Софи Кинсела
Сватбена нощ (6)

Пета глава
Флис

Надявам се, че сестра ми е добре. Искрено се надявам! Нямаше ме две седмици и през тях изобщо не съм я чувала. Не е отговорила на нито един от веселите ми текстови съобщения, а при последния ни разговор по телефона ми заяви, че възнамерява да отлети за Сан Франциско и да изненада Ричард. В категорията на Несполучливите избори този определено заслужи първо място. Слава на Бога, че успях да я разубедя!

Но оттогава насам — нищо. Оставих й съобщения на гласовата поща, пращах й нови есемеси, но не — никакъв отговор. Добре че все пак успях да се свържа със секретарката й, от която разбрах, че Лоти ходи на работа всеки ден — това ще рече, че поне е жива и е добре. Но не е в стила на сестра ми да си мълчи и да не отговаря. Изобщо не е! А това ме тревожи. Много. Затова довечера ще отида да я видя, за да се уверя, че всичко е наред.

Вадя телефона си и й изпращам поредното текстово съобщение: „Здрасти, какво става???“. След това прибирам телефона и оглеждам училищния двор. Пълен е с родители, деца, бавачки, кучета и дребосъци на скутери. Днес е първият ден от учебния срок, така че наоколо има множество загорели лица, блестящи нови обувки и нови прически. И това са само майките.

— Флис! — приветства ме нечий глас, когато се измъкваме от колата. Това е Анна, друга майка. В едната си ръка държи кутия от строителни блокчета, а в другата — каишката на техния лабрадор, който се дърпа неистово. — Как си? Здравей, Ноа! Откога се каня да ти се обадя за онова кафе…

— Да, би било прекрасно — кимам учтиво.

Всеки път, когато се видим, с Анна се каним да пием кафе (което ще рече, от около две години), но така и не го правим. Но това някак си няма значение. Не това е най-важното.

— И този кошмарен проект за превозните средства — продължава Анна, докато вървим към входа на училището. — Станала съм в пет сутринта, за да го завърша. Голямо пътуване падна, няма що! — засмива се весело.

— Какъв проект?

— Нали се сещаш, онзи по домашен бит? — повдига кутията в ръката си. — Та ние направихме самолет. Не че струва нещо. Просто покрихме една играчка със сребърно фолио. Надали може да се определи като ръчна изработка, но въпреки това… Викам на Чарли: „Скъпи, госпожа Хокинг изобщо няма да се досети, че вътре има играчка!“.

— Но какъв проект? — повтарям аз.

— Е, нали се сещаш? Да изработят някакво превозно средство. Щели да ги показват на някаква изложба там… Чарли, бързо! Звънецът!

Ама какъв проект, за бога?

Приближавайки към госпожа Хокинг, виждам друга майка — Джейн Лангриндж, която стои пред нея и държи модел на туристически кораб. Направен е от дърво и хартия. Има си три комина и няколко редички илюминатори, идеално изрязани в дървото, и миниатюрни глинени фигурки на хора на палубата, които се пекат или плуват в огромен басейн. Зяпвам кораба, тотално онемяла.

— Много се извинявам, госпожо Хокинг — тъкмо казва Джейн, — но част от боята все още е мокра. Толкова ни беше забавно, докато го правихме, нали, Джошуа?!

— Здравейте, госпожо Фипс! — провиква се жизнерадостно учителката. — Как мина почивката? Надявам се добре, нали?

Госпожа Фипс. Много мразя, когато ме наричат така. Но истината е, че никой в училището не е свикнал да ме нарича „госпожа Грейвни“. А и аз не знам какво точно да правя. Не искам да разстройвам Ноа. И не искам да настоявам и да правя проблеми, отказвайки се от неговата фамилия. Пък и ми харесва да имам същата фамилия като сина си. Изглежда семейно и правилно.

Да, знаех си, че още при раждането му трябваше да му избера чисто нова фамилия. Която да е само за нас двамата. Устойчива на разводи.

— Мамо, ти взе ли балона с нагорещен въздух? — поглежда ме притеснено Ноа. — Носим ли балона с нагорещен въздух?

Поглеждам го неразбиращо. Нямам представа какви ги приказва.

— Ноа ни се похвали, че прави балон с нагорещен въздух. Страхотна идея! — привежда се над него госпожа Хокинг със светнало лице. Тя е жена в средата на шейсетте, която никога не се разделя с панталоните си. Иначе е много спокойна и уравновесена — винаги когато съм до нея, се чувствам като необуздан лунатик. И сега тя насочва поглед към празните ми ръце и пита: — Е, носите ли го?

Да виждат някъде по мен балон с нагорещен въздух?

— Не точно — чувам се да казвам. — В момента не е у мен.

— О! — унива усмивката на госпожата. — Е, ако има някаква възможност да го донесете до обед, бихме могли да го включим в изложбата, госпожо Фипс!

— Разбира се! — усмихвам й се уверено. — Просто трябва да… Един дребен детайл… Нека само поговоря за момент с Ноа — издърпвам го настрани и питам: — Кой точно балон, скъпи?

— Моят балон с нагорещен въздух за пътния проект — отговаря синът ми така, сякаш това се разбира от само себе си. — Трябваше да го донесем днес.

— Ясно — вече едва издържам да пазя самообладание. — Нямах представа, че имаш проект. Никога не си ми го споменавал.

— Забравих — признава си той. — Но нали си спомняш, че получихме писмо?

— И какво стана с това писмо?

— Тате го сложи в купата си за плодове.

В гърдите ми се надига вулканична ярост. Знаех си! Знаех си, че той е виновен!

— Ясно — повтарям и забивам нокти в дланите си. — Но тате не ми каза, че имаш проект. Срамота!

— И после си говорихме какво да направя, и тате каза: „Какво ще кажеш за балон с нагорещен въздух?“ — продължава синът ми и забелязвам, че очичките му се навлажняват. — Тате каза, че можем да направим балон и да го покрием с папиемаше, и после да му сложим отдолу кошница и в нея хора. И въжета! И да го боядисаме! Или вместо хора да бъде Батман! — бузите му блестят от възбуда. — Дали го е направил? — поглежда ме с надежда. — У тебе ли е?

— Аз просто… ще проверя — отговарям, залепила една фалшива усмивка на лицето си. — А ти върви да си поиграеш за малко на пързалката.

Отдръпвам се и набирам Даниел.

— Даниел Фи…

— Обажда се Флис! — прекъсвам го безцеремонно. — Случайно да бързаш към училището с проект за балон с нагорещен въздух от папиемаше и Батман в кошницата?

Продължителна пауза.

— О! — изрича накрая Даниел. — По дяволите! Съжалявам.

Но въобще не звучи като човек, който съжалява. Идва ми да го убия.

— Забрави твоите „съжалявам и по дяволите“, Даниел! Нямаш право да постъпваш така с Ноа, нито с мен и…

— Флис, успокой се! Това е просто някакъв си дребен училищен проект!

— Изобщо не е дребен! За Ноа той е огромен! Той е… ти си… — не довършвам, задъхана от ярост. Той и без това никога няма да разбере. Няма смисъл да си хабя думите по него. Както винаги и в това съм сама. — Хубаво, Даниел. Няма значение. Ще оправя нещата.

И изключвам, преди да съм му дала възможност да каже каквото и да било. Изпълнена съм с яростна решимост. За нищо на света няма да предам Ноа! Той ще получи своя балон с нагорещен въздух! Мога да се справя! Хайде, Флис, можеш!

Отварям багажника на колата, а после и куфарчето си вътре. Там имам миниатюрна картонена подаръчна кутийка — останала ми е от някакъв тузарски обяд. Това може да бъде кошът под балона. Връзките от маратонките ми за фитнес могат да се превърнат във въжета. Вадя лист хартия и химикалка от куфара си и правя знак на Ноа да се приближи.

— Тъкмо довършвам нашия балон с нагорещен въздух! — изричам жизнерадостно. — А ти защо междувременно не нарисуваш Батман, за да го сложим в кошничката?

Докато Ноа започва да рисува, подпрял се върху капака на колата, аз бързо вадя връзките на маратонките си. Те са кафяви и на точици. От тях ще излязат перфектни въжета. А в жабката имам малко скоч. Що се отнася до самия балон…

Да му се не види! Какво да използвам сега? Не е като да пътувам навсякъде с торба балони в колата, в случай че…

Хрумва ми една абсурдна идея. Бих могла да използвам…

Не, няма начин! За нищо на света!

* * *

Точно след пет минути аз се приближавам към госпожа Хокинг, носеща безгрижно проекта на Ноа. Майките наоколо една по една замлъкват. Впрочем постепенно целият двор се смълчава.

— Това е Батман! — сочи гордо към кошничката Ноа. — Аз го нарисувах!

Всички деца гледат към Батман. Всички майки гледат към балона. Направен е от надут „Дюрекс Ултра“. Да се не надяваш на тези презервативи колко добре се издуват! А крайчето му се поклаща най-отгоре под лекия бриз.

Чувам внезапно изхилване откъм Анна, но когато вдигам рязко очи, единственото, което виждам, са невинни изражения.

— Божичко, Ноа! — изписква накрая тихичко госпожата. — Какъв… голям балон!

— Това е нелепо! Нелепо и неприлично! — обажда се внезапно Джейн и притиска кораба до гърдите си, сякаш търси защита в него. — Това тук е училище, ако случайно сте забравили! Тук има деца!

— И що се отнася до тях, това си е съвсем приличен и невинен балон! — срязвам я аз. А после към учителката: — Много се извинявам, но съпругът ми ме излъга и… не разполагах с много време да…

— Нищо. Много е добър, госпожо Фипс! — овладява се бързо госпожа Хокинг. — Какво творческо приложение на…

— Ами ако се пукне? — намесва се пак Джейн.

— Имам резервни! — провиквам се триумфално и им показвам останалите презервативи от кутийката, разгърнати като ветрило.

И едва в този момент осъзнавам как изглежда отстрани всичко това. Твърде късно! Бузите ми пламват. Леко премествам пръсти, за да прикрия думите: „Оребрен за по-голямо удоволствие“. И „лубрикант“. И „стимулиране“. Пръстите ми буквално заиграват върху ветрилото, налагайки цензура върху невинните презервативи.

— Мисля, че в стаята ни ще се намери балон за проекта на Ноа, госпожо Фипс — изрича накрая учителката. — А тези резерви си ги задръжте за… — поколебава се, очевидно търсейки някакъв невинен начин да довърши изречението.

— Разбира се! — побързвам да кимна. — Страхотна идея! Ще ги използвам за… Именно. Така де, не — писклив смях. — Всъщност сигурно изобщо няма да ги използвам. Или поне… Аз съм отговорен родител, разбира се…

И накрая млъквам. Току-що споделих информация за начина, по който използвам презервативите, с учителката на сина си. Не съм сигурна как и какво точно се случи.

— Както и да е! — довършвам отчаяно с изкуствена усмивка.

— Значи ще си ги взема обратно. И ще ги използвам… за някаква цел.

И побързвам да напъхам презервативите обратно в чантата си. Един от тях пада и аз се привеждам да го взема, преди да е привлякъл вниманието на някой от седемгодишните наоколо. А всички майки наоколо ме зяпат така, сякаш е станала катастрофа на пътя.

— Надявам се изложбата да мине добре. Приятен ден, Ноа! — подавам балона с нагорещен въздух на сина си, целувам го по бузата, а след това се извъртам на пети и се отдалечавам към колата си, едва поемайки си дъх. Изчаквам да изляза на пътя, след което автоматично набирам Барнаби от телефона в колата си.

— Барнаби! — започвам без всякакви предисловия. — Направо няма да повярваш какво направи току-що Даниел! Ноа имал да прави проект за училището, за който Даниел изобщо не ми спомена и…

— Флис — прекъсва ме търпеливо адвокатът ми, — успокой се!

— Наложи се да връча надут презерватив на учителката на Ноа, представяш ли си?! Трябваше да изпълнява ролята на балон с нагорещен въздух! — тук чувам как Барнаби избухва в смях. — Изобщо не е смешно! — провиквам се възмутено. — Той е пълен боклук! Преструва се, че го е грижа за сина му, но е тотален егоист! Да излъже така детето си!

— Флис! — изрича Барнаби с доста по-твърд тон от обичайното и ме принуждава да млъкна. — Това трябва да спре!

— Кое? — зяпвам неразбиращо високоговорителя на телефона.

— Тези ежедневни оплаквания. Сега ще ти кажа нещо като стар приятел. Ако продължаваш по този начин, ще подлудиш всички ни, но най-вече себе си. Запомни, че в живота човек нагазва и в гадории. Разбра ли ме?

— Ама…

— Просто нагазва, Флис! — натъртва той. — Но няма нищо хубаво в това да продължаваш да газиш в тях! Трябва да продължиш напред! Да си имаш собствен живот! Върви на среща, но без да споменаваш за долните гащи на бившия си съпруг!

— Какво искаш да кажеш? — правя се на ударена аз.

— Беше една среща! Просто среща! — избухва внезапно Барнаби. Безсилието му е буквално осезаемо. — Ти трябваше да флиртуваш с Нейтън, за бога! А не да отваряш лаптопа си и да четеш цялото мръснишко досие на бившия си съпруг!

— Не съм му чела цялото досие! — побързвам да се защитя аз. — Просто си говорихме и аз случайно го споменах, и на него му стана интересно, и…

— Изобщо не му е било интересно! Просто се е държал учтиво! Но както разбирам, мърморила си цели пет минути от срещата ви за бельото на Даниел!

— Това е доста преувеличена оценка — промърморвам.

Но лицето ми вече пламти от срам. А може и наистина да са били пет минути. Към този момент бях вече леко пияна. От друга страна, за бельото на Даниел действително могат да се кажат доста неща и нито едно от тях — хубаво.

— Спомняш ли си първата ни консултация за развода, Флис? — продължава безмилостно Барнаби. — Ти каза, че каквото и да става, никога няма да се поддадеш на огорчението!

Ахвам при тези думи.

— Но аз не съм огорчена! Аз съм по-скоро… ядосана. Изпълнена със съжаление… — разравям ума си за по-приемливи емоции. — Аз съм печална. Тъжна. Философски настроена!

— Думата, която Нейтън използва, бе „огорчена“.

— Аз не съм огорчена! — почти му рева в телефона. — Мисля, че никой по-добре от мен не би могъл да прецени дали съм огорчена или не!

В другия край на линията настъпва тишина. Дишам учестено. Ръцете ми на волана се изпотяват. Връщам се мислено към срещата си с Нейтън. А аз си мислех, че говоря за Даниел по забавен, безпристрастен, ироничен начин! Нейтън нито за момент не даде знак, че не се забавлява. Но това ли правят всички около мен? Опитват се да ме развеселяват?

— Окей — смотолевям накрая. — Сега поне вече знам. Благодаря за подсказките.

— Няма защо! — звънва в ухото ми веселият глас на моя адвокат. — Но преди да кажеш каквото и да било друго, не забравяй, че аз наистина съм ти приятел, Флис! И много те обичам! Тъкмо затова се държа така с теб. Понякога, когато обичаш някого, се налага да бъдеш безкомпромисен с него, нали така? Е, до скоро!

И затваря, а аз давам ляв мигач, прехапвам долната си уста и впивам свирепо поглед в пътя пред мен. Всичко е наред. Всичко си е съвсем наред!

Когато пристигам в офиса, веднага забелязвам, че входящата ми кутия е пълна, обаче първата ми работа е да седна на бюрото си и да се вторача невиждащо в компютъра си. От думите на Барнаби ме заболя много повече, отколкото бих си признала. Аз действително се превръщам в огорчена, смахната самотна жена. И един ден ще се събудя като сбръчкана дъртофелница с черна качулка, която се мръщи на целия свят и се тътри нещастна по улицата, размахвайки бастуна си срещу всеки срещнат и отказвайки да се усмихне дори на съседските деца, които побягват ужасени, когато я видят.

Това е най-лошият сценарий.

След няколко минути се пресягам към телефона и набирам служебния номер на Лоти. Може пък двете да успеем да се поразвеселим.

Отговаря ми Доли, помощницата на Лоти.

— Здравей, Доли! — казвам. — Лоти там ли е?

— Излезе на пазар. Не знам кога ще се върне.

На пазар ли? Примигвам изненадано срещу телефона. Знам, че понякога на сестра ми й писва да седи на работа, но да излезе да пазарува и открито да го признае пред помощницата си надали е подходящ ход в настоящия икономически климат!

— Някаква представа кога ще се върне?

— Нямам представа. Пазарува за медения си месец.

Вцепенявам се. Правилно ли чух? Меден месец? Като в… след сватба?

— Ти да не би току-що да ми каза, че Лоти ще се омъжва? — изричам колебливо накрая.

— Ами да! Ти не знаеше ли?

— Не. Отсъствах две седмици от страната. Това е… Аз съм… — онемявам. Накрая: — Божичко! Е, в такъв случай й предай, че съм се обаждала и че я поздравявам!

Затварям телефона и оглеждам с нови очи празния си кабинет. Мрачното ми настроение се е изпарило. Идва ми да се разтанцувам наоколо. Лоти е сгодена! А това идва да покаже, че някои неща в крайна сметка действително си застават на мястото!

Ама… как?

Как, какво, кога, къде?

И какво е станало? Да не би в крайна сметка наистина да е отлетяла за Сан Франциско? Или пък той се е върнал тук? Или са говорили по телефона? Какво…

Пиша текстово съобщение:

ТИ СГОДЕНА?????

Очаквайки поредното радиомълчание, аз се стряскам, когато секунди по-късно получавам отговор:

ДА!!!! Нямах търпение да ти кажа!!!!

БОЖЕ МОЙ! Какво стана???

Стана много бързо. Още не мога да повярвам. Той се върна в живота ми от нищото, покани ме на ресторант, нямах никаква представа какво ще направи, АБСОЛЮТЕН ШОК!!!!

Е, това вече не се издържа! Непременно трябва да говоря с нея! Набирам мобилния й телефон, но ми дава заето. По дяволите! Ще си налея едно кафе, а после пак ще опитам. Насочвайки се към нашата малка офис кухничка и кафемашината, не успявам да сдържа широката си усмивка. Толкова съм щастлива, че ми иде буквално да се разрева, обаче редакторите в „Пинчър Интернешънъл“ не плачат на работа, така че се задоволявам само с радостна въздишка.

Ричард е перфектният мъж. Той е всичко, което мога да мечтая за Лоти. Което звучи леко майчинско, но, от друга страна, аз наистина се чувствам като нейна майка. Винаги е било така. Нашите родители някак си не успяха да издържат и твърде рано се отказаха от задълженията си, а после дойде и разводът, алкохолните запои, аферите с разни богаташи и накрая онази южноафриканска кралица на красотата… Иначе казано — оставиха ни да се оправяме сами. Лоти е с пет години по-малка от мен и започна да търси помощта ми, много преди майка ни да си замине от този свят.

Та като заместител на майката/сестра/евентуална шаферка (?) аз не мога да не бъда радостна и поласкана, че Ричард се присъединява към нашето странно малко семейство. Отстрани погледнато, той е много красив, но същевременно не чак толкова, че да изгубиш ума и дума по него. А това е много важно — според мен. Защото в крайна сметка, когато става въпрос за съпруга на сестра ти, искаш в нейните очи той да бъде истински бог на секса, но пък не чак толкова, че и ти самата да въздишаш по него. Искам да кажа… Представете си как бих се почувствала, ако Лоти доведе у дома Джони Деп, а? Именно!

Опитвам се да изследвам честно мислите си в уединението на собствената си глава. Да, в подобен случай наистина не бих могла да запазя сестринските си чувства. Най-вероятно бих се опитала да й го отмъкна. Най-вероятно бих сметнала, че нищо, освен него няма значение.

Обаче Ричард не е Джони Деп. Не че не е красив — ни най-малко! Просто не е безумно красив. И не е красив в смисъл на гей, какъвто беше онзи ужасен Джейми — непрекъснато се съревноваваше с нас за диетите. Не, Ричард е истински мъж. В очите ми понякога заприличва на по-младия Пиърс Броснан, а понякога и на по-младия Гордън Браун. (Въпреки че май аз съм единствената, която забелязва приликата с Гордън Браун. Веднъж я споменах пред Лоти и тя не знам защо взе, че ми се обиди.)

Освен това знам, че е много добър в работата. (Както и можете да предположите, когато започна да излиза с Лоти, аз автоматично разпитах из лондонското Сити за него.) Знам също така, че в редки моменти бушоните му прегарят — веднъж така се разкрещял на екипа си, че после му се наложило да води всички на обяд, за да се извини. Но пък е голям добряк. Първият път, когато го видях, носеше фотьойл, който Лоти искаше да сложи в апартамента си. А тя обикаляше из стаята и мърмореше: „Там… Не, там! О, а какво ще кажеш ей там?“. А той просто си държеше търпеливо огромния фотьойл и я чакаше да вземе решение. Тогава погледите ни се срещнаха, той се ухили и аз разбрах — тъкмо това е най-подходящият мъж за сестра ми.

Толкова съм щастлива, че ми идва да заподскачам из офиса. След всичките тези глупости около моя развод трябваше да се случили нещо хубаво. Но как точно е станало? Какво е казал той? Искам да знам всичко, абсолютно всичко! Връщам се на бюрото си и нетърпеливо набирам отново номера й. Този път тя най-сетне отговаря.

— Здрасти, Флис!

— Лоти! — избухвам възбудено. — Поздравления! Страхотни новини! Направо не мога да повярвам!

— Да, знам. Така е! — тя звучи по-еуфорично и от онова, което очаквах. Ричард очевидно се е постарал.

— Е… кога? — започвам, отпускам се назад в стола си и отпивам от кафето си.

— Преди две седмици. Още не мога да го осъзная!

— Подробности, момиче!

— Ами той ми се обади най-неочаквано — започва Лоти и се изкисква като девойче. — Направо не можах да повярвам! Мислех си, че никога повече няма да го видя, а какво остава — това!

Щом й е предложил преди две седмици, това означава, че го е нямало в страната най-много един ден. Сигурно се е приземил в Сан Франциско и после е хванал първия самолет обратно за Лондон. Браво на теб, Ричард!

— И какво ти каза точно? Падна ли на едно коляно?

— Да! Каза, че винаги ме е обичал и винаги е искал да бъде с мен, а после поне десетина пъти ме попита искам ли да се омъжа за него и накрая… аз казах да! — превъзбудата й отново взема превес. — Можеш ли да повярваш?!

Въздъхвам щастливо и пак отпивам от кафето си. Толкова е романтично! Приказно е направо! Чудя се дали да не се скатая от онази пресконференция на „Бритиш Еъруейс“ и да не заведа сестра си на обяд.

— И какво още? — продължавам да подпитвам аз. — Връчи ли му пръстена?

— Разбира се, че не! — провиква се възмутено Лоти.

Слава на Бога, за което. Тази идея с пръстена никога не ми е допадала.

— Значи в крайна сметка реши да се откажеш от пръстена, така ли?

— Дори не ми е хрумвало! — за мое изумление тя звучи дълбоко обидена. — В крайна сметка пръстенът беше за Ричард!

— Какво искаш да кажеш? — примигвам. Нещо очевидно ми убягва.

— Ами купих пръстена за Ричард, както знаеш! — пояснява възмутено тя. — Би било странно да го дам на друг, не мислиш ли?

Опитвам се да отговоря, но усещам, че зациклям — сякаш в спиците на гладко въртящото се колело на ума ми е попаднал молив. Какво означава това „на друг“? Отварям уста, за да кажа нещо, но пак я затварям. Да не би да не съм чула правилно? Да не би тя да е говорила метафорично?

— Та… — започвам притеснено, като че ли говоря на чужд език — купи пръстена за Ричард, но… не му го даде, така ли?

Просто се опитвам да разбера какво има предвид. Но изобщо не очаквам тя да се обърне срещу мен така, сякаш съм провалила живота й.

— Флис, много добре знаеш, че не бих могла да го направя! Не можеш ли поне веднъж да бъдеш малко по-чувствителна, а?! — започва да пищи тя. — Не разбираш ли, че се опитвам да започна наново живота си?! Че започвам съвсем нов живот с Бен?! И че не е необходимо непрекъснато да ми напомняш за Ричард?!

Бен?

Сащисвам се. Имам чувството, че полудявам. Ама кой е този Бен и какво общо има той с всичко това?

— Виж, Лоти, не се разстройвай, но аз наистина не разбирам…

— Нали ти писах току-що в есемеса си? Ти не можеш ли да четеш?

— Писа ми, че си сгодена! — отвръщам и изведнъж в сърцето ми се надига грозно предчувствие. Да не би да е станало някакво велико недоразумение? — Не си ли сгодена?

— Разбира се, че съм сгодена! За Бен!

— Но кой, по дяволите, е този Бен? — изревавам аз в телефона. Елиз надниква разтревожено през вратата, а аз й се усмихвам извинително и оформям с устни: „Окей!“.

В другия край на линията настъпва тишина.

— Наистина — обажда се накрая Лоти. — Извинявай. Току-що прегледах пак есемеса, който ти изпратих. Мислех си, че съм ти казала. Не, няма да се омъжвам за Ричард — ще се омъжвам за Бен. Помниш ли Бен?

— Не, не го помня! — изсъсквам, набираща още скорост.

— Да бе, вярно. Не съм ви запознавала. Е, той е моето гадже от Гърция, с което бях през свободната си година преди университета. Сега се върна в живота ми и ще се женим!

Имам чувството, че таванът се стоварва върху главата ми. Щеше да се омъжва за Ричард — съвсем логично. Но сега ми говори за някакъв тип на име Бен? Не знам откъде да започна.

— Лоти… Ама Лоти… Така де… Как така ще се омъжваш за него? — внезапно ме осенява идея. — Това да не би да е заради виза?

— Не е заради виза, разбира се! — провиква се възмутено тя.

— Това е любов!

— Обичаш този тип Бен достатъчно, за да се омъжиш за него? — направо не мога да повярвам, че водя подобен разговор със сестра си.

— Да.

— И кога точно се върна той в живота ти?

— Преди две седмици.

— Преди две седмици — повтарям, стараейки се да запазя самообладание, въпреки че ми идва да избухна в истеричен кикот. — След колко време?

— След петнайсет години! — отвръща предизвикателно тя.

— И преди да си ме попитала — да, обмислила съм добре решението си!

— Е, в такъв случай… поздравления! Сигурна съм, че Бен е прекрасен!

— Невероятен е! Сигурна съм, че ще ти хареса! Изглежда жестоко, забавен е, а и между нас има много силна връзка и…

— Страхотно! Знаеш ли, защо не вземем да се видим на обяд, а? Тъкмо ще си поговорим повече.

Усещам, че преигравам. Но просто ми трябва време, за да се нагодя към новата ситуация. Може пък този тип Бен действително да е идеалният за Лоти и всичко да се нареди прекрасно. Стига да имат достатъчно дълъг годеж и да не прибързват…

— Какво ще кажеш да се видим в „Селфриджис“? — казва в другия край на линията сестра ми. — Защото така и така вече съм тук, та… Тъкмо си купувам бельо за медения месец!

— Да, разбрах. Та кога планирате да се ожените?

— Утре! — изписква щастливо тя. — Искахме да го направим колкото е възможно по-скоро! Ще можеш ли да си вземеш почивен ден?

Утре???

Сестра ми е превъртяла. Напълно.

— Лоти, не мърдай оттам! — едвам успявам да изгъгна. — Веднага тръгвам към теб! Мисля, че трябва да поговорим!

* * *

Изобщо не трябваше да си почивам! Изобщо не трябваше да заминавам на Лазурния бряг! Трябваше да осъзная, че Лоти няма да миряса, докато не намери нещо, към което да насочи цялата енергия на болката си! И сега това! Брак, моля ви се!

Докато стигна до „Селфриджис“, сърцето ми хлопа като обезумяло, а главата ми е пълна с въпроси. Заварвам сестра си с кошничка, пълна с бельо. И не какво да е бельо, а секси бельо! Тъкмо се е вторачила в един прозрачен сутиен, когато аз се втурвам към нея така отривисто, че едва не събарям цяла закачалка с прашки. Когато ме зърва, тя вдига сутиена и пита:

— Какво ще кажеш?

Оглеждам нещата в кошничката й. Определено се е постарала. Забелязвам доста голямо количество черна прозрачна дантела. А каква е тази маска за очи, моля ви се?

— Какво ще кажеш? — повтаря нетърпеливо тя и пъха сутиена едва ли не под носа ми. — Скъпичък е. Да го пробвам ли?

Ще ми се да й изкрещя: „Няма ли един малко по-важен въпрос, който би трябвало да обсъждаме? Като например кой е този Бен и защо ще се омъжваш за него?“. Но ако съм научила нещо за сестра си, то е, че с нея трябва да се играе внимателно. Трябва да се пипа с памучни ръкавици.

— Е? — възкликвам колкото ми е възможно по-ведро. — Значи се омъжваш. За човек, когото не познавам.

— Ще се запознаеш с него на сватбата. Гарантирам ти, че много ще ти хареса, Флис! — очите й проблясват закачливо, когато хвърля в кошничката си въпросния сутиен и добавя към него едни съвсем символични прашки. — Направо не мога да повярвам, че всичко се нареди толкова добре! Толкова съм щастлива!

— Ясно. Чудесно! Аз също — изричам, правя съвсем кратичка пауза, след което допълвам: — Само че… така де, това е просто една мисъл… налага ли се да се омъжваш толкова бързо? Не можехте ли да си направите по-дълъг годеж и да планирате всичко както трябва?

— Няма какво да планираме! Всичко е много просто! Кметството на Челси, след това обяд в някое уютно ресторантче. Простичко и романтично. А ти ще ми бъдеш шаферка, надявам се! — стисва ръката ми, след което се насочва към следващ сутиен.

Усещам в нея нещо адски странно. Оглеждам я, за да се опитам да отгатна какво е. Има онова така характерно за нея маниакално излъчване, с което се сдобива след всяка раздяла, но сега се забелязва и друго. Очите й са прекалено блестящи. Сякаш се е надрусала. Да не би този Бен да е някакъв наркодилър? Да не би тя да е упоена!

— Значи така, този Бен изведнъж те потърси, ей така, най-неочаквано?

— Да, точно така. Свърза се с мен и вечеряхме. И после сякаш никога не сме били разделени. Автоматично се оказахме на една и съща вълна! — въздъхва блажено при спомена. — Оказва се, че през всичките тези петнайсет години не е преставал да ме обича, представяш ли си? Петнайсет години! И аз също не съм преставала да го обичам. Тъкмо затова се женим толкова бързо. И без това вече изгубихме достатъчно време, Флис! — гласът й потреперва драматично, като че ли играе в телевизионно риалити. — Просто искаме да продължим по-нататък заедно!

Какво?!

Добре де, това са пълни глупости! През последните петнайсет години Лоти не е въздишала по никакъв Бен. Ако беше така, все щях да я усетя някак си.

— Обичала си го петнайсет години? — не мога да не я предизвикам аз. — Странно, че никога не си го споменавала. Нито веднъж.

— Обичах го дълбоко в себе си! — възкликва тя и слага ръка на сърцето си. — Ето тук! Може и да не съм ти казвала за това. Може и да не ти казвам всичко! — отсича и предизвикателно хвърля един колан с жартиери в кошничката си.

— Имаш ли негова снимка?

— Не. Но е страхотен! Между другото, искам ти да кажеш приветствената реч на сватбата ни! — допълва небрежно. — Ще го играеш главна шаферка и кума. А кумът на Бен е неговият приятел Лоркан. На церемонията ще бъдем само ние четиримата.

Впивам гневен поглед в сестра си. Писна ми от нея! Възнамерявах да бъда тактична и да подходя с памучни ръкавици към този въпрос, обаче не мога. Нещата вече излизат от контрол.

— Лоти — започвам, като поставям ръка върху пакета чорапи, който тя се кани да вземе. — Спри! Изслушай ме, моля те! Знам, че не искаш да чуваш това, което ще ти кажа, но трябва! — изчаквам, докато тя неохотно извръща очи към мен. — С Ричард се разделихте преди колко… пет минути? И се канеше да се обвържеш с него за цял живот. Дори му купи годежен пръстен. Каза, че го обичаш. А сега бързаш да сключиш брак с човек, когото едва познаваш? Мислиш ли, че идеята е добра?

— Съвсем добре си е, че скъсах с Ричард! Даже много си е добре! — настръхва внезапно сестра ми. — А и мислих достатъчно, Флис! Дадох си сметка, че Ричард не е за мен. Изобщо не е за мен! Имам нужда от романтичен мъж. От мъж, който да може да изпитва чувства и да го показва! Човек, който би си заложил и живота заради мен, ако трябва, разбираш ли ме? Ричард е приятен тип и аз си мислех, че го обичам. Но сега вече виждам истината — той е ограничен!

Изплюва думата „ограничен“ като че ли е най-грозната обида, която може да измисли.

— Какво искаш да кажеш с това „ограничен“? — не мога да не се опитам поне мъничко да защитя Ричард.

— Тесногръд е. Няма никакъв стил. Никога не би направил някой голям, необмислен, прекрасен жест. Дори и не би му хрумнало да открие момичето си след петнайсет години, за да й каже, че без нея животът му не е имал никакъв смисъл, а сега иска да поправи нещата — брадичката й се вирва предизвикателно, а аз вътрешно простенвам. Такива ли й ги е говорил Бен? Че иска да поправи нещата?

Така де, не че не разбирам сестра си. След Даниел и аз имах няколко кратки, необмислени афери, но се разделих и с двамата. И не се омъжих за нито един от тях.

— Виж какво. Лоти — пробвам различна стратегия аз. — Всъщност те разбирам. Отлично знам как се чувстваш. Наранена си. Объркана си. И точно в този момент твоя стара тръпка изниква изневиделица — разбира се, че ще легнеш с него. Нормално е. Но защо трябва чак да се жените?

— Тук вече напълно грешиш! — отсича сестра ми и ме поглежда победоносно. — Ужасно грешиш, Флис! Изобщо не съм спала с него! И няма да го направя! Пазя се за медения ни месец!

Тя какво…

Какво???

От сестра си очаквам да чуя много неща, но точно такова никога. Зяпвам я изумено, неспособна да кажа каквото и да било. Къде е моята сестра и какво е сторил този човек с нея?

— Ти се пазиш?! — повтарям накрая като папагал. Но… защо? Да не би да е амиш? Тази мисъл ме изпълва с грозни предчувствия. — Да не би да е от някаква секта? Да не ти е обещал просветление?

Само не ми казвайте, че му е връчила всичките си пари! Не отново!

— Разбира се, че не!

— Тогава… защо?

— За да мога да изживея най-страстния секс в моя живот именно в първата си брачна нощ! — отсича тя и безцеремонно измъква пакета с чорапи изпод ръката ми. — Ние отдавна си знаем, че сме перфектни един за друг, тогава защо да не отложим момента? Все пак става въпрос за първата ни брачна нощ! Тя би трябвало да е специална! Колкото е възможно по-специална! — потръпва цялата, като че ли вече едва се сдържа. — И можеш да ми вярваш, че ще бъде точно такава! Божичко, Флис, да знаеш само колко е секси! Не можем да спрем да се галим! Все едно отново сме на осемнайсет!

Вторачвам се в нея и постепенно всичко започва да си идва на мястото. Да, това напълно обяснява блесналите й очи. Напълно обяснява и кошничката със секси бельо в ръката й. Подготвя се за нападение. А този техен годеж е само една продължителна предварителна игра. Как не се сетих веднага?! Да, упоена е, но от страст, не от наркотици. При това не от каква да е страст, а от тийнейджърска страст. Има същото излъчване като тийнейджърите, които се мляскат в задната част на автобуса, като че ли са единствени на този свят. За момент се изпълвам със завист. Честно казано, и аз не бих имала нищо против да изчезна от света в огромен балон от тийнейджърска страст. Но все пак трябва да остане и някой разумен, нали така? Не може всички да се отнесем от реалността. Ами да!

— Лоти, чуй ме добре! — започвам да говоря бавно с надеждата поне някоя от думите ми да успее да проникне през мъглата на съзнанието й. — Не е необходимо чак да се омъжваш! Можете просто да си вземете някъде хотелски апартамент!

— Но аз искам да се омъжа! — отсича тя и тананикайки си, се отдалечава към закачалката с прозрачни халатчета. Хвърля едно в кошничката си, а аз едва сдържам желанието си да се разпищя. Всичко е много добре. Но ако смъкне поне за момент розовите си очила на страстта, може и да забележи колко скъпо ще й струва някой ден тази лудория. Най-малкото цяла кошница скъпо бельо. Както и брак. Меден месец. Развод. И всичко това само заради една епична нощ чукане? Което би могла да има безплатно?

— Знам какво си мислиш — стряска ме внезапно тя. — За разнообразие би могла и да се зарадваш заради мен!

— Опитвам се, скъпа! Наистина се опитвам! — промърморвам и разтривам чело. — Но в това няма никакъв смисъл! Правиш всичко обратното!

— Така ли? — обръща се рязко тя. — И кой го казва? Доколкото си спомням, това е традиционният начин, не мислиш ли?

— Лоти, държиш се абсурдно! — започвам вече да се ядосвам не на шега аз. — Това въобще не е начин за започване на брак, разбра ли ме? Бракът е сериозно нещо, с огромна юридическа стойност и…

— Много добре го знам! — прекъсва ме тя. — И аз много искам да се получи. Затова смятам, че тъкмо това е начинът! Не ме мисли за глупачка, Флис! — поглежда ме свирепо и скръства ръце пред гърди. — Ако искаш да знаеш, мислих много по този въпрос. До този момент любовният ми живот е истински провал. Следваше един и същи модел, мъж след мъж. Секс. Любов. Никакъв брак. Все едно и също, отново и отново. Е, сега имам шанс да го направя различно! Обръщам стратегията! Любов. Брак. Секс!

— Но това е чиста лудост! — не се сдържам и избухвам аз. — Цялата тази работа е лудост! Не може да не го виждаш и сама!

— Не, не го виждам! — тросва ми се сестра ми. — Виждам само едно брилянтно разрешение на голям проблем. Подходът е ретро, да. Но е пробван и доказан! Да не би кралица Виктория да е правила секс с Албърт, преди да се оженят? А не беше ли бракът им успешен? Тя не го ли обичаше неистово, дотолкова, че да издигне в негова памет огромен мемориал в Хайд Парк? Именно! Ромео и Жулиета правили ли са секс, преди да се оженят?

— Ама…

— А Елизабет Бенет и мистър Дарси^[1] правили ли са секс, преди да се оженят? — продължава тя с гневен поглед, като че ли това доказва всичко.

Ясно. Щом ще използва мистър Дарси като аргумент, аз се предавам.

— Разбрах — кимвам безсилно. — Тук вече ме хвана. Мистър Дарси. Ама, разбира се!

Осъзнавам, че на този етап се налага да отстъпя за малко, за да намеря друг подходящ ъгъл за нападение.

— И кой е този Лоркан? — започвам, осенена от нова идея. Кой е този кум на Бен, за когото ми говориш?

Допускам, че най-добрият приятел на Бен е точно толкова във възторг от този прибързан брак, колкото съм и аз. Може пък да успеем да обединим силите си.

— Нямам представа — махва безразлично ръка тя. — Някакъв стар приятел. Работел с него.

— Къде?

— В компанията им. Май беше нещо като… „Дикрий“?

— И какво точно работи този Бен?

— Нямам представа — промърморва сестра ми и вдига чифт бикини, които се развързват отзад. — Все нещо работи.

Едва се сдържам да не й изкрещя: „Ще се омъжваш за него, а нямаш представа какво работи?!“.

Вадя своето блекбъри и написвам: „Бен — Лоркан — Дикрий“.

— Как му е фамилията на този Бен?

— Пар. Ще бъда Лоти Пар! Не е ли страхотно?

Бен Пар.

Написвам го в блекбърито си, вторачвам се в екрана и се правя, че ахвам изненадано:

— Божичко, напълно бях забравила за това! Всъщност, Лоти, не съм много сигурна, че имам време за този обяд, нали? По-добре е да тръгвам. А на теб приятно пазаруване! — прегръщам я леко. — После пак ще говорим. И… пак поздравления!

Ведрата ми усмивка трае точно до края на отдела за бельо. Още не стигнала до ескалаторите, вече набирам в телефона си: „Бен Пар“. Бен Пар, потенциалният ми бъдещ зет. Кой, по дяволите, е този тип?

* * *

Докато стигна до офиса, вече съм успяла да преровя „Гугъл“ колкото ми е възможно по-обстойно като за телефон за този Бен Пар. Но не открих нито компания на име „Дикрий“, нито него — само няколко неща за някакъв си Бен Пар, който бил комик. При това доста лош, ако се вярва на отзивите. Това ли е той?

Страхотно! Лош комик за зет! Кой не си мечтае за такъв?

Накрая откривам една страница, в която се споменава за някакъв си Бен Пар в новинарска статия за някаква хартиена компания, наречена „Дюпри Сандърс“. Въпросният Бен Пар се кичи с една от онези измислени длъжности, за които се чудиш какво точно прави човекът — „Консултант по стратегически прегледи“. Набирам „Бен Пар Дюпри Сандърс“ и ме залива огромна информация. Тази компания очевидно е голяма работа. Сериозна работа. Ето я и нейната уебстраница. На нея постепенно се разкрива снимка и кратка биография, която гласи: „След дългогодишна работа за баща си, Бен Пар се почувства поласкан да се присъедини към управата на «Дюпри Сандърс» през 2011 година в стратегическата роля на… истинска отдаденост към бизнеса… След смъртта на баща си е още по-отдаден на бъдещето на компанията“.

Привеждам се към екрана и оглеждам внимателно снимката, опитвайки се да добия представа за този човек, който нахлува като торпедо в нашето семейство. Да, изглежда добре, това поне не може да му се отрече. Леко момчешка красота. Елегантен. Приятен. Не съм много сигурна за устата му — изглежда ми леко слабоволев.

След достатъчно взиране пикселите започват да танцуват пред очите ми, затова се отдръпвам от екрана и написвам: „Лоркан Дюпри Сандърс“.

Миг по-късно се появява нова страница със снимка на съвсем различен тип мъж. Тъмна, щръкнала коса, дебели черни вежди, намръщен. Силен, леко прегърбен нос, подобен на клюн. Изглежда доста отблъскващ. Под снимката пише: „Лоркан Адамсън. Вътрешен телефон 310. Лоркан Адамсън е бил адвокат, преди да стане член на екипа на «Дюпри Сандърс» през 2008 година… отговорен за редица инициативи… разработил е луксозната марка картички «Пейпърмейкър»… работил е с Националния тръст за разширения на центъра за посетители… отдаден на идеята за устойчива, отговорна индустрия…“.

Адвокат значи. Да се надяваме, че е от рационалния, разумен тип адвокати, а не от арогантните копелета. Набирам номера му, като едновременно с това отварям електронната си поща.

— Лоркан Адамсън — гласът е толкова дълбок и гробовен, че зяпвам изумено. Това не може да е истински глас. Сигурно е от синтезатор.

— Ало? — повтаря той, а аз едва сдържам кикота си. Този тип има глас на филмов говорител. От онзи вид басови, боботещи гласове, които слушаш, докато нагъваш пуканки и чакаш началото на филма.

Мислехме си, че светът е в безопасност. Мислехме си, че Вселената е наша. Докато не се появиха ТЕ!

— Ало? — повтаря пак басовият глас.

В отчаяна битка с времето една жена е длъжна да разбие кода…

— Здравейте! Ъхъммм… — опитвам да събера мислите си. — С Лоркан Адамсън ли говоря?

— Същият.

От режисьора, носител на „Оскар“…

Не, престани, Флис! Концентрирай се!

— Да, разбира се! — концентрирам се най-сетне. — Е, мисля, че е добре да поговорим. Казвам се Фелисити Грейвни. А сестра ми се нарича Лоти.

— Аха! — гласът внезапно се оживява. — Е, извинете за невежеството, но какво, по дяволите, става тук? Току-що ми се обади Бен. Както разбирам, той и сестра ви ще се женят?

Автоматично схващам две неща. Първо, той има лек шотландски акцент. Второ, също не е особено вдъхновен от тази идея за сватбата. Слава на Бога! Поне още един разумен човек!

— Точно така! — възкликвам. — А вие сте кумът? Нямам никаква представа как се е стигнало дотук, но си мисля, че може би е добре да се видим и…

— И какво? Да планираме украсата за масите ли? — прекъсва ме безапелационно той. — Нямам никаква представа как точно сестра ви е успяла да убеди Бен да предприеме подобна абсурдна стъпка, но се опасявам, че ще сторя всичко по силите си, за да спра този брак, независимо дали ви харесва или не!

Вторачвам се в телефона. Какво каза той току-що?

— Вижте какво, аз работя с Бен и знам, че в момента се намира в ключов период от кариерата си — продължава безмилостно Лоркан. — И не може просто така да се измъква за някакъв измислен, прибързан меден месец! Той си има отговорности, ако не знаете! Има задължения! Нямам представа от мотивите на сестра ви, но…

— Каквоооо??? — толкова съм вбесена, че не знам откъде да започна.

— Моля? — звучи озадачено, че някой се е осмелил да го прекъсне. Аха, значи е от онзи вид адвокати.

— Окей, господинчо! — казвам и автоматично съжалявам за тази дума. Но вече е твърде късно. Затова е най-добре да продължа настъплението. — Първо на първо, сестра ми не е убеждавала никого за нищо! Ако си направите труда, ще разберете, че именно вашият приятел се е появил в живота й от нищото и я е баламосал да се оженят! И второ, ако си мислите, че ви се обадих, за да планираме „украсата за масите“, да знаете, че сте в голяма грешка! Всъщност не вие, а аз ще сложа край на този глупав брак! Със или без вашата помощ!

— Разбирам — но звучи скептично.

— Бен да не би да ви е казал, че Лоти го е накарала да се оженят? — питам. — Защото ако е така, значи лъже!

— Ни най-малко — отговаря Лоркан след кратка пауза. — Но Бен може да бъде… как да се изразя… лесно повлиян?

— Лесно повлиян ли? — срязвам го побесняла. — Ако някой изобщо влияе на някого, то това е той на нея, а не обратното! В момента сестра ми се намира в труден период от живота си, изключително уязвима е и няма нужда от някой случайно появил се отнякъде никаквец! — вече започвам да си мисля, че много по-добре щеше да бъде, ако Бен беше член на секта или някакъв друг откачалник. — Така де, какво изобщо работи той? Нямам никаква представа кой е и какъв е!

— Не знаете кой е значи — отново скептичният глас. Този тип започва сериозно да ме вбесява.

— Не знам нищо друго, освен че са се запознали със сестра ми по време на свободната им година преди университета, чукали са се до премала, а сега й казва, че винаги я е обичал и че смятат да се оженят утре и да продължат с маратона си в леглото! Знам още и че работи за „Дюпри Сандърс“.

— Той е собственикът на „Дюпри Сандърс“! — поправя ме Лоркан.

— Какво? — ахвам като последната глупачка.

Даже нямам представа каква е тази компания. Изобщо не си направих труда да проверя.

— След смъртта на баща му преди една година Бен е главният акционер в „Дюпри Сандърс“ — компания за производство на хартия, на стойност трийсет милиона паунда. И за да отговоря на искреността ви, трябва да ви кажа, че животът му беше доста сложен напоследък и той също е доста уязвим.

Докато предъвквам наум думите му, изведнъж ми просветна.

— Значи вие си мислите, че сестра ми преследва парите му? — избухвам накрая. — Това ли си мислите за нея?

Никога през живота си не съм се чувствала толкова обидена. Това арогантно… самодоволно… лайно! Дишам все по-учестено и гледам кръвнишки към снимката му на екрана.

— Не съм казвал подобно нещо — изрича спокойно той.

— Чуйте ме сега, господин Адамсън — изричам с най-ледения си тон, — какво ще кажете да огледаме фактите, а? Вашият безценен приятел е навил моята сестра да сключат абсурден, прибързан брак! А не обратното! А вие откъде знаете, че тя не е богата наследница на още повече пари? Откъде сте сигурен, че не сме роднини със… семейство Гети?

— Туше — изрича след кратка пауза Лоркан. — А така ли е?

— Разбира се, че не — тросвам му се аз. — Просто искам да кажа, че си правите прибързани заключения! Което е доста изненадващо за адвокат.

Настъпва пак тишина. Имам чувството, че най-сетне го заковах. Е, така му се пада!

— Окей — казва накрая. — Приемете моите извинения! Не съм искал да намеквам нищо лошо за сестра ви. Възможно е тя и Бен да са наистина родени един за друг. Но това не променя факта, че в момента в компанията се случват много важни неща. И Бен просто не трябва да напуска Острова. Ако иска да ходи на меден месец, трябва да го направи по-късно.

— Или никога — вметвам аз.

— Или никога. Така е — допълва вече доста поразвеселен Лоркан. — Вие май изобщо не сте фен на Бен, а?

— Изобщо не го познавам. Но иначе ви благодаря за този разговор — беше ми много полезен. И напълно достатъчен. Оставете тази работа на мен. Ще се оправя.

— Не, аз ще се оправя! — парира ме той. — Ще поговоря с Бен. Господи, този тип ме изнервя. Кой е казал, че той трябва да води парада?

— Аз ще поговоря с Лоти — контрирам колкото ми е възможно по-авторитетно аз. — Ще оправя нещата.

— Сигурен съм, че няма да бъде необходимо — продължава той, все едно не ме е чул. — Аз ще поговоря с Бен. Скоро всичко ще бъде забравено.

— Аз ще говоря с Лоти! — повтарям аз, без да му обръщам внимание. — И ще ви известя, когато оправя нещата!

Настъпва тишина. Както изглежда, никой от двама ни няма намерение да отстъпи.

— Ясно — казва накрая Лоркан. — Е, довиждане.

— Довиждане.

Трясвам слушалката на телефона, а после грабвам мобилния и набирам номера на Лоти. Край с опитите ми да бъда добрата сестра! Ще спра този брак още сега! Веднага!