това не е моят живот. Не е моят живот.

И изведнъж имам чувството, че чувам името си. Обръщам се автоматично и виждам Лоркан, застанал на брега, крайно нелеп за обстановката в деловия си костюм.

— Трябва да ти кажа нещо! — крещи не особено разбираемо той.

— Не те чувам! — крещя аз, без да помръдвам.

Вече не бързам заникъде. Ако ще и да иска да ми каже, че Лоти ще има близнаци от Бен, който се е оказал заклет нацист, новината пак може да почака.

— Флис! — изкрещява пак той.

Правя му знак с ръка, който би трябвало да означава: „Заета съм с Ноа! Ще се видим по-късно!“. Но не съм много сигурна, че той го схваща.

— Флис!

— Плувам!

По лицето на Лоркан започват да се събират облаци странни емоции. Изведнъж той пуска куфарчето си на пясъка и тръгва през плитчините, без да събуе обувките си и без да се съблече. Крачи бързо през вълните, докато не стига до мен и Ноа. После спира. Потънал е във водата почти до кръста. Толкова съм сащисана, че не се сещам какво да кажа. Ноа, който бе започнал да пищи от радост в мига, в който Лоркан нагази във водата, вече се гърчи от смях.

— Хей, ама ти май наистина не си чувал за бански, а? — отбелязвам с престорена сериозност.

— Трябва да ти кажа нещо! — отсича той и ме изпепелява с поглед, сякаш всичко това е по моя вина.

— Давай! Слушам!

Настъпва продължително мълчание, нарушавано единствено от разбиването на вълните, далечното бъбрене на хора по плажа и случайния писък на чайка. Очите на Лоркан са изпълнени с допълнителна доза настойчивост, а ръката му непрекъснато гази през косата му, очевидно опитвайки се да подреди мислите под нея. Поема си дълбоко дъх. После пак. Но нищо не казва.

До нас се приближава гумена лодка, пълна с деца, а после пак навлиза в морето. И Лоркан все така продължава да мълчи. Май ще трябва да го направя вместо него.

— Позволи ми да отгатна — изричам меко. — Вероятно в различен ред, но приблизително е това. Осъзнал си, че съм права. И ти е адски трудно. Би искал някой път да поговорим за това. Чудиш се какво правиш тук, защо преследваш Бен, когато той продава всичко мило и скъпо за теб. Изведнъж виждаш живота си по нов начин и осъзнаваш, че някои неща трябва да се променят — пауза. — И ти се иска да си беше взел бански.

Отново настъпва тишина. В бузата на Лоркан заиграва някакво дребно мускулче. Настръхвам. Да не би да прекалих?

— Почти отгатна — изрича накрая. — Но пропусна две неща — прави още две крачки през водата, която вече обгръща кръста му. — Никой никога не е схващал нещата така, както го правиш ти. Никой никога не ме е предизвиквал така, както го правиш ти. Беше права за Бен. Беше права и за снимката ми в сайта. Сега пак я погледнах и знаеш ли какво видях? — пауза. — Кой, за бога, си ти? Какво гледаш? Нямам време за теб!

Тук не мога да не се усмихна.

— И беше права. „Дюпри Сандърс“ не е моя компания — продължава и челюстта му се стяга. — Може и да ми се иска да е моя, но не е. Ако Бен толкова много иска да продава, да продава. Жернаков ще закрие цялото производство само след шест месеца, но щом е решил, така да бъде. Нищо на този свят не е вечно.

— Няма ли да се чувстваш огорчен, ако това стане? — не мога да не го притисна аз. — Вложил си толкова много в работата!

— Може би — кимва съвсем откровено той. — За известно време. Но дори огорчението с течение на времето избледнява. И двамата сме длъжни да го вярваме, нали така? — погледите ни се срещат и аз се изпълвам с емпатия към него. — Емоционалната инвестиция — там играта е най-груба.

— Но за едно нещо не беше права — допълва внезапно Лоркан. — Изобщо не беше права! Радвам се, че не си взех банския!

И с тези думи той сваля сакото си и го хвърля на брега. То се приземява във водата и Ноа със смях се хвърля към него през вълните.

— Ето, хванах го! — вдига го гордо. И започва да се киска щастливо, когато Лоркан събува едната си обувка, после другата и също ги хвърля на брега. — Потънаха! Обувките ти потънаха! — крещи.

— Ноа, можеш ли да се гмурнеш, за да извадиш обувките на Лоркан? — кискам се аз. — Остави ги на брега, миличък. Както изглежда, той също ще плува по гащи!

— По гащи! — крещи щастливо синът ми. — По гащи!

— По гащи! — ухилва му се Лоркан. — Това е най-добрият начин за плуване!