Софи Кинсела
Сватбена нощ (5)

Четвърта глава
Лоти

Първото, което трябва да кажа, е, че изглеждам приказно.

Второто е, че няма да спя с него.

Не, за нищо на света! Не, благодаря!

Въпреки че мисля за това цял ден. Въпреки че само при спомена за това ме изпълва топлина. За него. За всички неща. За нас двамата. Чувствам се сюрреалистично и леко замаяна. Направо не мога да повярвам, че ще го видя! След всичкото това време. Бен. Ще видя Бен, моля ви се!

Когато чух гласа му, все едно се върнах назад във времето. Все едно отново седях срещу него на онази нестабилна масичка, която отваряхме за вечеря. Около нас — маслинови дървета. Босите ми крака — в скута му. Кутийка леденостуден „Спрайт“. До този момент бях напълно забравила за някогашната си пристрастеност към „Спрайт“.

От разговора ни насам в съзнанието ми непрекъснато излизат спомен след спомен — някои от тях в детайли, други откъслечни. Очите му. Ароматът му. Беше толкова настървен. Това като че ли си спомням най-ярко — неговата настървеност във всичко. Караше ме да се чувствам така, сякаш сме главните герои в собствения си филм, сякаш нищо друго няма значение, освен той и аз. И усещането. Усещането за него. На слънце и пот. На пясък и море. На кожа до кожа. Всичко беше горещо, наситено и… невероятно.

А това, сега, след петнайсет години е… ами, странно. Поглеждам си часовника и изтръпвам от очакване. Достатъчно мотаене из магазините. Време е да тръгвам.

Срещата ни е в един нов рибен ресторант в Кларкънуел, за който съм чела много добри отзиви. Както стана ясно, Бен работи някъде наблизо. Но какво работи, не попитах, което беше глупаво от моя страна, затова при завръщането ми на работа се наложи бързичко да вляза в „Гугъл“. Не успях да го открия във „Фейсбук“, но пък попаднах на сайт за някаква хартиена компания, на която той очевидно е директор. Това донякъде ме изненадва — когато бяхме заедно, искаше да става актьор. Но сигурно не се е получило. Или пък е променил решението си. По онова време не говорехме много за кариера, работа и други подобни. Далеч повече ни интересуваше сексът и как ще променим света.

И все пак си спомням множество нощни разговори за Брехт, когото четеше той, и за Чехов, когото четях аз. И за глобалното затопляне. И за филантропията. И политиката. И евтаназията. Сега, като се връщам назад, си давам сметка, че дебатите ни бяха доста детински. Твърде разгорещени и емоционални. Но като се замисля, защо не — та ние си бяхме деца!

Приближавам ресторанта, леко поклащайки се на чисто новите си обувки с високи токове. Усещам перфектната си прическа как подскача около раменете ми, възхищавам се на перфектния си маникюр. Веднага щом Джо и приятелките й разбраха, че отивам на среща с бивше гадже, тотално смениха курса на действие. Направиха ми маникюра. Боядисаха ми косата и ми направиха прическа. Предложиха ми дори интимна коламаска.

От последното, разбира се, нямах нужда. Само преди три дена бях ходила в обичайния си козметичен салон, за да се подготвя за горещия, щастлив, следващ предложението за брак секс с Ричард. Не че цялата тази суетня влезе в действие. Тотална загуба на пари.

Отново ме пробожда болката на унижението. Би трябвало да му изпратя сметката от козметичния салон. Трябва да му я изпратя в Сан Франциско заедно с едно тържествено писмо, което гласи: „Скъпи Ричард, когато получиш това писмо…“.

Не, стига, Лоти! Спри! Не мисли за Ричард! Не съставяй никакво тържествено писмо! Продължи напред! Да, напред!

Стисвам по-силно дамската си чанта, изпълвайки се със сила и енергия. Всичко става така, както трябва да стане. В един момент съм на дъното, на следващия ми се обажда Бен. Това е късмет. Това е съдба!

Въпреки че няма да спя с него!

Не, за нищо на света!

Когато стигам до входа на ресторанта, вадя огледалцето от чантата си и поглеждам за последен път отражението си. Хиляди мълнии! Все забравям колко разкошно изглеждам! Кожата ми блести. Имам изумителни нови скули, които Джо някак си измайстори с руж и нещо друго. Устните ми изглеждат млади и сочни. Извод: аз съм божествена!

Това е обратното на онзи кошмарен сценарий, в който се сблъскваш случайно с бившето си гадже, облечена само по пижама и с тежък махмурлук. Това е сценарият на мечтите. Никога през живота си не съм изглеждала по-добре и нещо ми подсказва, че и никога повече няма да изглеждам по-добре, освен ако не наема десетина гримьори. На постоянен щат. Това днес е моето върхово постижение — във външния вид де.

С внезапен прилив на самоувереност аз бутвам вратата на ресторанта. Посреща ме топъл, съблазнителен аромат на чесън и морски дарове. Има кожени сепарета, огромен полилей и точно подходящият вид тихо жужене. Не от претенциозния, отблъскващ вид, а от цивилизования и приятния. Барманът тъкмо прави коктейл на бара, разтърсвайки шейкъра, и аз съм обзета от моментално, Павловско желание за мохито.

Но побързвам да си кажа, че няма да се напивам. Няма да спя с него. И няма да се напивам.

Към мен се приближава управителят на ресторанта. Ето, започва се!

— Тук съм за среща с… приятел. Резервирал е маса. Бенедикт Пар?

— Разбира се — кимва управителят и ме повежда през ресторанта. Минаваме най-малко край десетина маси, на които стоят възможни мъже с обърнати към мен лица. При всеки от тях стомахът ми се преобръща притеснено. Това ли е той? Това ли е? Моля те, само не онзи…

Господи! Едва не изпищявам на глас. Ето го там, надига се от стола си. Спокойно, Лоти! Усмихни се! Това е… толкова сюрреалистично! Нереално дори!

Погледът ми се плъзга по него, регистрирайки различни детайли на максимална скорост — сякаш съм на олимпийските игри за бързо оценяване на бивши гаджета. Малко странна шарка на ризата, но какво пък? По-висок е, отколкото го помня. По-слаб. Лицето му със сигурност е по-хлътнало, а тъмната му чуплива коса е доста по-къса. Човек никога не би се досетил, че някога е имал къдрици на гръцки бог. В ухото му има дупка — там някога беше обецата му.

— Ами… здравей! — казвам.

Радвам се от начина, по който се владея и звуча толкова делово. Особено на фона на балона от вълнение, който се издува в мен, когато успявам да го огледам още по-добре. Виж го само! Ама той е приказен! Точно какъвто е бил винаги, че дори и по-добре! Много по-зрял. Не толкова недодялан.

Привежда се за целувка. Зряла, цивилизована двойна целувка. А после се отдръпва и ме оглежда.

— Лоти! Изглеждаш… невероятно!

— Ти също не изглеждаш никак зле.

— Не си остаряла и ден оттогава!

— Ти също!

Гледаме се с блеснали очи с изумление и радост, като хора, които са спечелили томбола и са се явили да си получат кутията шоколадови бонбони, която са очаквали за награда, но само за да разберат, че наградата е десет хиляди паунда в брой. Не можем да повярваме на късмета си!

Така де, да бъдем честни — много неща биха могли да се променят за един мъж, когато навлезе в трийсетте. Бен също би могъл да изглежда по всякакъв друг начин. Би могъл, например, да оплешивее. Би могъл да си пусне коремче или да се прегърби. Би могъл да се сдобие с някакъв дразнещ тик.

А той сигурно си мисли, докато ме гледа: „Слава богу, че не се е сдобила с гуша/не е побеляла/не е качила трийсетина кила!“.

— Заповядай! — приканва ме чаровно с жест той и аз заемам мястото си. — Как минаха за теб последните петнайсет години?

— Добре, благодаря — засмивам се. — Ами за теб?

— Не се оплаквам — отговаря и среща погледа ми със същата дяволита усмивка, с която го помня. — Окей, приключихме с любезностите, нали? Искаш ли питие? Само не ми казвай, че си се превърнала във въздържател!

— Ти майтап ли си правиш с мен? — отвръщам в същия дух аз и отварям менюто с коктейлите. Изпълнена съм с трепетно очакване. Тази вечер ще бъде прекрасна, сигурна съм. — Да видим какво предлагат!

* * *

Два часа по-късно цялата трептя от възбуда. На седмото небе съм. Чувствам се като атлет в зоната. Чувствам се като новопокръстен, открил своята религия. Това е. Това е то! Двамата с Бен сме родени един за друг!

Добре де, не успях да се придържам към решението си във връзка с алкохола. Но то и без това си беше абсурдно, недалновидно, глупаво решение. Вечерята с бивше гадже по принцип си е напрегната, объркана работа. И би могла да бъде крайно неловка. Но не и след няколко коктейла — благодарение на тях сега прекарвам най-готината вечер през целия си живот!

Невероятно е каква връзка съществува между нас! Бен и аз! Сякаш продължихме оттам, откъдето бяхме спрели. Сякаш последното десетилетие и половина никога не са съществували. Пак сме на осемнайсет. Пак сме млади и жадни за живот. Пак споделяме безумните си идеи и глупавите шеги и пак държим да се докоснем до всичко, което може да ни предложи светът. Бен автоматично започна да ми разказва за някаква пиеса, която гледал миналата седмица, а аз му отвърнах с изложба в Париж (без да споменавам, че на нея ме води Ричард) и оттогава насам разговорът ни лети. Толкова много имаме за казване. Толкова много спомени.

Пропуснахме досадните въпроси в стил „кой, къде, кога“. Не сме си говорили за работата, за предишните си връзки, за апартаментите и за интериора. Не сме говорили за данъци и пенсии. Толкова е освобождаващо!

Аз знам, че той не е обвързан. Той знае, че аз не съм обвързана. Това е единственото, което ни трябва да знаем един за друг.

Бен погълна доста повече алкохол от мен. Освен това си спомня много повече от мен за времето, прекарано в Гърция. Непрекъснато вади стари спомени, които аз бях погребала. Бях забравила за турнира по покер. Бях забравила за онази рибарска лодка, която потъна. Бях забравила за вечерта, когато играхме тенис на маса с онези двама австралийци. Но в мига, в който Бен ми напомни, всичко излиза отново в съзнанието ми, ясно и детайлно, като че ли е било вчера.

— Да бе! — сбръчквам нос, опитвайки се да си припомня имената на австралийците. — Как бяха? Гай и… Бил, нали?

— Бил, точно така! — засмива се Бен и двамата удряме длани. — Разбира се. Големият Бил.

Не мога да повярвам, че през всичките тези години нито веднъж не съм си спомнила за Големия Бил. Той беше като мечок. Седеше в ъгъла на терасата, пиеше бира след бира и се печеше. Имаше много повече пиърсинги, отколкото бих могла да си представя. Както стана ясно, беше си ги направил сам. С игла. Имаше много готина приятелка на име Пинки и веднъж всички викахме радостно, докато той пробиваше пъпа й.

— Калмарите — отбелязвам и за миг притварям очи. — Никога през живота си не съм яла такива калмари!

— Ами залезите? — припява Бен. — Спомняш ли си залезите?

— Мога ли да ги забравя?

— И Артър — усмихва се Бен, потънал в спомени. — Голям образ беше!

Артър беше собственикът на къщата за гости. Всички го обожавахме и вярвахме на всяка негова дума. Беше най-милият човек, когото някога съм срещала, към петдесетте, а може би и повече. Беше правил какво ли не — от следване в Харвард през основаване на собствена компания и преживяване на фалита й, до обиколка на света с яхта, която завършила на остров Иконос, където се оженил за местно момиче. Седеше всяка вечер в маслиновата горичка, бавничко се напиваше и разказваше на хората за времето, когато обядвал с Бил Клинтън и отказал предложението му за работа. Беше преживял толкова много приключения! Беше толкова мъдър! Спомням си как една вечер се напих и плаках на рамото му, а той ми галеше косата и ми говореше разни удивителни неща. (Не си спомням точно какви, но бяха удивителни.)

— Спомняш ли си стъпалата?

— О, да, стъпалата! — простенвам. — Как се справяхме, направо не мога да повярвам!

Къщата за гости бе разположена на върха на една скала. За да стигнеш до нея или да слезеш на плажа, трябваше да минеш по 113 стъпала, издълбани в самата скала. А ние се качвахме и слизахме по тях по няколко пъти на ден. Нищо чудно, че бях толкова слаба!

— Спомняш ли си Сара? Какво ли се е случило с нея?

— Сара ли? Как изглеждаше?

— Зашеметяващо. Възхитително тяло. Копринена кожа сякаш вдиша спомена. — Тя беше дъщеря на Артър. Не може да не си я спомняш!

— Да де, ама… не съм много сигурна — не възнамерявам да слушам описания за други жени с копринена кожа.

— Може да е тръгнала на пътешествие, преди ти да дойдеш, и да не си я заварила — свива рамене той и продължава: — А спомняш ли си онези стари видеофилми за Дърк и Сали? Колко пъти сме ги гледали, а?

— Да бе, „Дърк и Сали“! — възкликвам. — Божичко!

— „Партньори пред олтара, партньори на улицата…“ — започва Бен с нисък, сексапилен тон.

— „Партньори в смъртта!“ — завършвам аз и двамата се поздравяваме като главните герои.

Двамата с Бен сме гледали всеки един епизод за Дърк и Сали най-малко пет милиона пъти, най-вече защото това бяха единствените видеокасети в къщата, а освен това ти трябва и нещо по-различно от гръцките новини, докато сутрин закусваш. Това е един детективски сериал от 70-те години за двама души, които се запознават в полицейската академия и решават да държат брака си в тайна, докато се борят с престъпността като партньори. Никой не знае, че са женени, с изключение на един сериен убиец, който непрекъснато заплашва да ги издаде. Гениален сериал!

Внезапно в съзнанието ми изплува картина: двамата с Бен седим на онзи стар диван в гостната на къщата, босите ни крака преплетени, обути в еспадрили, дъвчем препечени филийки и гледаме „Дърк и Сали“, докато всички останали са на терасата.

— Спомняш ли си онзи епизод, дето Сали беше отвлечена от съседа? — казвам аз. — Беше най-добрият!

— Не, най-добър беше онзи, в който братът на Дърк идва да живее при тях, а е станал готвач на мафията, а Дърк непрекъснато го пита къде се е научил да готви, а после наркотиците се оказват у зарзаватчията…

— О, да бе, вярно!

И двамата млъкваме за момент, потънали в спомени.

— Никой от познатите ми оттогава насам не е чувал за „Дърк и Сали“ — отбелязва накрая Бен. — Дори не са чували за този сериал.

— При моите е същото — съгласявам се аз, макар голата истина да е, че бях тотално забравила за сериала, докато той не го спомена.

— Тайното заливче… — обажда се той, отново сменил темата.

— Заливчето, да! Боже! — погледите ни се срещат и спомените ме връхлитат като порой. Чувствам се пак вцепенена от горещата страст на тийнейджърката, която бях. Тайното заливче беше мястото, където го направихме за първи път. А после отново и отново. Представляваше миниатюрна ивица пясък край залива. Дотам се стигаше единствено с лодка и обикновено никой не идваше. Докато гребеше, Бен не казваше нищо — само от време на време ме поглеждаше многозначително. А аз си седях с крака върху ръба на лодката и почти се задушавах от трепетно очакване.

И сега пак поглеждам към него, застанал на масата срещу мен. Сигурна съм, че мисли същото, което мисля и аз. Върнал се е отново към онази ивица пясък, която наричахме нашето тайно заливче. Чувства се точно толкова опиянен от спомена, колкото се чувствам и аз.

— А как само ме гледа, докато бях болен от грип… — изрича замечтано. — Никога не съм го забравил!

Болен от грип ли? Изобщо не си спомням да съм го гледала, докато е бил болен от грип. Но, от друга страна, моите спомени са доста по-неясни от неговите. И щом той казва, че е било така, значи е било така. Не искам да го прекъсвам или да му противореча, защото ще разваля момента.

— Държеше главата ми в скута си. Приспиваше ме с песен. Бях с треска, но въпреки това чувах гласа ти и благодарение на него оцелях — отпива поредната глътка вино. — Ти беше моят ангел пазител, Лоти! И може би кривнах от пътя, защото ти не беше до мен през тези петнайсет години!

Негов ангел пазител. Боже, толкова е романтично! Ще ми се да узная как точно е кривнал от пътя, но не искам да питам — ще разваля момента. А и на кого му пука? Всички кривваме от пътя от време на време. А после се връщаме в него. Затова няма значение какво е станало междувременно.

Сега той поглежда към лявата ми ръка и пита:

— И теб как така още не са те отмъкнали?

— Просто не съм срещнала подходящия човек — отговарям небрежно аз.

— Такова разкошно момиче като теб? Сигурно непрекъснато ти се налага да отбиваш досадници!

— Като стана въпрос за това, да, налага ми се — разсмивам се аз, но за първи път тази вечер самообладанието ми се разклаща. И изведнъж, без да искам, се връщам към първата си среща с Ричард. Беше в операта, което е доста странно, защото обикновено аз не ходя на опера, нито пък той. Просто и двамата вършехме услуга на приятели. Беше благотворително представление на „Тоска“ и той беше със смокинг, изглеждаше висок и импозантен, и в мига, в който го зърнах с някаква руса жена под ръка, автоматично се изпълних с ревност. Още не се бях запознала с него, а вече си мислех: „Късметлийка!“. Той се смееше и й поднасяше чаша шампанско, а после се обърна към мен и рече: „Съжалявам, но като че ли не ни запознаха“. И тогава едва не се удавих в божествените му кафяви очи.

И това беше. Като магия. Оказа се, че той всъщност не ходи с русата жена, а след антракта си смени мястото, за да бъде до мен. На първата си годишнина пак ходихме на опера и си бяхме решили да го правим на всяка годишнина до края на живота си.

Но толкова с тази история. Дотук с картините как я разказваме по време на сватбения си прием и как всички ахкат и охкат от възторг и романтика.

— Хей! — вторачва се Бен в мен. — Съжалявам! Май казах нещо, което не трябваше! Обидих ли те?

— О, нищо подобно — побързвам да се усмихна аз и примигвам, за да скрия сълзите си. — Просто… нали знаеш… живот.

— Именно. Именно! — кима енергично той, като че ли току-що съм разрешила някакъв огромен проблем, с който той години наред се е борил. — Лоти, и ти ли се чувстваш така прецакана от живота, както се чувствам и аз?

— О, да! — въздъхвам и отпивам голяма глътка вино. — Дори нещо повече!

— Когато бях на осемнайсет и бяхме в Гърция, знаех към какво се стремя — започва Бен, вторачен невиждащо във въздуха пред себе си. — Имах някаква яснота. Но после навлизаш в живота и всичко някак си се… разваля. Съсипва се. Всичко започва да те притиска, да не ти дава възможност да си поемеш дъх. Сещаш се какво имам предвид, нали? И не виждаш никакъв изход. Става невъзможно да си кажеш: „Хей, я спри за малко, мамицата ти! Хайде сега да си изясним какво точно искам!“.

— Напълно си прав — кимам съпричастно аз.

— Това беше най-върховият момент в моя живот — Гърция, ти, връзката ни — продължава той, завладян напълно от спомена. — Само ти и аз, заедно. Всичко беше толкова просто! Нямаше никакви глупости и номера. И ти ли така го виждаш? И за теб ли това беше най-хубавият период от твоя живот?

Умът ми прехвърля набързо последните петнайсет години. Е, действително тук-там имаше велики моменти, но като цяло не мога да не се съглася с него. Бяхме на осемнайсет. Бяхме изпълнени със страст. Можехме да пием по цяла нощ, без на следващия ден да се събудим с махмурлук. Кога по друго време животът ми е бил толкова хубав?

Кимвам бавно и изричам:

— Да, най-хубавият.

— Тогава защо не останахме заедно, Лоти? Защо не поддържахме връзка?

— Заради проблема „Единбург — Бат“ — свивам рамене. — Невъзможната география.

— Да, знам. Но това беше глупава причина! — отсича гневно той. — Бяхме големи идиоти!

Когато бяхме на острова, водехме този разговор за „невъзможната география“ стотици пъти. Той трябваше да отиде в Единбургския университет. Аз бях записана в Бат. Така че беше само въпрос на време всичко да приключи. Затова нямаше никакъв смисъл да се опитваме да проточваме връзката си извън лятото.

Но и дните след онзи пожар бяха доста странни. Тогава всичко започна да се разпада. Бяхме разпределени в различни къщи за гости, из целия остров. Започнаха да пристигат родители. Някои се появиха дори още със следващото корабче, с пари, дрехи и нови паспорти. Спомням си как зърнах Пинки, отпусната безутешно на един стол в таверната, обградена от изключително елегантно изглеждащите си родители. Както изглеждаше, купонът бе свършил.

— Не планирахме ли веднъж да се видим в Лондон? — спомням си най-неочаквано. — Но тогава ти май трябваше да заминеш за Нормандия със семейството си, нали?

— Точно така — въздъхва шумно той. — Тогава трябваше да им се измъкна. Можеше дори да се преместя да уча в Бат — погледът му най-неочаквано се фокусира върху мен. — Никога след това не срещнах жена като теб, Лоти! И често си казвах какъв идиот съм бил да ти позволя да си тръгнеш! Какъв шибан, тъп идиот съм бил!

Стомахът ми прави едно мощно салтомортале и аз едва не се задавям с виното си. Дълбоко в себе си като че ли се надявах той да каже нещо подобно. Но не и толкова скоро. Сините му очи се впиват с надежда в мен.

— Аз също — успявам само да кажа и веднага запълвам устата си с хапка риба.

— Само не ми казвай, че някога си имала по-добра връзка от нашата! Защото за мен е повече от сигурно, че не съм! — отсича и стоварва юмрук върху масата. — Мисля, че просто объркахме приоритетите си. Може би трябваше да си кажем: „Да върви по дяволите университетът, оставаме заедно!“. Кой знае какво щеше да стане тогава, а? Защото заедно ни беше много добре, Лоти, нали? Мисля, че просто сме пропилели последните петнайсет години, като не сме били заедно! Не ти ли е хрумвало, че е така?

Това скоростно развитие на нещата ме кара да затая дъх. Нямам представа как да реагирам, затова за всеки случай пак натъпквам устата си с риба.

— Досега щяхме да сме отдавна женени! Щяхме да имаме деца! Животът ни щеше да има смисъл! — вече говори почти на себе си, задвижван от някаква потисната емоция, която не съм в състояние да уловя.

— Ти искаш ли деца? — изричам, преди да съм успяла да се спра.

Направо не мога да повярвам, че още на първа среща питам един мъж дали иска деца. Сега би трябвало да ме удари гръмотевица. Само дето… това не е точно първа среща. Ако изобщо трябва да ги броя, може би е милиардната ни среща. Освен това той пръв заговори на тази тема. Освен това нашето изобщо не е среща. Ни най-малко.

— Да, искам деца! — отсича моментално той и впива очи в мен. — Напълно съм готов за семейство, бебешки колички, разходки из парка и всички останали неща, които идват със събитието!

— Аз също — промърморвам и в очите ми избиват сълзи. — Аз също съм готова за семейство.

Боже господи! Пак този Ричард в главата ми! Не съм го викала, но той пак се появи! А заедно с него и онази моя тайна фантазия как двамата с Ричард правим къщичка на дървото за близнаците ни, които се наричат Артър и Еди. С доста по-голяма сила от необходимото отварям рязко малката си дамска чантичка и вадя от нея носна кърпичка. Сълзите не влизаха в плановете ми за тази вечер. Не влизаха в плановете ми и мислите за Ричард.

За щастие Бен като че ли нищо не е забелязал. Долива чашата ми с вино, а после и своята. Случайно забелязвам, че вече сме свършили бутилката. Но кога успяхме?!

— Спомняш ли си нашето споразумение? — стряска ме внезапно гласът му.

Боже господи!

Тялото ми се изпълва с адреналин. Дробовете ми са притиснати толкова силно, че не мога да дишам. Изобщо не допусках, че той още помни споразумението. Аз изобщо не възнамерявах да повдигам този въпрос. Всъщност става въпрос за една наша мъничка шега, с която си обещахме нещо някога. Но то не беше нищо особено. Беше абсурдно.

— Да го задействаме ли? — пита той със съвсем искрен поглед. А аз си мислех, че мъничко се шегува. Не, невъзможно е да говори сериозно!

— Вече е малко късничко — смотолевям аз. — Обещахме си, че ако не сме женени за други хора до трийсетата си година… А аз съм на трийсет и три…

— По-добре късно, отколкото никога! — чувам, а след това усещам крака му до моя под масата, опитващ се да събуе обувката ми. — Апартаментът ми е наблизо — промърморва. Ръката му хваща моята. Цялото ми тяло изтръпва. Това е като спомен на мускулите. Спомен за секса. Знам какво предстои.

Ама… нали… Точно това ли искам? Но какво, за бога става тук? Мисли, Лоти, мисли!

— Ще желаете ли менюто с десертите? — изважда ме от транса гласът на сервитьора. Главата ми се изправя рязко и това ми дава възможността да откъсна за малко поглед от очите на Бен.

— Ммм… благодаря.

Плъзгам небрежно очи по менюто с десертите с поруменели бузи и пълен хаос в главата си. И какво да правя сега? Какво, за бога?!

Един тъничък гласец ми казва да обуздая емоциите си. Че не играя добре картите си. Че допускам огромна грешка. Имам отвратителното чувство за дежа вю, за това как нещата следват един до болка познат модел.

Всички мои дългосрочни връзки са започвали по този начин. С държане на ръце на масата. С изтръпващо тяло. С фино бельо, пълна коламаска и страстен, изобретателен, приказен секс. (Или кошмарен — с онзи доктор. Пфу, не искам да си спомням! Човек би си помислил, че един лекар ще знае повече за желанията на тялото. Слава богу, че успях да го разкарам относително бързо.)

Важното в случая е: не началото е проблемът. Проблемът е после.

Изпълвам се с някаква странна увереност, каквато никога досега не съм изпитвала. Налага се да променя всичко, което правя. Да разруша стария модел. Но как? Какво да сторя?

Бен отново е хванал ръката ми и я целува над китката, но аз не му обръщам внимание. Искам да овладея мислите си.

— Какво има? — вдига по едно време очи той, без да отлепя устни от кожата ми. — Напрегната си, Лоти, но не се съпротивлявай! Това е било предопределено да се случи! Ти и аз! Знаеш, че е така!

Дарява ме с премалелия, леко пиян сексапилен поглед, който много добре познавам. И усещам, че започвам да се възбуждам. Бих могла да се предам на това усещане и да преживея горещата, сладострастна нощ, която заслужавам. Ами да!

Ами ако има шансове за нещо много повече от само една нощ? Как да реагирам в такъв случай? Какво да правя?

Точно в този случай една трезва глава би ми дошла много добре. Само дето моята се върти.

— Бен, все пак не забравяй, че вече не сме на осемнайсет — промърморвам и пак измъквам ръка от неговата. — И аз не искам само едно изчукване. Искам… и други неща. Искам брак. Искам семейство. Искам да планирам живота си с някой друг. Деца и всичко останало.

— Но аз също! — възкликва нетърпеливо той. — Ти не ме ли чу какво казах преди малко? Че никога не трябваше да те пускам да си ходиш! — очите му се впиват в моите. — Лоти, никога не съм спирал да те обичам!

Божичко, той ме обича! Усещам нов прилив на сълзи в очите си. И като го поглеждам, ме осенява мисълта, че и аз никога не съм спирала да го обичам. Може би просто не съм си давала сметка за това, защото е била някаква дълбоко стаена, стабилна любов. Като фонов шум. А сега тя изригва отново на повърхността с цялата си страст.

— Аз също — изричам с леко треперещ глас от истината, която съм осъзнала. — През всичките тези петнайсет години никога не съм спирала да те обичам!

— Петнайсет години! — възкликва той и пак сграбчва ръката ми. — Били сме луди да се разделим!

Романтиката на тази истина се стоварва с пълна сила върху мен. Нали ставаше дума за история, която да разказвам на сватбеното си тържество… Онази история, която да накара всички да ахкат и охкат. Ето ти я историята! Бяхме разделени петнайсет години, но после пак се намерихме.

— Трябва да наваксаме изгубеното време! — простенва той и стисва пръстите ми със зъби. — Скъпа моя Лоти! Моя любов!

Думите му са като балсам за душата ми. Усещането на устните му върху кожата ми е почти непоносимо сладко. За момент затварям очи. Не! В главата ми зазвучава предупредителен сигнал. Няма да понеса и тази връзка да се обърка като всички останали!

— Престани! — измъквам рязко ръката си. — Недей! Бен, отлично знам как ще се развие всичко и няма да го понеса! Не и отново!

— Какви ги приказваш, за бога? — вторачва се в мен той, напълно слисан. — Единственото, което сторих, е да целуна пръстите ти!

Езикът му леко заваля думите. Но сигурно и аз звуча така. Изчаквам сервитьора да събере трохите от масата ни, а после пак продължавам с тих и леко треперещ глас.

— Вече съм минала по този път. Знам какво става. Ти целуваш пръстите ми. Аз целувам твоите. Правим секс. Страхотно е. Правим още секс. Не можем да се откъснем един от друг. Отиваме на мини ваканция в Котсуолдс. После си купуваме може би общо канапе или лавици за книги от „Икеа“. А след това, докато се обърнем, са минали две години и би трябвало да се оженим, но… някак си не се получава. Прескочили сме върха си. Започваме да се караме и накрая се разделяме. Ужасно е!

Гърлото ми се е стегнало от болка при мисълта за съдбата ни. Толкова неизбежна и толкова тъжна!

Бен ме поглежда изумено заради сценария, който току-що съм обрисувала.

— Окей — изрича накрая, застанал нащрек. — Ами ако не прескочим върха си?

— Няма как да не стане. Такова е правилото! Винаги става така! — изфъфлям и го поглеждам с насълзени очи. — Не можеш да си представиш колко често ми се е случвало да прескоча върха с разни други мъже!

— Дори и ако не купим мебели от „Икеа“?

Разбирам, че се опитва да разведри обстановката, но аз съм напълно сериозна. Внезапно си давам сметка, че съм похабила последните петнайсет години от живота си, в излизане с гаджета. Излизането с гаджета не решава нищо. Тъкмо то ми даде Ричард. И тъкмо то е проблемът!

— Има доста основателна причина да си прескочила върха с останалите мъже — пробва се отново Бен. — Защото не са били подходящите. Но аз съм!

— Кой казва, че ти си подходящият мъж?

— Защото… защото… Господи! Какво трябва да направя, за да разбереш? — плъзва пръсти през косата си с отчаян поглед. Накрая отсича: — Окей, печелиш! Ще го направим по старомодния начин. Лоти, ще се омъжиш ли за мен?

— Я млъквай! — срязвам го аз. — Не е необходимо да ми се подиграваш!

— Напротив, говоря напълно сериозно! Ще се омъжиш ли за мен?

— Много смешно — отпивам глътка вино.

— Напротив! Ще се омъжиш ли за мен?

— Престани!

— Ще се омъжиш ли за мен? — повтаря той за пореден път, но вече доста по-високо. Една двойка на съседната маса ни поглежда и се усмихва.

— Шшшт! — срязвам го аз. — Вече не е смешно!

И за мое тотално изумление той става от стола си, коленичи и слага ръце на гърди. Виждам как останалите гости на ресторанта се обръщат да гледат.

Сърцето ми препуска като обезумяло. Няма начин! Няма начин това да е истина!

— Шарлот Грейвни — започва той, като леко се олюлява. — Прекарах последните петнайсет години в преследване на твои бледи имитации, а сега, когато съм с оригинала, осъзнавам, че никога не трябваше да те пускам да си отидеш! Без теб животът ми бе пълен мрак и искам отново да стане светъл. Ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга? Моля те!

Тялото ми се изпълва с някакво странно усещане. Имам чувството, че се превръщам в памук. Той ми предлага! Наистина ми предлага! Това е самата истина!

— Пиян си — парирам веднага.

— Не чак толкова. Ще се омъжиш ли за мен? — повтаря пак той.

— Но аз вече не те познавам! — пробвам с неискрен смях. — Нямам представа какво работиш, къде живееш, какво искаш от живота…

— Доставки на хартия. Шордич. Да бъда така щастлив, както бях, когато някога бях с теб. Да се събуждам всяка сутрин до теб и да те чукам до прималяване. Да ти правя бебета, които имат твоите очи. Лоти, знам, че изминаха много години, но това пак съм си аз! Пак съм си Бен! — очите му се усмихват както някога. — Е, ще се омъжиш ли за мен?

Вторачвам се в него. Едва си поемам дъх. Главата ми звъни. Но не мога да разбера дали са радостни камбани или предупредителна сирена.

Така де, не мога да отрека, че ми мина през ума да съществува известна вероятност той все още да се интересува от мен. Но това сега надхвърля и най-смелите ми фантазии. През всичките тези години той изобщо не ме е забравил! И сега иска да се оженим! Иска деца от мен! Някъде в дълбините на съзнанието ми се чува нещо — май са цигулки. Може би е това. МОЖЕ БИ В КРАЙНА СМЕТКА Е ТОЙ! Не Ричард, а Бен!

Отпивам глътка вода и се опитвам да подредя разхвърляните си мисли. Да подходим разумно. Да обмислим внимателно ситуацията. Карали ли сме се някога? Не. Беше ли ми приятно в неговата компания? Да. Харесвам ли го? И то колко! Има ли нещо друго, което би трябвало да знам за бъдещия си съпруг?

— Имаш ли пиърсинг на зърната? — изтърсвам изведнъж, обзета от грозни предчувствия. Пробитите зърна не са по моята част.

— Не, разбира се! — той разкъсва театрално ризата си, копчетата се разлитат наоколо, но аз не мога да се сдържа да не погледна към гърдите му. Хммм. Загорели. Стегнати. Сладостен, както го помня.

— Единственото, което трябва да кажеш, е да! — изрича Бен и разтваря драматично ръце. — Единственото, което трябва да кажеш, е да! През по-голямата част от живота си объркваме нещата именно защото прекалено много мислим! Хайде този път да не прекаляваме с мисленето, а? По дяволите, вече изгубихме достатъчно време! Обичаме се! Нека просто скочим на този влак!

Той е прав. Наистина се обичаме. И иска да ми прави бебета, които да имат моите очи. Никой досега не ми е казвал нещо по-романтично. Даже Ричард.

Главата ми се върти. Опитвам се да запазя здравия си разум, но нещо не се получава. Това реално ли е? Да не би да е просто нов трик, за да ме вкара в леглото си? Дали това е най-романтичният миг в моя живот, или аз съм пълна идиотка?

— Аз… така мисля — промърморвам накрая.

— Така мислиш ли?

— Само… дай ми секундичка!

Грабвам чантичката си и се насочвам към дамската тоалетна. Трябва да помисля. С бистър ум. Или поне максимално бистър, като се има предвид, че целият ресторант се върти около мен, а като се гледам в огледалото, виждам три очи.

Би могло да се получи. Със сигурност би могло. Но как да го накарам да се получи? Какво да направя, за да не попадна в примката на същия предсказуем модел като всички останали мои връзки, озовали се в задънена улица?

Докато реша косата си, мисълта ми прехвърля спомени за другите първи срещи с другите ми гаджета. За други случаи на начало. През годините съм стояла в толкова много дамски тоалетни, освежавайки червилото си и питайки се дали това е моята половинка? Той ли е правилният? И всеки път съм се чувствала еднакво изпълнена с надежда, еднакво замаяна. Тогава къде съм бъркала? Какво мога да направя сега, което да е различно от предишните ми връзки? Или по-точно, кое от онези неща, които обикновено правя, сега да не направя?

Внезапно си спомням за онази книга, която зърнах тази сутрин. „Обратният принцип.“ Обърни стрелката. Смени посоката. Това звучи добре, няма спор. Но как точно да сменя посоката? И след това в главата ми зазвучават думите на онази откачена старица в тоалетната вчера. Какво точно каза тя? „Мъжете са животни. В мига, в който докопат плячката си, я изяждат и заспиват.“ Може би в крайна сметка да не е била толкова откачена. Може би в думите й е имало нещо ценно.

Ръката ми застива с гребена над главата ми. Озарява ме вдъхновение. Отговорът. Така търсенето решение. Аз, Лоти Грейвни, ще променя модела! Ще направя точно обратното на онова, което съм правила с всичките си предишни гаджета.

Поглеждам очите си в огледалото. Изглеждам леко налудничаво, но какво пък — нищо ново под слънцето. И ако преди можех да се определя като превъзбудена, сега съм буквално еуфорична. Чувствам се като учен, който е открил нова елементарна частица, която променя цялата игра. Да, точно така! Знам, че съм права! Права съм!

Връщам се в ресторанта, леко поклащаща се на високите си обувки, и в мига, в който стигам до нашата маса, отсичам:

— Никакъв секс!

— Какво?!

— Докато не се оженим, никакъв секс! — и сядам на мястото си. — Такова е моето условие. Ако не ти харесва…

— Каквооо?! — провиква се тотално сащисан Бен, но аз спокойно му се усмихвам. Идеята ми наистина е брилянтна! Ако наистина ме обича, ще чака! Тогава няма да има никакъв шанс някой от нас да прескочи върха. А най-хубавото от всичко е, че ще имаме най-страстния меден месец на света! Ще бъдем като един човек, къпещи се в пълно блаженство. Точно както трябва да бъдат всички младоженци!

Ризата му все още виси разгърдена. Представям си го гол, в някое разкошно хотелско легло, обграден от листа от рози. Само мисълта за това е достатъчна, за да ме накара да потреперя.

— Майтапиш се! — изрича накрая той. — Но защо!

— Защото искам нещата при нас да бъдат различни! Искам да променя модела. Аз те обичам, нали така? Ти също ме обичаш, нали? И искаме да прекараме целия си живот заедно, нали?

— Обичам те от петнайсет години — клати глава той. — Петнайсет пропилени години, Лоти…

Усещам, че се задава поредната пиянска реч.

— Така е! — прекъсвам го безцеремонно. — Тогава нищо не ни пречи да почакаме още мъничко! А след това можем да имаме първа брачна нощ! Истинска първа брачна нощ! Помисли си само! Дотогава и двамата вече ще бъдем на ръба! Няма да имаме търпение да бъдем заедно! — вдигам леко крак под масата и бавно го плъзвам по вътрешността на неговия. Лицето му замръзва. Знам си — този номер е безотказен.

За момент никой от нас не казва нищичко. Да кажем, че общуваме по различен начин.

— Всъщност… — изрича накрая той с хриплив глас — може пък да бъде забавно!

— Даже много! — съгласявам се енергично и с престорена небрежност разкопчавам горното копче на блузката си, след което се привеждам, за да му предоставя възможността да се наслади на деколтето ми. А кракът ми вече действа по слабините му. Бен стои като онемял. — Спомняш ли си нощта на рождения ти ден? — измърквам дрезгаво. — На плажа? Бихме могли да я повторим!

Ако ще я повтаряме, ще си сложа протектори на коленете! На всяка цена! Няма да понеса пак да търпя цяла седмица след това коленете си ожулени! Сякаш прочел мислите ми, Бен притваря очи и тихо простенва:

— Убиваш ме!

— Ще бъде незабравимо! — изведнъж в главата ми нахлува споменът как лежим с преплетени тела в стаята ми, осветена само от ароматните свещи.

— Даваш ли си сметка колко секси си сега? Осъзнаваш ли колко силно искам да се вмъкна под тази маса на секундата? — простенва отново той, сграбчва ръката ми и започва да ръфа лекичко палеца ми. Но този път аз не отдръпвам ръката си. Цялото ми тяло като че ли се настройва за докосването на устните и зъбите му. И ги искам навсякъде. Спомням си и това. Спомням си всичко. Как съм могла да забравя?!

— Първа брачна нощ, така ли? — обажда се накрая той. Пръстите на краката ми все още си вършат работата, а и се сблъскват с доста твърдо доказателство, че на него му е приятно. Значи всичко е все така в изрядно състояние.

— Първа брачна нощ — кимвам.

— И си наясно, че дотогава ще умра от очакване?

— Аз също. Но после ще експлодирам.

Той поема целия ми палец в устата си и аз тихичко простенвам, когато възбудата разтърсва тялото ми. Няма да е зле скоро да тръгваме, докато сервитьорът не е дошъл да ни посъветва да си вземем стая.

А когато Ричард научи за това…

Не, не мисли за това! Това няма нищо общо с Ричард. Това е съдба! Част от по-голямата картина. Невероятна, разтърсваща романтична история, в която главни герои сме аз и Бен, а Ричард е само второстепенен образ.

Знам, че съм пияна. Знам, че това е адски прибързано. Но ми изглежда толкова правилно. А ако дълбоко в себе си все още усещам някаква рана, то знам, че за нея си има и лек. Трябвало е да скъсам с Ричард! Трябвало е да бъда нещастна. Наградата за страданието ми е, че сега получавам годежен пръстен и най-страстния секс през целия си живот.

Усещам, че онази награда от томболата не е била даже десет хиляди паунда. Била е един милион паунда!

Очите на Бен са станали стъклени. Аз дишам все по-учестено. Не издържам повече.

— И кога ще се оженим? — промърморвам накрая.

— Скоро — отговаря той с отчаян глас. — Много, много скоро!