Софи Кинсела
Сватбена нощ (13)

Дванайсета глава
Лоти

Не искам да звуча негативно. Но ако трябва да опиша начина, по който си представях утрото след първата ми брачна нощ, със сигурност не би изглеждало така.

Определено не би изглеждало така.

Винаги съм си представяла как със съпруга ми лежим сгушени в белите пухени завивки, меки като облак. От прозореца се носят птичи трели. Слънцето нежно гали лицата ни, докато се поглеждаме и целуваме, спомняйки си приказната си нощ, и си шептим сладки глупости един на друг, докато телата ни се приготвят да се слеят за сутрешния секс.

А не събуждане в единично легло със схванат врат, неизмити зъби, миризмата на неизядена през нощта пица и стенанието на Бен от съседното легло.

— Добре ли си? — опитвам се да звуча съчувствено, макар да ми идва да го изритам.

— Така мисля — смотолевя той и повдига глава, но с видимо усилие. Изглежда позеленял и все още е облечен с костюма си. — Какво стана?

— Ти спечели един бас — тросвам се ядосано. — Браво на теб!

Погледът на Бен се рее в далечината, а очите му се въртят наляво-надясно. Очевидно се опитва да подреди парченцата от пъзела.

— Провалих се, нали? — изрича накрая.

— Само мъничко.

— Съжалявам.

— Да. Както и да е.

— Не, наистина съжалявам!

— Схванах.

— Ама наистина, сериозно съжалявам! — смъква крака от леглото и се изправя, залюлявайки се театрално за миг. — Госпожо Пар, приемете моите най-смирени извинения! Как да ви се реванширам? — покланя се и при това движение едва не пада напред, а аз едва сдържам усмивката си. Не мога да му се сърдя дълго. Бен винаги си е бил голям кавалер.

— Изобщо не се сещам — правя се на нацупена аз.

— Случайно да има малко място в това легло?

— Може би…

Размърдвам се и повдигам завивката, за да го приема при себе си. Луксозна пухена завивка. Освен това имаме огромен избор на възглавници — двайсет различни вида. Снощи четох списъка, докато хапвах пица. Но точно сега въобще не ми пука дали възглавницата е копринена, хипоалергична, твърда или каквато и да било друга. Съпругът ми е в леглото с мен. И буден. Това е единственото, което има значение.

— Мммм — заравя лице във врата ми той. — Много си удобна. И вкусна!

— А ти си махмурлия — сбърчвам нос аз. — Поне си съблечи костюма!

— С удоволствие — и с едно движение се освобождава едновременно от сакото и ризата си, като ги измъква през главата си. После ме обкрачва с голи гърди и се ухилва. — Здрасти, жено!

— Здрасти, идиот такъв!

— Както вече казах, ще ти се реванширам — прокарва пръст по бузата ми, слиза към врата ми, под завивката и достига до ръба на невероятно скъпото ми боди. — Разполагаме с цялата сутрин!

— С целия ден! — поправям го аз и го придърпвам към себе си за целувка.

— Заслужихме си това — промърморва той. — О, боже! Господи! — ръцете му вече дърпат копчетата на бодито ми. — Лоти, помня те!

— Аз също те помня — промърморвам и аз с глас, натежал от страст. Той вече е напълно съблечен. Все така секси е, какъвто го помня, все така твърд. Всичко това е точно толкова хубаво, колкото го помня, точно толкова вълшебно…

— Мадам? — достига до ухото ми тържествения глас на Георгиос. За миг ми минава мисълта, че Бен си прави груба шега с мен. А после осъзнавам, че не е Бен. Което означава, че е икономът. Което означава…

Сядам рязко в леглото, загърната плътно със завивката. Сърцето ми препуска.

Икономът е в апартамента ни?!

— Добро утро! — провиквам се през стегнато гърло аз.

— Мадам готова ли е за закуска?

Но какво, по дяволите… Обръщам агонизиращата си физиономия към Бен, който изглежда така, сякаш се кани да удари някого.

— Ти не сложи ли на вратата знака „Не безпокойте“? — прошепва.

— Мисля, че го сложих!

— Тогава какво…

— Нямам представа!

— Добро утро! — появява се икономът на вратата на спалнята ни. — Сър, мадам, позволих си волността да ви поръчам нещо много специално. Особено предпочитано от нашите ВИП гости на меден месец. Нашата Закуска с шампанско и музика!

Зяпвам го напълно онемяла. Музика ли? Какво има предвид? Да не би…

А, не! Няма начин! Дръпвам се шокирана назад, когато на прага на спалнята ни се появява момиче. Има дълга руса коса, носи бяла гръцка туника и дърпа след себе си масивна арфа.

С Бен се споглеждаме ужасени. Как да прекратим това? Какво да направим?

— Господин и госпожо Пар, поздравления за брака ви! Днес ще ви изсвиря потпури от любовни песни, които да озвучават закуската ви! — обявява тържествено момичето и заема мястото си на сгъваемото високо столче. И в следващия момент тя вече дърпа умело струните на арфата, а Георгиос, придружен от помощника си, внася поднос след поднос, налива чашите с шампанско, бели плодове и ни поднася малки купички, в които да измием пръстите си.

Към този момент не съм успяла да отроня и думица. Това е сюрреалистично. Тъкмо се канех да преживея най-страстния секс в моя живот. Тъкмо се канех да консумирам брака си. А вместо това един шейсетгодишен мъж в сиво сако ми бели киви, а арфистката напява „Любовта променя всичко“.

Никога не съм си падала особено много по изпълненията на арфа. Но точно тази ме кара да си представям как захвърлям кошничката с миникроасани към нея.

— Моля! Любовен тост, за да отпразнуваме брака ви! — провиква се Георгиос и кимва към нашите чаши за шампанско. Ние послушно кръстосваме ръце, за да отпием от шампанското си, а без никакво предупреждение Георгиос хвърля върху нас шепа розови конфети. Шокът ме задавя. Откъде дойде това? Миг по-късно в очите ми проблясва светкавица и разбирам, че икономът ни е направил снимка.

— Снимка за спомен! — изтъква тържествено. — Ще ви я поднесем в албум с кожена подвързия! С комплиментите на управата!

Какво? Зяпвам го ужасена. Ама аз не искам да имам снимка за спомен, на която изглеждам с тежък махмурлук, разрошена и с конфети върху горната устна.

— Яж! — шепти в ухото ми Бен. — Бързо! Едва тогава ще си тръгнат!

В това има смисъл. Протягам ръка към чайника, но Георгиос скача и с укор в гласа изтъква:

— Мадам, това е моя работа!

Налива ми чаша чай и аз отпивам няколко глътки. Поглъщам няколко парчета киви, а след това се хващам за корема.

— Мммм! Много вкусно! Преядох!

— Аз също — кимва Бен. — Страхотна закуска! Но може би вече ще я отнесете, а?

Георгиос се колебае.

— Сър, мадам, нося ви специално приготвени яйца! Най-прекрасните яйца с двойни жълтъци, приготвени с шафран…

— Не, благодаря! Никакви яйца! — отсича Бен и го поглежда свирепо. — Никакви яйца! Благодаря!

— Разбира се, сър — изрича накрая икономът. После кимва на момичето, което дръпва за последен път струните, изправя се, покланя се, а после започва да издърпва арфата си от стаята. Двамата икономи вдигат подносите и ги изнасят на количката отвън. А след това Георгиос се появява отново в спалнята и изрича:

— Господин и госпожо Пар, надявам се, че сте останали доволни от нашата специална закуска с шампанско и музика! А сега чакам заповедите ви. Изцяло съм на ваше разположение. За мен няма твърде голяма или твърде малка молба, която да не мога да изпълня! — и ни поглежда раболепно.

— Страхотно! — промърморва Бен. — Знаеш ли какво, ще те извикаме, когато ни трябваш!

— Чакам заповедите ви! — повтаря Георгиос и се оттегля, като затваря вратите на спалнята.

Двамата с Бен се споглеждаме. Идва ми да избухна в истеричен смях.

— Боже господи!

— По дяволите! — върти очи Бен. — Това си го биваше!

— Ти не искаше ли да изядеш яйцата си? — подкачам го аз. — Все пак бяха с шафран, ако не си разбрал!

— Много добре знам какво искам! — отсича той, смъква презрамките на бодито ми и само усещането за кожата му върху моята е достатъчно, за да ме накара да потреперя от възбуда.

— Аз също — прошепвам и го докосвам и той също потреперва.

— Докъде бяхме стигнали? — пита и ръката му се плъзва под завивката, бавно и целенасочено. Аз съм твърде чувствителна към докосването му, за да не простена.

Очите му са огромни и страстни. Дишането му е учестено. Вече го придърпвам към себе си и устните му са навсякъде, и мозъкът ми се изпразва, предавайки контрола си над тялото ми. Окей, ето че мигът наближава. Съвсем наближава. Издавам разни звуци, както и той, и вече сме почти в края… и аз ще експлодирам… хайде, бързо…

* * *

И после застивам. Чувам някакъв звук. Движение. Точно пред вратата на спалнята.

Чисто инстинктивно избутвам Бен и сядам в леглото, застанала нащрек.

— Спри! Край! Чуй! — повече от едносрични думи не мога да изрека. — Той още е тук!

— Какво? — лицето на Бен е разкривено от желание и не съм много сигурна дали изобщо разбира какво му казвам.

— Той още е тук! — отсичам, махам ръката на Бен от гърдите си и соча уплашено към вратата. — Икономът! Не си е тръгнал!

— Какво?! — лицето на Бен почернява като градоносен облак. Премята крака от леглото и се изправя чисто гол.

— Не можеш да се покажеш в този вид! — изпищявам. — Облечи халат!

Смръщването на Бен става още по-гръмотевично. Мята си оставения в долната част на леглото хотелски халат и отваря рязко вратата на спалнята. И наистина, Георгиос си е още там — подрежда чаши в коктейлния бар.

— А. Георгиос! — опитва се да бъде любезен Бен. — Мисля, че не си ни разбрал правилно. Много благодарим! Засега е това! Благодарим!

— Разбирам, сър — покланя се икономът. — Чакам заповедите ви!

— Точно така — усещам, че търпението на Бен се изчерпва. — Е, заповедта ми към теб е да си вървиш. Напусни стаята! Излез! Адиос! — махва с ръка. — Остави ни на мира!

— Аха! — светва му най-сетне на иконома. — Разбирам. Много добре, сър. Извикайте ме, ако имате нужда от нещо! — покланя се, а след това се насочва към кухнята. Бен се поколебава, а след това тръгва след него, за да се увери, че човекът наистина е напуснал апартамента.

— Точно така — го чувам да отсича. — Върви и си вдигни краката малко, Георгиос! Не се притеснявай за нас. Не, ние сами можем да си налеем вода, благодаря. Довиждане! Чао! — затихва гласът му, когато влиза в кухнята.

Няколко секунди по-късно се появява на вратата на спалнята и се провиква победоносно: — Тръгна си! Най-сетне!

— Браво на теб!

— Упорито копеле.

— Просто си върши работата — свивам рамене. — Очевидно има много силно чувство за дълг.

— Не искаше да си тръгне, представяш ли си! — възкликва Бен. — Друг на негово място би приветствал възможността за кратка почивка! Но непрекъснато ми повтаряше, че сме щели да имаме нужда от него, за да ни налее минералната вода, а аз не мога да му обясня, че не сме чак такива ленивци. Това ме кара да се запитам какви хора изобщо отсядат тук… — Бен не довършва. Просто зяпва. Когато извръщам глава, аз също зяпвам.

Не.

Това не може да бъде!

И двамата зяпаме ококорени, когато в дневната се появява Хермес, помощник-икономът.

— Добро утро, господин и госпожо Пар! — приветства ни бодро той. Запътва се към коктейлния бар и започва да подрежда абсолютно същите чаши, които Георгиос оправяше преди няколко минути. — Да ви предложа питие? Малка закуска? Или да ви помогна с подготовката ви за деня?

— Какво… какво… — вече започва да заеква Бен. — Какво, по дяволите, правите пък сега вие тук?

Хермес ни поглежда, крайно озадачен от въпроса.

— Но аз съм вашият помощник-иконом! — изрича накрая. — Дежуря, докато Георгиос си почива! Чакам разпорежданията ви!

Имам чувството, че полудявам. Приклещени сме в ада на икономите.

Така ли живеят богатите? Нищо чудно, че знаменитостите непрекъснато изглеждат нещастни. Сигурно постоянно си мислят: „Де да можеше този иконом да ни остави да правим проклетия си секс!“.

— Моля ви! — поглежда го безсилно Бен. — Моля ви, вървете си! — и избутва Хермес към вратата.

— Сър! — възкликва уплашено Хермес. — Аз не минавам през официалния вход! Минавам през кухненския…

— Не ме интересува кой шибан вход използваш! — вече реве Бен. — Просто се махай! Изчезвай! Да те няма! Чупката! — и бута Хермес към вратата, като че ли е някаква напаст, човекът се дърпа с ужасена физиономия, а аз наблюдавам цялата сцена от прага на спалнята, увита със завивката, и тримата подскачаме дружно, когато звънецът иззвънява. Бен се вцепенява и се оглежда, сякаш очаква някакъв номер.

— Сър! — изрича с достойнство Хермес, вече напълно овладял се. — Позволете ми да отворя вратата!

Бен не отговаря. Диша тежко през ноздри. Поглежда ме, а аз свивам рамене с агонизираща физиономия. Звънецът отново звъни.

— Моля ви, сър, позволете ми да отворя вратата! — повтаря Хермес.

— Давай! — изпепелява го с поглед Бен. — Отваряй. Обаче никакви чистачи! Никакви изненадващи закуски, никакво шампанско, никакви плодове и никакви шибани арфи!

— Много добре, сър — кимва Хермес и го поглежда притеснено. — Значи ми позволихте.

Минава покрай Бен, излиза във фоайето и отваря вратата. И в апартамента връхлита Нико, следван от шестимата работници от вчера.

— Добро утро, господин и госпожо Пар! — изчуруликва мениджърът. — Надявам се, че сте спали добре, нали? Хиляди извинения за снощи! Но имам добри новини! Дойдохме да сменим леглата ви!