Софи Кинсела
Сватбена нощ (3)

Втора глава
Флис

О, боже! Идва ми да се разрева. Всичко се е объркало. Нямам представа как, но всичко се е объркало!

Всеки път, когато сестра ми скъса с някого, моментално започва да говори за магистърската степен. Това е като условния рефлекс на Павлов.

— Може дори да продължа с докторската дисертация, нали се сещаш? — казва сега тя само с леко потреперващ гласец. — Някъде в чужбина.

Може и да успее да заблуди някого, но мен — никога. Не и сестра си. Раздялата й е дошла като гръм от ясно небе.

— Ясно — казвам сега. — Докторска дисертация в чужбина. Отлична идея!

Няма никакъв смисъл да се опитвам да изкопчвам от нея подробности или пък да я попитам директно какво е станало. Лоти си има свой собствен начин за справяне с разделите. Не можеш да я пришпорваш и за нищо на света не трябва да показваш съчувствие. Научих го по трудния начин.

Спомням си момента, когато се раздели с Шеймъс. Появи се на прага ми с кутийка рибни хапки и кървясали очи, а аз направих елементарната грешка да попитам: „Какво е станало?“. При което тя избухна като граната:

— За бога, Флис! Не мога ли просто да дойда и да си поделя малко храна със сестра си, без да ме овикват?! Може пък просто да ми се е приискало да поседя при сестра си! Може пък животът да не се състои само от гаджета! Може пък просто да съм решила да… направя преоценка на живота си! Например да взема магистърска степен!

Спомням си и момента, когато Джейми я заряза, а аз допуснах непростимата грешка да кажа: „О, Лоти! Горкичката ми тя!“.

Тя буквално ме изкорми.

— Горката аз ли?! Какво искаш да кажеш с това горката аз, а?! Така значи, Флис! Съжаляваш ме, защото нямам мъж до себе си, така ли? А аз те мислех за феминистка!

И така, с една дълга тирада, тя си изля цялата злоба върху мен, а към края вече имах нужда от трансплантация на ушите.

Затова вече съм си научила урока и слушам мълчаливо как тя възнамерявала от цяла вечност да реализира академичната си същност и как хората по принцип не оценявали мозъка й, и как някога наставникът й в университета я предложил за награда, и дали съм го знаела. (Да, знам го — спомена го веднага след като скъса с Джейми.)

Накрая тя млъква. Аз не смея да си поема дъх. Имам чувството, че наближаваме към разковничето на проблема.

— И между другото, с Ричард вече не сме заедно — казва тя с добре отиграна небрежност.

— Така ли? — опитвам се да имитирам тона й. Все едно си говорим за развоя в поредната серия на „Истендърс“.

— Да, разделихме се.

— Ясно.

— Не вървеше.

— Ами, добре. Това е… — запасът ми от небрежни думи започва да се изчерпва. — Искам да кажа, това е…

— Срамота — завършва тя. Мълчание. — В известен смисъл.

— Точно така. Та… Той беше ли… — усещам, че вече започвам да стъпвам върху горещи въглени. — Искам да кажа, ти беше ли…

„Какво, по дяволите, се обърка, след като само преди час той се канеше да ти направи предложение?“ Ето това е въпросът, който всъщност искам да задам.

Честно да си призная, невинаги вярвам на версията на Лоти за събитията. Понякога гледа през очите на Холивуд. Вижда онова, което иска да види. Но пък, честно казано, в случая и аз бях толкова твърдо убедена, колкото беше и тя, че Ричард възнамерява да й направи предложение.

А сега не само че не са сгодени, но и всичко е свършило? Не мога да не изпитам огромен шок от тази новина. Смятам, че успях да опозная Ричард доста добре и мисля, че е свестен човек. Най-добрият, с когото някога е излизала сестра ми, ако питате мен. (Което лично тя го е правила многократно, обикновено към полунощ, когато си е пийнала и ме прекъсва по средата на изречението, за да обяви, че го обича, независимо от моето мнение.) Той е стабилен, мил и преуспяващ в работата си. Никакви преструвки, никакви излишества. Красив, но не суетен. И я обича. Което е най-важното. Всъщност единственото, което има значение. Между тях се усеща онова специфично излъчване на двама души, които са един за друг. Усеща се връзката. По начина, по който говорят, по начина, по който се шегуват един с друг, по начина, по който седят заедно — неговата ръка винаги е преметната небрежно през раменете й и пръстите му си играят с косата й. По начина, по който вървят към някаква обща цел, независимо дали става въпрос за суши за вкъщи или почивка в Канада. Между тях се усеща заедност. Вижда се от пръв поглед. Или поне аз я виждам.

Поправка — виждах я. Тогава защо той не я е усетил?

Копеле! Глупак! Какво всъщност се е надявал да намери в бъдещата си партньорка? Какво не й е наред на сестра ми? Да не би да си е въобразил, че заради нея не може да изживее великия си романс с някоя двуметрова супермоделка?

Изпуснах парата, захвърляйки една топка смачкана хартия в близкото кошче. Но само миг по-късно осъзнах, че тази хартия ми трябва. Мътните я взели!

От телефонната слушалка продължава да се носи мълчание. Нещастието на Лоти буквално крещи в ушите ми. Божичко, не издържам повече! Не ме интересува колко е докачлива, но не мога да не знам нещо повече! Това е същинска лудост! В един момент ще се женят, в следващия всички сме отново на Стъпка едно от Поредната раздяла на Лоти.

— Стори ми се, че ми каза, че той искал да ти зададе някакъв „важен въпрос“. Или съм сгрешила? — изричам колкото ми е възможно с по-тактичен тон.

— Да. Ами… той промени версията — отвръща тя с познатата целенасочена безгрижност. — Заяви, че не било „важен въпрос“, а просто „въпрос“.

Примигвам. Нещата отиват на зле. „Важен въпрос“ не е обикновен вариант на „въпрос“. Не е дори под категория.

— И какъв беше въпросът?

— Оказа се, че касаел въздушните мили — отговаря сестра ми с равен тон.

Въздушни мили ли? Олеле! Вече си представям как са се развили нещата. В този момент забелязвам, че Йън Ейлуърд стои до стъклената стена на офиса ми и ми маха енергично. Знам го какво иска. Речта за церемонията по раздаването на наградите, която е довечера.

„Готова е! — изобразявам с устни, макар това да е безсрамна лъжа. После соча към компютъра си, за да му подскажа, че единствено технологиите забавят пристигането на речта при него. — Ще ти я пратя! Изпращам я!“

Накрая той се маха. Поглеждам часовника си и сърцето ми забива малко по-бързичко. Разполагам точно с десет минути, за да изслушам Лоти, да допиша речта си и да освежа грима си.

Не, девет минути и половина.

Изпълвам се отново с негодувание — към Ричард, разбира се. Щом толкова е държал да къса със сестра ми, не можа ли поне да избере ден, който да не е най-натовареният ми ден през годината?! Бързо изкарвам файла с речта на екрана на компютъра си и започвам да пиша:

В заключение бих искала да благодаря на всички присъстващи тази вечер! И на тези, които спечелиха награди, и на другите, които гневно скърцат със зъби. Виждам ви! (Пауза за смях.)

— Лоти, нали знаеш, че тази вечер е раздаването на нашите награди? — изричам с огромно чувство на вина. — Затова ще се позабавя. Знаеш, че ако можех да намина при теб, с удоволствие бих…

Твърде късно! Давам си сметка, че съм допуснала най-кошмарната грешка на света — изразила съм някакво съчувствие. И както би могло да се очаква, тя ме започва.

— Да наминеш ли? — провиква се възмутено. — Не е необходимо да идваш! Какво, да не би да си мислиш, че много съм се разчувствала по Ричард, а?! Мислиш си, че целият ми живот се върти около един мъж, така ли? Че аз дори вече не мисля за него! Обадих ти се само за да ти кажа за плановете си за магистърската степен. Това е единствената причина!

— Да, знам — побързвам да дам на заден аз. — Разбира се.

— Може да проверя дали няма някоя програма в Щатите. Ще видя в Станфорд…

И продължава да говори глупости, а аз пиша все по-бързо и по-бързо. Изнасяла съм тази реч вече шест пъти. Все същите стари думи, но в различен ред.

Хотелската индустрия продължава да се развива и да ни вдъхновява. Зашеметена съм от постиженията и иновациите, които всички виждаме в тази индустрия.

Не, глупости. Натискам бутона за изтриване и пак опитвам:

Зашеметена съм от постиженията и напредъка, на който заедно с моя екип от оценители ставаме свидетели по всички кътчета на света.

Точно така. „Ставаме свидетели“ добавя тежест към изказването ми. Човек би си помислил, че цяла година сме се срещали с всякакви Свети пророци, а не с девойчета със златист тен и на високи токчета, които са ни показвали най-новите технологии за охлаждане на хавлиени кърпи край басейните.

Хиляди благодарности, както винаги, на Брадли Роуз…

Обикновено с Брадли започвам благодарностите си? Или с Меган? Или май беше Майкъл?

Със сигурност ще пропусна някого. Знам си го. Такъв е неписаният закон на благодарствените речи. Все изпускаш някой важен човек, а после грабваш пак микрофона и извикваш пискливо името му, обаче вече никой не те слуша. След това се налага да го откриеш и да прекараш кошмарен половин час, заливайки го лично с благодарности — и двамата се разтапяте от усмивки, но над главите ви виси като прокоба обвинението: „Ти забрави, че съществувам!“.

Отправям благодарности към всички, които организираха тази церемония по раздаването на наградите, към всички, които не взеха участие в организирането на тази церемония, към целия ми екип, към всички ваши екипи, към семействата на всички вас, към всичките седем милиона жители на планетата, към Бог, Аллах и всички останали горе на небето…

— … всъщност виждам всичко това в позитивна светлина. Така е, Флис! Знам, че това е моят голям шанс да преосмисля и пренаредя живота си! Наистина имах нужда от него!

Насочвам вниманието си обратно към телефона. Отказът на Лоти да признае, че нещо не е наред, е едно от най-милите й качества. Решителната й храброст е в състояние дотолкова да ти разтопи сърцето, че ми идва да я прегърна.

Но също така донякъде ме кара да започна да си скубя косите. Кара ме да й изкрещя: „Престани да ми говориш за тази магистърска степен! Просто си признай, че си наранена!“.

Защото знам как ще се развие всичко това. Вече съм го виждала. Повтаря се при всяка раздяла на сестра ми. Започва с храбростта и позитивността. Отказва да признае, че нещо не е наред. Прави го дни, понякога седмици наред, без изобщо да се пречупи. С вечна усмивка на лице. И хората, които не я познават, започват да си мислят: „Брей, колко добре се справя с раздялата си Лоти!“.

Докато не дойде моментът за отложената реакция. Който идва всеки път. Под формата на някакво импулсивно, скандално, абсолютно откачено действие, което я прави еуфорична. За около пет минути. Всеки път е нещо различно. Татуировка на глезена, грозно къса подстрижка, апартамент с надута цена, който след това е принудена да продаде на загуба. Членство в някоя секта. „Интимен“ пиърсинг, който се възпалява. Последното беше най-гадното.

Не, връщам си думите назад — най-гадното беше сектата. Изсмукаха й шестстотин паунда, а тя продължаваше да говори за „просветление“. Алчни, зли копелета! Мисля, че продължават да обикалят из Лондон и до ден-днешен, душейки за отчаяни от живота хора.

И едва след този еуфоричен период маската на Лоти се пропуква. И тогава следва почти непрестанният рев, отказът да ходи на работа и „Флис, защо, за бога, не ме спря?!“. И „Флис, мразя тази татуировка!“. И „Флис, как сега да отида при личния си лекар? Толкова ме е срам! Какво да правяяя, кажи!“.

Лично за себе си наричам тези нейни налудничави действия „Несполучливи избори“ — фраза, която майка ни използваше доста често, докато беше жива. Тази фраза обхващаше всичко — от подпетени обувки, носени тайно от някой наш гост, до решението на баща ни да се омете за Южна Африка с някаква тамошна кралица на красотата. „Несполучлив избор“ — промърморваше майка ни с онзи неин стъклен поглед и ние, децата, потрепервахме и благодаряхме на бога, че не ние сме направили този Несполучлив избор.

Майка ми невинаги ми липсва. Но понякога ми се иска да имах още някой роднина, който да ми помага при събирането на парчетата от живота на Лоти. Баща ми не се брои. Първо, той живее в Йоханесбург. И второ, ако не става въпрос за коне или за чаша уиски, той не би проявил никакъв интерес.

И сега, докато слушам Лоти как нарежда за някакъв творчески отпуск, сърцето ми унива. Усещам как на хоризонта се задава поредният Несполучлив избор. Съвсем близо е, само дето още не го виждам. Оглеждам хоризонта, заслонила очи от слънцето, и се питам откъде точно ще се появи акулата, която ще захапе крака й.

Ще ми се вместо това да бе започнала да ругае, да хвърля разни неща и да вие. Тогава бих се успокоила, защото щях да знам, че се е освободила от отровата на лудостта. Когато аз се разделих с Даниел, две седмици поред редих мръсни псувни. Не бях много приятна гледка. Но поне не залитнах по някаква секта.

— Лоти — обаждам се, като разтривам чело, — нали знаеш, че от утре заминавам в почивка за две седмици?

— Да бе, вярно.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се, че ще се оправя! — завръща се унищожителният й тон. — Тази вечер ще се възнаградя с пица и бутилка хубаво вино. И без това от цяла вечност ми се иска да го направя!

— Е, тогава приятно прекарване! Само не дави болката!

Това е още една от обичайните приказки на майка ни. Внезапно пред мисления ми взор изплува образът й — с изряден бял костюм с прав панталон и зелени проблясващи сенки за очи. „Давя болката, милички.“ Седи на бара в онази наша къща в Хонконг, стиснала между ръцете си чаша с мартини, а ние с Лоти стоим и я гледаме, облечени в еднакви розови халатчета, докарани чак от Англия.

След като тя си замина, двете със сестра ни обичахме да повтаряме тази фраза като някаква мантра. Тогава я мислех за нещо като официален тост от рода на „До дъно!“. Така преди много години шокирах една съученичка, когато по време на семеен обяд у тях се изцепих, като вдигнах чаша и заявих: „Е, да удавим болката!“.

Сега вече я използваме като евфемистичен израз за „да се нафиркам до козирката и да стана за срам“.

— Естествено, че няма да давя болката, много благодаря! — сопва ми се обидено Лоти. — Освен това точно ти нямаш право да ме предупреждаваш за това!

Е, може и да съм изпила няколко водки в повече след раздялата с Даниел и може и да съм изнесла една-две речи в повече пред неподходяща публика. Така че тя има донякъде право да ми го казва.

— Така е — въздъхвам аз. — Е, до скоро!

Затварям телефона, а после и очите си и давам на мозъка си десетина секунди, за да се презареди и фокусира. Длъжна съм засега да забравя за любовния живот на сестра си. Длъжна съм да се концентрирам върху церемонията по раздаването на наградите. Длъжна съм да завърша речта си. Давай! Сега!

Отварям очи и светкавично напечатвам списък с имената на хората, на които трябва да благодаря. Списъкът обхваща цели десет реда, но по-добре да са повече, отколкото после да съжалявам. Изпращам го по имейла до Йън под заглавие: „Реч! Спешно!“ и после скачам от бюрото си.

— Флис! — хваща ме в крачка Силия. Тя е една от нашите най-плодовити сътрудници на свободна практика, със запазената марка бръчки „пачи крак“ около очите, характерна за всички професионални оценители на хотели и спа центрове. Човек би си помислил, че безплатните спа процедури по-скоро биха премахнали въздействието на слънцето, но се оказва, че нещата стоят точно обратното. Мисля, че е крайно време да престанат да правят спа центрове в Тайланд. Би трябвало да ги разполагат някъде из северните страни с целогодишните зими, където няма никакво слънце.

Хммм. Дали има нещо ценно в това?

Набързо написвам на моето блекбъри: „Спа без слънце?“, а после вдигам очи към Силия.

— Наред ли е всичко? — питам.

— Грубиянът е тук. Изглежда по-кисел от всякога — отбелязва тя и преглъща тежко. — Може би ще е по-добре да се омитам.

Грубияна е прякорът, който в нашия бранш сме дали на Гюнтер Бахмайер. Той притежава верига от десет луксозни хотела, живее в Швейцария и има обиколка на талията минимум два метра. Знаех, че е поканен на церемонията тази вечер, но предположих, че няма да се появи. Не и след нашата оценка за неговия нов спа хотел в Дубай „Палм Стелар“.

— Всичко ще бъде наред, не се притеснявай! — успокоявам я аз.

— Само не му казвай, че съм била аз! — изрича с треперещ глас Силия.

— Силия! — слагам ръка на рамото й аз. — Ти заставаш зад оценката си, нали?

— Да.

— Много добре! — кимвам. Иска ми се да й вдъхна повече увереност, но тя изглежда ужасена. Направо не е за вярване как човек с толкова директен, свеж и остроумен стил на писане би могъл да се окаже толкова чувствителен, когато го видиш на живо.

Хммм. Има ли нещо ценно в това?

Написвам: „Среща със сътрудниците ни на живо? Характеристики?“.

После го изтривам. Читателите ни надали биха искали да се срещат очи в очи с нашите репортери. Надали би ги интересувало, че „СД“ живее в Хакни и е превъзходен поет. Достатъчно им е да знаят, че значителната сума пари, която дават, ще им купи слънцето/снега, чистите плажове/планините, уединението/приятните хора, удобните легла/хамаците, висшата кулинария/скъпите клубни сандвичи, които биха могли да очакват от една петзвездна почивка.

— Никой не знае кой е „СД“ — потупвам я по ръката аз. — Така че си в безопасност. А аз трябва да вървя.

И вече крача надолу по коридора. Насочвам се към централната зала и се оглеждам. Просторна зала с височина два етажа — единственото свястно пространство в „Пинчър Интернешънъл“. А всяка година нашите натъпкани като сардели служители предлагат да я превърнем в офис пространство. Но тя ни е единственото подходящо място за церемонията по наградите. Оглеждам я, отмятайки отделни детайли в главата си. Огромна торта с глазура във формата на корицата на списанието, която никой няма да хапне — налице. Хората от кетъринга, подреждащи чашите — налице. Масата с наградите — налице. Йън от информационния отдел, приклекнал край подиума, оправящ аутокюто — налице.

— Всичко наред ли е? — хуквам към него аз.

— Страхотно! — скача веднага той. — Тъкмо заредих речта. Искаш ли една проверка на звука?

Качвам се на сцената, грабвам микрофона и се вторачвам в аутокюто.

— Добър вечер! — извисявам глас. — Аз съм Фелисити Грейвни, главен редактор на „Пинчър травъл ривю“ и бих искала да ви приветствам с добре дошли на нашите двайсет и трети годишни награди! А каква година беше само!

Саркастичното изражение на Йън ми подсказва, че се налага да звуча малко по-ентусиазирано от това.

— Я се разкарай! — скастрям го аз и той се ухилва. — Не забравяй, че ми предстои да връча осемнайсет награди…

Което си е повече от достатъчно. Всяка година водим битки кои от наградите да премахнем и всяка година си остават същите.

— Дрън, дрън, дрън и така нататък. Е, добре ли е? — Изключвам микрофона. — До скоро.

Докато хвърча по коридора, зървам в другия му край Гавин, нашият издател. Тъкмо набутва в асансьора една двуметрова талия, която не бих могла да сбъркам за нищо на света. Докато ги наблюдавам, Грубияна се обръща и ме дарява с една заплашителна усмивка. Вдига четири месести пръста и не ги сваля, дори докато вратите на асансьора се затварят.

Знам какво означава това, но да не си мисли, че ще ме уплаши. Е, новият му хотел получи от нас четири звезди, не пет. Ако искаше повече, да беше построил по-хубав хотел. Трябваше да инвестира в малко повечко пясък върху бетона на своя „звезден, създаден от човека плаж“, както и да се постарае да наеме не толкова превзет персонал.

Влизам в дамската тоалетна, оглеждам отражението си и примигвам. Понякога изпитвам истински шок от срещата със своята огледална версия. Наистина ли изобщо не приличам на Анджелина Джоли? И кога тези сенки свариха да се появят под очите ми? Всичко по мен е прекалено тъмно. Косата ми, веждите ми, изтощената ми кожа… Трябва да взема да избеля нещо. Или може би всичко едновременно. Все някъде трябва да съществува спа център с избелваща вана тип „ол инклузив“. Едно бързо потапяне и сте готови! Ако държите да избелите и зъбите си, отворете уста!

Хммм. Има ли нещо в това? Написвам в блекбърито си думата „избелване“, а след това атакувам всичко, което ми е възможно, с четките от комплекта ми за грим. Накрая поставям обилно количество червен руж. Остава само едно нещо — бих могла да си сложа и червило. Сигурно някой ден на гроба ми ще пише: ТУК ЛЕЖИ ФЕЛИСИТИ ГРЕЙВНИ. БИ МОГЛА ДА СИ СЛОЖИ И ЧЕРВИЛО.

Излизам от тоалетната, поглеждам си часовника и докато вървя, натискам бутона за бързо набиране на Даниел. Той ще се сети, че съм аз — говорихме за часа, така че ще вдигне телефона… Хайде, Даниел, вдигни телефона… Къде си…?

Гласова поща.

Мръсник!

Когато става въпрос за Даниел, ускорявам само за една секунда — от спокойно в бясно състояние.

Чува се звукът за начало на съобщението и аз си поемам дъх.

— „Няма те — изричам с добре отиграно спокойствие, докато вървя към офиса си. — А това не е никак добре, защото съвсем скоро трябва да отивам на онова събитие, за което знаеш, защото говорихме. Няколко пъти.“

Гласът ми потреперва. Но не трябва да му позволявам да ме изкарва от релси. Остави, Флис! Разводът е процес, а това също е процес и ние всички сме част от великото Тао. Или май беше дзен. Няма значение. Нещото на кориците на всички книги с думата „Развод“, които ми бяха подарени, беше кръгче или картинка на дърво.

— „Както и да е — поемам си аз дълбоко дъх. — Надявам се, че ще позволиш на Ноа да чуе това съобщение? Благодаря.“

Затварям за миг очи и си напомням, че вече не разговарям с Даниел. Трябва веднъж завинаги да се отърва от спомена за това отблъскващо лице. Говоря само с дребното личице, което е светлината на моя живот. Лицето, което, противно на всички очаквания, придава смисъл на моя свят. Представям си падналия му бретон, огромните сиви очи, смъкнатите до глезена училищни чорапки… Свит на дивана в дома на Даниел, прегърнал Маймунчо…

— „Скъпи, надявам се, че си прекарваш добре с татко. А с теб ще се видим скоро, нали? Ще се опитам да звънна по-късно, но в случай че не успея, по-добре отсега да ти пожелая лека нощ и да ти кажа, че те обичам!“

Вече съм почти пред офиса си. Имам още доста работа. Но не мога да се сдържа да не говоря колкото ми е възможно по-дълго, докато телефонът не ми съобщи, че записът е приключил.

— „Лека нощ, миличко! — изричам, притиснала телефона до ухото си. — Приятни сънища! Лека нощ, да спиш в кош!“

— Да спиш в леген, да сънуваш мен! — отговаря едно познато гласче и аз едва не се спъвам на официалните си обувки на Маноло Бланик.

Но какво беше това? Халюцинации ли имам? Да не би да е прекъснал гласовата поща? Вторачвам се в телефона си просто за всеки случай, тръсвам го леко и пак се заслушвам.

— Ало? — изричам предпазливо. — Ало! Ало — ало — ало…

Боже господи! Но този глас не идва от телефона. Идва от… Завивам зад ъгъла към офиса си и го виждам. Моят седемгодишен син. Седнал на фотьойла, на който каня гостите си.

— Мамооо! — провиква се радостно той.

— Олеле! — изричам аз, изгубила ума и дума. — Ноа, ти си тук! В моя офис! Това е просто… Даниел? — обръщам се към бившия си съпруг, който стои край прозореца и разлиства един стар брой на нашето списание. — Какво става? Мислех, че по това време Ноа вече пие чая си. У вас! — допълвам натъртено. — Както говорихме!

— Но аз не пия чая си! — вметва победоносно синът ми.

— Да, виждам, миличко. Е, Даниел? — цялото ми лице грее в усмивка. По принцип правилото е: колкото повече се усмихвам на Даниел, толкова повече ми се иска да му клъцна врата.

Не мога да не го огледам критично, въпреки че той вече няма нищо общо с мен. Понаедрял е. Нова риза на тънки райета. Никакви грижи за косата. Което е грешка от негова страна — косата му изглежда твърде отпусната и хилава. Може пък Труди да го харесва така.

— Даниел? — правя нов опит.

Даниел не казва нищо. Само свива рамене. Сякаш всичко е очевидно и думите са излишни. Това свиване на рамене е ново за него. Когато живеехме заедно, раменете му бяха постоянно отпуснати. А сега ги свива. Под костюма си носи кабалистична гривна. Отблъсква конфронтацията, сякаш е направен от гума. Чувството му за хумор е заменено от чувство на праведност. Вече не се шегува — вече изрича.

Направо не мога да повярвам, че някога съм правила секс с този човек! Не мога да повярвам, че Ноа е резултат от нас двамата. Сякаш се намирам в „Матрицата“ и всеки момент ще се събудя в реалност, в която ще има много по-голям смисъл, сякаш през цялото това време съм лежала във вана с електроди.

— Даниел? — повтарям с фиксирана усмивка.

— Постигнахме съгласие, че Ноа ще прекара тази вечер с теб — изрича той и пак свива рамене.

— Какво? — ококорвам се смаяно срещу него аз. — Нищо подобно! Тази вечер беше твоята!

— Тази вечер летя за Франкфурт. Изпратих ти имейл.

— Не си.

— Напротив.

— Напротив! Не си ми изпращал никакъв имейл!

— Съгласихме се да оставя Ноа в офиса ти.

Напълно спокоен е — така, както само Даниел може да бъде. Аз, от друга страна, съм на крачка от нервен срив.

— Даниел — гласът ми потреперва от усилието да се сдържа да не му разбия главата. — Защо ще се съгласявам да посрещам Ноа тук точно тази вечер, когато е нашата ежегодна церемония по раздаването на наградите? Защо бих го направила?

Даниел пак свива рамене и изрича:

— Оттук заминавам за летището. Той вече е вечерял. Ето му сакчето — и го хвърля на пода. — Е, Ноа, тази вечер ще спиш при мама, нали?

От тази каша няма измъкване.

— Страхотно! — усмихвам се аз на сина си, който мести тревожно очи от мен към баща си. Къса ми се сърцето, като гледам това притеснение в очите му. Никое дете на неговата възраст не би трябвало да преживява това. — Много се радвам! — Разрошвам успокоително косата му. — Извинявайте, ей сега се връщам!

Тръгвам по коридора към дамската тоалетна. Празна е, което е добре. Защото вече не издържам.

— ТОЙ НЕ МИ Е ПРАЩАЛ НИКАКЪВ ШИБАН ИМЕЙЛ! — провиквам се с пълно гърло и гласът ми прокънтява насред плочките. Когато се поглеждам в огледалото, едва успявам да си поема дъх. Но вече се чувствам десетина процента по-добре. Напълно достатъчно, за да изкарам вечерта.

Насочвам се бавно обратно към офиса си и заварвам Даниел да облича палтото си.

— Е, приятно пътуване или каквото и да е там — казвам, сядам на бюрото си, отварям писалката си и написвам „Поздравления!“ на картичката към букета, който ще бъде поднесен на тазгодишния победител по всички показатели (който е новият спа курорт в Маракеш). „С най-добри пожелания от Фелисити Грейвни и целия екип.“

Даниел продължава да виси в офиса ми. Усещам присъствието му. Очевидно има да каже нещо.

— Още ли си тук? — вдигам очи.

— Само още едно нещо — изрича той и ме оглежда с онова негово тъпо, праведно ново изражение. — Искам да включа още няколко клаузи в споразумението.

За момент съм толкова шокирана, че не мога да кажа нищо. Накрая се провиквам:

— Каквооо?

Той няма право да включва нови клаузи. Приключихме с клаузите. Всеки момент ще подпишем споразумението по развода си. Свърши се. След цяло дело, две обжалвания и милиони писма между адвокатите всичко свърши.

— С Труди си говорихме — отбелязва с наглото си спокойствие той — и тя повдигна няколко доста интересни въпроса.

Не се и съмнявам. Идва ми да го изритам от офиса си. Той няма право да говори за развода ни с Труди. Разводът си е наш. А ако Труди толкова иска развод, нека първо да се омъжи за него. Да видим дали ще й хареса!

— Само няколко клаузи! — повтаря и поставя върху бюрото ми купчина листчета. — Препоръчвам ти да ги прочетеш.

Препоръчвал ми! Сякаш ми препоръчва да прочета хубава кримка!

— Даниел — започвам, усещайки, че всеки момент ще избухна, — вече не можеш да поставяш нови изисквания. Разводът приключи! Отдавна обсъдихме всичко и се споразумяхме!

— Но не е ли по-важно да го направим както трябва?

Звучи укорително, сякаш току-що съм му предложила да си спретнем един бърз, зле организиран развод. Лишен от каквото и да било качество. Залепен набързо с лепило вместо шит на ръка.

— Аз съм напълно доволна от споразумението — изричам през зъби, въпреки че „доволна“ надали е най-подходящата дума. Трудно бих могла да определя като доволна жена, която намира в куфарчето на съпруга си чернови на любовни писма до друга жена, докато просто търси дъвка.

Любовни писма. Представяте ли си, моля ви се — любовни писма! Все още не мога да повярвам, че той е писал любовни писма на друга жена, а нито едно такова — на съпругата си. Не мога да повярвам, че е писал твърде откровена сексуална поезия, при това илюстрирана. Бях абсолютно шокирана. Ако беше писал такива поеми и за мен, може би нещата щяха да стоят по друг начин. Може би тогава щях да разбера колко самовлюбен маниак е още преди да се бяхме оженили.

— Добре — свива за пореден път рамене той. — Но аз може би имам по-дългосрочен поглед върху нещата. А ти може би гледаш твърде отблизо.

Твърде отблизо ли? И колко точно отблизо бих могла да гледам собствения си развод? И кой е този гумен, опериран от емоции идиот и как въобще се е озовал в живота ми? От безсилие вече дишам толкова учестено, че имам чувството, че само да стана от бюрото си, на мига ще отнема титлата на Юсеин Болт.

И тогава се случва. Не съм искала да се случва. Китката ми потрепва леко и всичко приключва. Върху новата риза на бившия ми съпруг има шест точици от мастило, а в гърдите ми огромен балон щастие.

— Какво беше това? — свежда очи към ризата си Даниел. Когато ги вдига, в тях се чете ужас. — Това мастило ли беше? Ти да не би току-що да ме напръска с мастило?

Поглеждам крадешком към Ноа, за да проверя дали е станал свидетел на инфантилното поведение на майка си. Но той е потънал в далеч по-зрелия свят на „Капитан Гащи“.

— Стана случайно — отговарям с невинен гласец аз.

— Случайно ли? Ти да не би да си петгодишна, а?! — поглежда ме презрително той, а след това започва да трие петната, но само ги размазва. — Бих могъл да се обадя за това на адвоката си!

— Чудесно! Тъкмо ще поговорите на любимата ти тема — родителската отговорност!

— Много смешно.

— Не е — кимвам, изведнъж отрезвяла. Уморих се от тази игра. — Изобщо не е смешно.

Поглеждам към нашия син, който се е привел над книгата си и се смее на нещо. Панталонките му са се вдигнали и на едното коляно виждам написано с химикал и големи букви „АЗ СЪМ СУПЕРГЕРОЙ“ и стрелка, сочеща към надписа. Как не го е срам Даниел да се измъква от него по този начин? Не го беше виждал две седмици. Никога не му се обажда, за да го чуе. Сякаш Ноа за него е хоби, за което си е купил цялата екипировка, но е стигнал само до начално ниво, след което е решил, че не му е по вкуса и е решил да го замени примерно с алпинизъм.

— Изобщо не е смешно — повтарям. — Мисля, че трябва да тръгваш.

Дори не вдигам очи, когато той излиза. Придърпвам към себе си купчината листчета, които ми остави, разлиствам ги, но съм твърде бясна, за да видя и думица. Затова отварям един стар файл на компютъра си и бързо написвам:

Д. се появи в офиса ми, остави ми Н. без предупреждение, с което наруши споразумението ни. Непродуктивно поведение. Иска да повдигне нови въпроси по отношение на споразумението за развод. Отказва дискусии.

Свалям флашката от верижката на врата ми, пъхам я в компютъра и прехвърлям написаното. Моята флашка е моето успокоение. Тук е цялото досие — цялата жалка история с Даниел. Връщам верижката на врата си, а после натискам бутона за бързо набиране на Барнаби, моя адвокат.

— „Барнаби, направо няма да повярваш! — изричам в мига, в който се включва гласовата му поща. — Даниел иска нови клаузи в споразумението! Ще ми звъннеш ли при първа възможност?“

След това поглеждам притеснено към Ноа, за да проверя дали ме е чул. Но той продължава да се смее на нещо в книжката си. Ще се наложи да го предам на асистентката си — тя и преди ми е помагала при спешни случаи със сина ми.

— Хайде! — изричам, като ставам от стола си. — Ела да намерим Елиз!

* * *

Проблемът с отбягването на определени хора по време на коктейли се разрешава лесно — ако си домакин. Винаги имаш извинение да се оттеглиш от разговора, ако случайно зърнеш огромна като корабно платно риза на розови ивици, носеща се срещу теб. („Много съжалявам, но непременно трябва да поздравя маркетинговия директор на «Мандарин Ориентал», връщам се веднага…“)

Коктейлът продължава вече половин час, а аз все така успешно отбягвам Грубияна. В случая в моя полза са два фактора — че той е масивен, а атриумът е препълнен. Всеки път, когато той се озове на около три крачки от мен, аз успявам да се измъкна съвсем естествено в противоположната посока или направо да изляза от залата, или от отчаяние да се скрия в тоалетната…

По дяволите! В мига, в който излизам от тоалетната, го виждам. Чака ме, моля ви се! Гюнтер Бахмайер стои в коридора и дебне пред вратата на дамската тоалетна!

— О, здравей, Гюнтер! — изричам с професионална любезност. — Радвам се да те видя! Тъкмо мислех да те намеря и…

— Ти избягваш мен — казва той с груб гърлен акцент.

— Глупости! Харесва ли ти коктейлът? — продължавам и се насилвам да поставя ръка върху тлъстото му рамо.

— Ти оклевети нов мой хотел!

Натъртва на „оклевети“. Впечатлена съм, че знае тази дума. Защото аз със сигурност не бих се сетила за еквивалента на „клеветя“ на немски. Моят немски се изчерпва с: „Такси, бите!“.

— Гюнтер, преиграваш — усмихвам се все така любезно аз.

— Четиризвездна оценка трудно би могла да се нарече… оклеветяване. — Съжалявам, че оценителката ми е преценила за невъзможно да ти даде пет звезди, но…

— Не си прегледала мой хотел сама! — избухва той. — Пратила аматьор! Третираш мен без уважение!

— Не третирам така теб! — отсичам, преди да съм се усетила. — Искам да кажа, не те третирам така. — Лицето ми пламва. — Нищо подобно!

Не го направих нарочно. Просто притежавам кошмарен папагалски навик. Имитирам гласове и акценти съвсем неволно. Ето че Гюнтер вече ме гледа още по-убийствено и отпреди.

— Всичко наред ли е, Фелисити? — изниква от нищото нашият издател Гавин. Отдалече забелязвам светналия му радар и отлично знам защо свети. Миналата година Грубияна се изръси за двайсет и четири реклами на по две страници. Грубияна ни помага да останем в бизнеса. Но не мога да дам на хотела му пет звезди само защото е купил няколко реклами. Петзвездната оценка в „Пинчър травъл ривю“ е много голяма работа.

— Тъкмо обяснявах на Гюнтер, че изпратих една от нашите най-добри сътруднички да оцени хотела му — пояснявам. — Съжалявам, че не е доволен, но…

— Трябваше да отидеш лично! — изстрелва презрително Гюнтер. — Къде твой професионализъм, Фелисити? Къде твоя репутация?!

Когато се отдалечава, аз леко потрепервам. Вдигам очи към Гавин с разтуптяно сърце.

— Така! — изричам с престорена небрежност. — Малко попрекали.

— Защо не си покрила лично „Палм Стелар“? — поглежда ме смръщено Гавин. — Ти ходиш на всички важни откривания! Нали така сме се договорили?

— Реших този път да изпратя Силия Дейвидсън — отговарям ведро, като избягвам въпроса. — Тя пише страхотно.

— Защо не покри лично „Палм Стелар“? — повтаря издателят ми, като че ли не ме е чул.

— Имах малко работа с… с… — прочиствам гърло, тъй като не желая да изричам думата. — Малко лична работа.

Виждам как на Гавин автоматично му светва.

— С развода ти ли?

Не мога да намеря сили да му отговоря. Въртя часовника около китката си, внезапно заинтригувана от механизма.

— С развода ти ли? — извисява се заплашително гласът му. — Отново!

Бузите ми пламват от смущение. Знам, че разводът ми взе размерите на „Властелинът на пръстените“. Знам, че отне много повече часове от работното ми време, отколкото би трябвало. Знам, че отдавна убеждавам Гавин, че всичко е свършило.

Но не е като да имам избор, нали така? И не е като да ми е забавно.

— Трябваше да говоря с един адвокат от Единбург, който е специалист в тези дела — признавам накрая. — Трябваше да отида дотам със самолет, а неговият график беше много натоварен и…

— Фелисити! — привиква ме Гавин в другия край на коридора и при вида на усмивката му през стиснати устни стомахът ми се преобръща. Това е усмивката, която си слага, когато реже от заплатите и бюджета и когато казва на хората, че тяхното списание, за съжаление, повече няма да се издава. — Фелисити, никой не би могъл да влезе в положението ти по-добре от мен, нали така?

Как лъже само! Влизал ми в положението, да бе! Че какво знае той за разводите? Има си и съпруга, и любовница, и нито една от тях няма нищо против другата.

— За което ти благодаря, Гавин — не мога да не кажа въпреки всичко.

— Но не можеш да позволиш на развода си да застане на пътя, нито на работата, нито на репутацията на „Пинчър Интернешънъл“! — изсъсква той. — Разбра ли ме?

И изведнъж, за първи път, се изпълвам с искрено притеснение. От опит знам, че когато Гавин започне да говори за „репутацията на «Пинчър Интернешънъл»“, обикновено има намерение да уволни някого. Това е предупреждение.

Също от опит знам, че единственият начин да се справиш с него е да не си признаваш нищичко.

— Гавин — изричам, изпъвайки колкото ми е възможно повече гръб, за да си придам достолепен вид, — нека изясним едно! — Правя пауза, сякаш съм Дейвид Камерън по време на редовния отчет на министерството пред Камарата на представителите. — Едно нещо! — натъртвам. — Ако има нещо, което никога, за нищо на света не бих допуснала, то е личният ми живот да пречи на работата ми. Всъщност…

— Бууум! — достига до ушите ми пронизителен писък. — Лазерна атака!

Замръзвам на място. Не може да е…

О, неее!

Веднага след това до ушите ми достига познатото: „Тат-тат-тат!“. Във въздуха се носят оранжеви пластмасови куршуми, удрят хората по лицата и се приземяват в чаши с шампанско. Ноа тича по коридора по посока на атриума, смее се гръмогласно и стреля по всичко наоколо със своя пластмасов автоматичен пистолет. Мамка му! Защо не проверих какво носи в раницата си?!

— Спри! — хвърлям се към Ноа, сграбчвам го за яката и измъквам детския автомат от ръцете му. — Престани! Гавин, много съжалявам! — допълвам унизено. — Тази вечер трябваше да го гледа Даниел, но ми направи номер и… Мамка му! Ужас!

Във възбудата си съм натиснала неволно някой от бутоните на автомата и той започва да плюе нови оранжеви куршуми, които попадат право в гърдите на шефа ми. „Божичко, тероризирам шефа си с автоматично оръжие! — минава през ума ми. Това няма да изглежда никак добре в бъдещата ми атестация!“ И в този момент потокът от куршуми се издига към лицето му и той вдига ръце, за да се спаси.

— Съжалявам! — изкрещявам аз и пускам автомата на пода. — Не съм искала да стрелям…

Все така разтреперана, забелязвам, че Гюнтер е на десетина крачки от нас. В гъстата му бяла коса се открояват три оранжеви куршума, а един се мъдри в чашата му.

— Гавин! — изричам задъхано. — Гавин, направо не знам какво да кажа…

— Извинете, вината е изцяло моя! — намесва се внезапно Елиз, която тича запъхтяна към нас. — Трябваше да бъда по-внимателна с детето!

— Но то изобщо не трябваше да бъде тук! — изтъквам аз. — Така че вината е изцяло моя!

И двете се обръщаме едновременно към Гавин, очаквайки присъдата му. А той просто зяпа ококорено и клати глава. Накрая промърморва:

— Личен живот. Работа. Флис, крайно време е да се стегнеш и да оправиш тази каша!

* * *

С почервеняло от унижение лице аз дърпам протестиращия Ноа към моя офис.

— Но аз печелех! — не спира да повтаря жалостиво той.

— Съжалявам — изрича за пореден път Елиз, хванала се за главата с него. — Каза, че това била любимата му игра.

— Няма проблеми — дарявам я с усмивка аз. — Ноа, в работата на мама не се играе с автомат, разбра ли? Никога повече да не си го повторил!

— Ще отида да му потърся нещо за ядене — казва Елиз. — Флис, а ти трябва да се връщаш веднага на коктейла! Ние ще се оправим. Нали така, Ноа?

Измъква детето от стаята и аз усещам как всяка клетка от тялото ми се отпуска.

Права е. Трябва да се връщам на коктейла, за да поправя щетите. Да събера пластмасовите куршуми, да се извиня, да залея всички с чаровната си усмивка и да върна отново събитието към професионалната атмосфера, която му се полага.

Но се чувствам толкова уморена. Ако можех, веднага бих заспала. Килимът под бюрото ми ми изглежда идеалното местенце за една хубава дрямка.

Отпускам се в стола си и точно в този момент телефонът звъни. Ще приема това обаждане. Може пък да са някакви ободряващи новини.

Вдигам слушалката.

— Ало?

— Фелисити? Обажда се Барнаби.

— О, Барнаби! — изправям моментално гръб аз. — Благодаря, че ми върна обаждането! Няма да повярваш какво направи Даниел току-що! Беше се съгласил тази вечер да гледа Ноа, но после ми скрои номер! И на всичко отгоре твърди, че искал да преразгледаме споразумението! Като нищо можем да се озовем пак в съда!

— Флис, успокой се! — парира ме от другата страна на линията спокойният манчестърски акцент на Барнаби. Понякога ми се иска адвокатът ми да говореше по-бързичко. Особено като се има предвид, че му плащам на час. — Ще оправим нещата. Не се тревожи!

— Божичко, но той е толкова обезсърчаващ!

— Разбирам те. Но не трябва да се ядосваш. Опитай се да забравиш за това!

Той майтап ли си прави с мен?

— Записах случилото се. Мога да ти го пратя по имейла — отбелязвам, докосвайки флашката, която ми виси на врата. — Искаш ли веднага да ти го пратя?

— Флис, казвал съм ти хиляди пъти: не е необходимо да водиш отчет за всяко дребно събитие!

— Но аз искам да водя отчет! Така де, нали става въпрос за „неразумно поведение“? Ако съберем всичко това, ако съдията само знаеше какъв мерзавец е Даниел…

— Съдията знае какъв мерзавец е той.

— Ама…

— Флис, пак си се отдала на фантазии по развода — изрича с типичния си спокоен тон адвокатът ми. — Какво съм ти казвал за фантазиите по развода?

Настъпва мълчание. Мразя Барнаби, когато чете мислите ми. Познавам го още от колежа и макар да ми струва цяло състояние дори по „приятелската“ тарифа, никога не бих си и помислила да наема някой друг адвокат. И сега той ме чака да отговоря, както учител чака ученика пред черната дъска.

— Фантазиите по развода никога не се осъществяват — изфъфлям накрая, вторачена в маникюра си.

— Точно така. Фантазиите по развода никога не се осъществяват — повтаря натъртено той. — Съдията никога няма да прочете двеста страници досие за недостатъците на Даниел пред цялата съдебна зала, докато тълпата се присмива на бившия ти съпруг! И никога няма да започне с думите: „Госпожо Грейвни, вие сте истинска светица, след като сте търпели подобна злостна измет, затова ви възнаграждавам с всичко, което искате!“.

Тук не мога да не се изчервя. В общи линии в това се състоят и моите фантазии по развода. Само дето в моята версия тълпата замеря Даниел и с бутилки.

— Даниел никога няма да признае грешката си — продължава безмилостно Барнаби. — Никога няма да застане разплакан пред съдията и да каже: „Флис, моля те да ми простиш!“. Вестниците никога няма да съобщят за развода ти с водещото заглавие: „ПЪЛЕН БОКЛУК ПРИЗНАВА МЕРЗОСТТА СИ В СЪДА“.

На този етап вече не мога да се сдържа да не се изкискам.

— Да, знам — казвам.

— Наистина ли, Флис? — пита скептично Барнаби. — Сигурна ли си, че знаеш? Или все още продължаваш да очакваш някой ден той да се събуди и да си даде сметка за всички гадории, които ти е сторил? Защото трябва веднъж завинаги да разбереш едно — Даниел никога няма да осъзнае нищичко! Никога няма да си признае, че се е държал като кошмарно човешко същество. И хиляда часа да посветя на това дело, пак няма да стане!

— Ама това е толкова несправедливо! — провиквам се аз, изпълнена с разочарование. — Защото той наистина е кошмарно човешко същество!

— Да, знам. Той е боклук. Затова не си хаби мислите за него. Прогони го от живота си. Край!

— Не е чак толкова лесно, колкото звучи — промърморвам след кратка пауза. — Все пак е баща на детето ми!

— Да, знам — изрича вече по-меко адвокатът ми. — Никога не съм казвал, че е лесно.

Настъпва тишина. Аз се взирам в часовника в стаята ми, проследявайки движението на тъпите пластмасови стрелки. Накрая се свличам в стола си и отпускам глава в сгъвката на ръката си.

— Божичко, развод… — простенвам.

— Да, развод — съгласява се Барнаби. — Най-великото изобретение на човека.

— Ще ми се просто да можех… Не знам — тежка въздишка. — Да имам вълшебна пръчица, да махна с нея и този брак никога да не се бе случвал. С изключение на Ноа. Ще си запазя Ноа, а всичко останало ще отиде в категория „кошмари“.

— Едно анулиране на брака би те устроило много по-добре — отбелязва весело Барнаби.

— Анулиране ли? — вторачвам се подозрително в телефона. — Това нещо истинско ли е?

— Напълно. Означава, че бракът е невалиден. Никога не е съществувал. Ще се изненадаш да научиш колко много клиенти искат анулиране.

— А аз мога ли да получа такова?

Тази идея ме грабва. Може пък да има някакъв по-евтин и по-лесен начин за това, за който не съм се сещала. „Анулиране.“ Хубава дума. Харесва ми как звучи. Но защо Барнаби не ми го е споменавал досега?

— Но само ако Даниел е бил двуженец — продължава делово адвокатът ми. — Или те е принудил насила да подпишеш този брак. Или бракът не е консумиран. Или единият от вас е бил психически неуравновесен в момента на бракосъчетанието.

— Аз! — отсичам, без да се замислям. — Била съм луда дори да си помисля, че искам да се омъжа за него!

— Всички казват така — засмива се Барнаби. — Опасявам се обаче, че няма да мине.

Искрицата ми надежда постепенно угасва. По дяволите! Ще ми се Даниел да беше двуженец! Ще ми се ей сега, от нищото, да се появи някоя мормонка с боне и да каже: „Аз бях първа!“. И да ми спести всичките ядове.

— Както изглежда, ще се наложи да се придържаме към развода — промърморвам накрая. — Благодаря. Барнаби! Ще взема да затварям, преди да си ми начислил нови трийсет хиляди паунда само за едното „здравей“!

— Напълно си права — каквото и да кажа. Барнаби никога не се обижда. — Но преди да затвориш, само един въпрос: пътуването ти до Франция остава, нали?

— Да, утре тръгвам.

Двамата с Ноа заминаваме за две седмици на Лазурния бряг. Що се отнася до него, това е великденската ни почивка. Що се отнася до мен, аз трябва да оценя три хотела, шест ресторанта и един тематичен парк. Ще работя на лаптопа си всяка вечер до късно, но не се оплаквам.

— Свързах се със стария си съдружник — Нейтън Форестър. Онзи, за когото ти говорех, помниш ли? Който живее на Антибите? Мисля, че е добре двамата да се запознаете, докато си там, да пийнете по едно.

— О! — това връща донякъде настроението ми. — Звучи приятно!

— Ще ти изпратя детайлите по имейла. Той е много добър човек. Малко прекалява с покера, но не му се сърди!

Прекаляващ с покера жител на Лазурния бряг. Звучи интригуващо.

— Няма. Благодаря, Барнаби!

— Удоволствието е мое! Чао, Флис!

Затварям телефона, но веднага след това той пак звънва. Барнаби сигурно е забравил нещо важно.

— Здрасти пак, Барнаби!

Тишина. Единствено забързано, тежко дишане. Хммм. Да не би Барнаби неволно да е натиснал бутона за повторно набиране на телефона, докато чука секретарката си? Но още докато си помислям последното, вече знам кой е от другата страна. Познавам това дишане. И чувам в далечината „Опитвам се“ на Мейси Грей — класически саундтрак на сестра ми в ситуации на раздяла.

— Ало? — пробвам отново. — Лоти, ти ли си? — Още тежко дишане, този път доста по-хриптящо. — Лоти? Скъпа?

— О, Флис… — избухва в сълзи изведнъж тя. — Аз наистина си мислех, че той ще ми предложиии…

— Божичко, Лоти! — прегръщам телефонната слушалка, представяйки си, че прегръщам сестра си. — Лоти, миличка…

— Прекарах цели три години с него и си мислех, че ме обича и че иска бебеее… ама той не искал! Не искааал! — плаче така, както плаче и синът ми, когато си ожули коляното. — И какво ще правя сегааа? На трийсет и три съъъм… — вече хълца.

— Трийсет и три години са нищо! — отсичам веднага. — Нищичко! А и ти си красива и много добра…

— Ама аз му купих пръстееен!

Купила му е пръстен? Вторачвам се в телефона. Правилно ли чух? Тя е купила за него пръстен?!

— Какъв пръстен по-точно? — не мога да не попитам. Представям си как връчва на Ричард някакъв голям, бляскав сапфир в кутийка.

Моля те, само не ми казвай, че си му поднесла блестящ сапфир в кутийка!

— Ами просто… нали се сещаш… — подсмърча тя. — Пръстен. Мъжествен годежен пръстен.

Мъжествен годежен пръстен ли? Такова животно няма.

— Лоти — започвам тактично аз, — сигурна ли си, че Ричард е от типа мъже, които биха носили годежен пръстен? Така де, да не би това да го е уплашило?

— Това няма нищо общо с пръстена! — избухва пак в ридания сестра ми. — Той не го е виждал, защото дори не стигнахме до него! Ще ми се изобщо да не го бях купувала! Но си помислих, че няма да е честно спрямо него, защото той е купил пръстен за мееен!

— Окей! — побързвам да се съглася. — Съжалявам!

— Няма проблеми — изрича малко по-спокойно тя. — Аз съжалявам. Не исках да се разпадам, но…

— Не говори глупости! Че за какво са сестрите?!

Ужасно е да я чуя толкова съсипана. Разбира се, че е ужасно. Противно даже. Но тайничко не мога да не изпитам и известно облекчение. Маската е свалена. Отрицанието й се е пропукало. А това е добре. Това вече е прогрес!

— Както и да е. Вече реших какво да правя и така се чувствам по-добре. Всичко си идва на мястото, Флис — издухва шумно носа си. — Смятам, че вече имам цел. План. Връх, който да гоня.

Наострям уши. Аха. „Цел“ значи. Това е една от няколкото думички на сестра ми, които автоматично ме карат да застана нащрек. Заедно с „проект“, „смяна на посоката“ и „невероятен нов приятел“.

— Ясно — изричам предпазливо. — Страхотно! Та… каква точно е целта ти?

Мисълта ми вече препуска, обмисляйки възможностите. Моля те, само не нов пиърсинг! Или поредната необмислена покупка на недвижим имот! А що се отнася до напускането на работата й, толкова често ми се е налагало да я разубеждавам, че вече се надявам изобщо да не й минава през ума.

Моля те, само не и преместване в Австралия!

Дано не е и „да сваля няколко килца“. Защото: 1) тя вече е достатъчно кльощава и 2) последният път, когато мина на диета, ме накара да й бъда „дружка“ и на всеки половин час да й звъня с думите: „Придържай се към диетата, кучко дебела!“, а когато й отказах, се нацупи.

— И каква е целта ти? — повтарям аз колкото ми е възможно по-безгрижно, макар че цялото ми тяло се е сковало от грозни предчувствия.

— Смятам да се метна на първия самолет до Сан Франциско, за който намеря билет, да изненадам Ричард и да му направя предложение!

— Каквооо?! — едва не изпускам телефона. — Не! Много лоша идея!

Какво смята да прави — да нахлуе в офиса му ли? Или да го чака на стълбите пред квартирата? Да приклекне и да му поднесе така наречения мъжествен годежен пръстен? Не, не мога да позволя подобно нещо! Тя ще бъде напълно съсипана и унизена, а после пак аз ще трябва да събирам разпръснатите парчета.

— Но аз го обичам! — тук вече сестра ми звучи еуфорично. — Толкова много го обичам! И ако той още не е проумял, че сме родени един за друг, то все някой трябва да му го каже, нали така? И кой друг да му го каже, ако не аз? Вече съм на сайта на „Върджин Атлантик“. Дали да не взема икономичен билет? Ще ми уредиш ли отстъпка?

— Не! За нищо на света не резервирай билет за Сан Франциско! — отсичам с най-твърдия и най-авторитетния си възможен тон. — Затвори веднага лаптопа си! Отдалечи се от интернет!

— Ама…

— Лоти, погледни нещата такива, каквито са! — допълвам вече по-меко. — Ричард имаше своя шанс. Ако искаше да се ожените, вече щеше да е факт!

Знам, че нещата, които й казвам, звучат много грубо и безмилостно, но това е самата истина. Мъжете, които искат да се оженят, правят предложение. И не е необходимо да разчиташ някакви техни знаци. Те просто предлагат и тъкмо това е техният знак!

— Ама той просто не си дава сметка, че иска да се ожени! — изрича все така възбудено тя. — Има нужда от малко подбутване, известно убеждаване и…

Малко подбутване ли? По-скоро силен удар в ребрата, ако питате мен!

Внезапно пред очите ми изплува странна картинка — как Лоти влачи Ричард за косата към олтара. И примигвам. Много добре знам как завършва тази история. Завършва в офисите на кантора „Барнаби Рийс, семеен адвокат“ срещу пет стотачки за първа консултация.

— Лоти, чуй ме! — отсичам рязко. — Чуй ме много добре! За нищо на света не трябва да се втурваш към брак, освен ако не си двеста процента сигурна, че ще се получи! Даже по-добре — шестстотин процента! — при тези думи извръщам гневен поглед към най-новите искания на Даниел за развода. — Повярвай ми, не си струва! Вече минах по този път и… Кошмарно е!

В другия край на линията настъпва тишина. Познавам Лоти добре. Вече буквално виждам как въображаемата й романтична сцена как прави предложение на Ричард на моста „Голдън Гейт“ се стопява.

— Или поне първо помисли добре — добавям за ефект. — Не се хвърляй към първото нещо, което ти хрумне! Няколко седмици няма да имат никакво значение.

Тук затаявам дъх и се моля вътрешно.

— Окей — изрича накрая умърлушено сестра ми. — Ще си помисля.

Примигвам, невярваща на ушите си. Божичко, успях! Наистина успях! За първи път през живота си успях да отбия един от Несполучливите избори на сестра си, преди да се е случил! Успях да прогоня заразата, преди да я е докопала!

Е, възможно е с напредването на годините най-сетне да й е дошъл умът в главата.

— Какво ще кажеш двете да отидем на обяд? — предлагам, за да я развеселя. — Аз черпя. Веднага щом се върна от почивката.

— Да, би било чудесно — измънква едва чуто Лоти. — Благодаря, Флис!

— Окей. Пази се! До скоро!

Тя затваря телефона, а аз изливам разочарованието си под формата на стенание — макар да не съм много сигурна към кого точно е насочено това разочарование. Ричард? Даниел? Гавин? Гюнтер? Всички мъже на света? Е, не всички. Може би всички мъже с няколко почетни изключения като: Барнаби, прекрасният ми млекар Невил, Далай Лама (очевидно) и…

Погледът ми внезапно се плъзва към отражението ми в компютърния екран и аз се привеждам напред ужасена. В косата ми се мъдри оранжев пластмасов куршум.

Чудничко!