Софи Кинсела
Сватбена нощ (21)

Двайсета глава
Флис

Утрото след подобна нощ обикновено е ад.

В София, България, след твърде много чаши вино, мъчителен спор и нощ на сексуално разочарование утрото на следващия ден достига до нови, неподозирани висоти на ада.

Доколкото мога да преценя от изражението на Лоркан, той се чувства по същия начин. Ноа се втурна радостно към него в мига, в който се озовахме в ресторанта, поради което сега седя до него — да не си помислите, че е по мое желание! Той забива зверски зъби в препечената си филийка с масло, а аз троша разсеяно един кроасан. От повърхностния разговор, проведен досега, установихме няколко неща: че и двамата сме спали ужасно, че кафето е отвратително, че курсът на британската лира в България е 2.4 български лева за паунд и че днешният полет за Иконос не е отложен — доколкото можем да преценим от сайта на самолетната компания.

Теми, които не сме засягали: Бен, Лоти, техния брак, сексуалното им поведение, българската политика, състоянието на световната икономика, моите опити да саботирам медения месец на сестра си и по този начин да се изложа на риска завинаги да разваля отношенията си с нея. Наред с редица други неща, разбира се.

Ресторантът се намира точно до бара, в който бяхме снощи, и забелязвам чистач на басейни да загребва в чистата като сълза вода с филтрираща мрежа. Нямам представа защо си правят усилието. Нещо ми подсказва, че Ноа е единственият човек, който е плувал в този басейн. Поне от година. Въпреки че, от друга страна, може и да се е изпишкал вътре.

— Може ли да поплувам? — пита той, сякаш разчел мислите ми.

— Не! — отсичам с категоричен тон. — Скоро се качваме на самолета.

Лоркан отново държи телефона на ухото си. През цялата закуска набира някакви номера, но никой не му отговаря. Мисля, че подозирам на кого звъни, което се потвърждава от възклицанието му: „Бен, най-после!“. След което става и се отдалечава. Проследявам го с известно раздразнение как се насочва към басейна и се спира на входа към сауната. И как сега да подслушам разговора му, а?

Опитвам се да потисна напрежението си, като се заемам да беля ябълка за Ноа. Когато Лоркан се връща, аз едва устоявам на желанието си да го хвана за реверите и да поискам информация. Вместо това задавам въпроса си само с умерена настойчивост:

— Е, направили ли са го вече?

Лоркан ме поглежда изумено и възкликва:

— Теб само това ли те интересува?!

— Да! — отсичам предизвикателно.

— Хубаво. Не са. Току-що са пристигнали в къщата за гости. Доколкото разбирам, планират да го направят там!

Къщата за гости ли? Ахвам ужасено. Връзките ми не се простират чак дотам. Нико го няма там. Това е извън зоната на моята власт. Мамка му. Мамка му! Ще закъснея…

— Сестра ти се оказва голяма работа! — продължава с необяснимо за мен вълнение Лоркан. — Предложила е страхотна идея за компанията! Проучванията и разработките открай време са слабото ни място — нещо, с което отдавна съм наясно. Но тя е предложила да се свържем с някакъв изследователски проект в Нотингам, за който е разбрала. Става въпрос за малък екип от учени и точно затова съм го пропуснал, но идеята ми изглежда абсолютно актуална за нашата сфера на дейност! Бихме могли да започнем някакъв съвместен проект с тях! Брилянтна идея!

— О, естествено — отбелязвам небрежно. — Няма как да не знае за такива неща. Работи за една фармацевтична компания и непрекъснато се среща с учени от всякакви сфери на науката.

— И какво по-точно работи?

— Набиране на персонал.

— Набиране на персонал ли? — възкликва той и когато вдигам глава, виждам, че лицето му е светнало от радост. — А ние имаме нужда от нов директор на отдел „Човешки ресурси“! Перфектно!

— Какво?

— Тя би могла да оглави нашия отдел „Човешки ресурси“, да дава свежи идеи, да се включи в живота на имението… — почти виждам как мозъкът му щрака на бързи обороти. — Точно от това имаше нужда Бен! От съпруга, която може да му бъде и бизнес партньор! Съдружник и помощник. Жена, която да стои до него и…

— Млъкни! — плясвам с длан по масата аз. — За нищо на света няма да ти позволя да отмъкнеш сестра ми, за да си играе на щастливо семейство в Стафордшир!

— И защо не? — поглежда ме смаяно Лоркан. — Какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е, че това е пълна глупост! Тотален абсурд! Лоркан ме съзерцава мълчаливо известно време и аз усещам, че се разтрепервам под проницателния му поглед.

— Ти май наистина приемаш тази своя мисия на сериозно — отбелязва накрая. — Откъде си сигурна, че не разрушаваш голямата любов на сестра си? Откъде можеш да знаеш, че не съсипваш шансовете й за фантастично щастлив живот?

— О, я стига! — тръсвам ядосано глава. Дори не смятам да отговарям на този въпрос — толкова е глупав.

— Според мен Бен и Лоти имат всички шансове да бъдат щастливи! — отсича непреклонно той. — И що се отнася до мен, смятам да ги поощрявам!

— Нямаш право да вземаш страната на противника! — поглеждам го на кръв аз.

— И без това никога не съм бил на твоята страна — срязва ме Лоркан. — Защото твоята страна е страната на откачалките!

— Страната на откачалките ли? — улавя последната фраза Ноа и решава, че е ужасно смешно. — Страната на откачалките! — и се залива от смях. — Мама е от страната на откачалките! Ха-ха-ха!

Изпепелявам с поглед Лоркан и започвам яростно да разбърквам кафето си. Предател!

— Добро утро на всички!

Вдигам очи и виждам към нас да се приближава Ричард. Той изглежда точно толкова весел, колкото сме и ние, което ще рече, че е в самоубийствено настроение.

— Добро утро — промърморвам. — Добре ли спа?

— Ужасно — отговаря смръщено той, налива си кафе, а след това поглежда към телефона ми. — Е, направили ли са го вече?

— О, за бога! — решавам да си изкарам яда на него. — Ти си обсебен от тази мисъл!

— Кой го казва — промърморва Лоркан.

— Защо непрекъснато се питате дали са го направили вече? — намесва се неочаквано Ноа.

— Добре де, а ти не си ли обсебена от тази мисъл, а? — контрира ме Ричард.

— Не, не съм обсебена! И не, не са го направили още! — отсичам и с това смъквам огромен товар от сърцето му.

— Какво да са направили? — продължава да настоява Ноа.

— Да сложат кренвирша в хлебчето — отбелязва безстрастно Лоркан, пресушавайки кафето си.

— Лоркан! — срязвам го аз. — Не говори такива неща!

— Хи-хи-хи! — избухва в смях Ноа. — Сложили са кренвирша в хлебчето! Хи-хи-хи! Кренвиршът в хлебчето!

Чудничко! Изпепелявам за пореден път с поглед Лоркан, който обаче ме поглежда спокойно и невъзмутимо. Ама и той… Кренвиршът в хлебчето! Досега не бях чувала подобно сравнение.

— За теб това май е много смешно, а? — насочва Ричард гнева си към Лоркан. — Всичко това е една голяма шега, а?

— О, стига вече, сър Ланселот! — отвръща му Лоркан, окончателно изгубил търпение. — Не смяташ ли, че вече е крайно време да се оттеглиш? Към този момент вече би трябвало да се сетиш, че това е единственият разумен ход! Никоя жена на този свят не си заслужава тази нескончаема сага!

— Лоти си заслужава десетократно цялата тази „нескончаема сага“, както благоволи да се изразиш! — привежда се Ричард към Лоркан. — И изобщо не смятам да се отказвам, когато ми остават само шест часа до мига, в който ще я видя! Изчислил съм ги! — грабва една препечена филийка от панерчето и повтаря: — Шест часа!

— Съжалявам, но трябва да знаеш една подробност — слагам ръка на рамото му аз. — Може и да са повече от шест. Вече не са в хотела. Пристигнали са в къщата за гости!

Ричард се опулва ужасено срещу мен и промърморва:

— Мътните го взели!

— Именно.

— Там ще се изчукат, това е повече от сигурно!

— Може и да не стане — отбелязвам, опитвайки се да убедя колкото него, толкова и себе си. — И внимавай какво говориш, моля те! — и му соча с очи Ноа.

— Ще го направят — изобщо не ми обръща внимание Ричард, потънал в отчаянието си. — Това място е като Страната на чудесата за Лоти. Нейният път от жълти тухлички в страната на Оз! Естествено, че ще… — и се усеща точно навреме. — Ще сложи кренвирша в кифличката.

— В хлебчето — поправя го Лоркан.

— Млъкнете и двамата! — почти се разкрещявам аз. Дойде ми до гуша!

На масата настъпва гробна тишина. По едно време се приближава сервитьорка с книжка за оцветяване за Ноа и той я приема радостно.

— Можеш също така да нарисуваш мама или татко — предлага му тя, като оставя на масата и кутийка моливи.

— Татко не е тук — обяснява учтиво Ноа, сочи към Лоркан и Ричард, и допълва: — Нито един от тях не е моят татко.

Чудничко. И какво впечатление за мен ще остави сега в този хотел?!

— Пътуването ни е по работа — побързвам да замажа положението аз.

— Моят татко живее в Лондон — си бъбри щастливо Ноа. — Но сега се мести да живее в Холивуд!

— В Холивуд ли?!

— Ами да! Ще бъде съсед с някоя филмова звезда!

Стомахът ми се преобръща отчаяно. Божичко, пак го прави! Даже и след Големия ни разговор! В мига, в който сервитьорката се отдалечава, аз се обръщам към Ноа и като се старая да прикрия притеснението си, изричам:

— Ноа, скъпи, нали си спомняш какво си говорихме за истината?

— Да — кимва весело той.

— Тогава защо каза, че татко ти се мести в Холивуд? — изписквам внезапно аз, изгубила самообладание. — Не можеш да говориш такива неща, Ноа! Хората ще ти повярват!

— Ама това е вярно!

— Не, не е вярно! Татко ти няма да се мести в Холивуд!

— Напротив, виж! Ето адресът му! Тук пише „Бевърли Хилс“! Татко казва, че това е същото като Холивуд! Ще си има там басейн и аз ще мога да плувам в него! — при тези думи синът ми бръква в джоба си и вади оттам листче хартия. Вторачвам се слисано в него. Веднага познавам почерка на Даниел.

НОВ АДРЕС!!!

Даниел Фипс и Труди Вандервиър

„Обри Гоуд“ №5406

Бевърли Хилс

КА 90210

Примигвам няколко пъти. Бевърли Хилс ли? Ама какво… така де… Какво…

— Ноа, да не си мръднал от мястото си! — изричам с глас, който изобщо не звучи като моя. Вече съм натиснала бутона за бързо набиране на Даниел и избутвам стола си назад.

— Флис — отговаря той с онзи вбесяващ негов тон, с който сякаш ми казва: „Тъкмо правех йога, пречиш ми“.

— Какви са всичките тези приказки за Бевърли Хилс? — започвам без предисловие аз. — Местиш се в Бевърли Хилс, така ли?

— Захарче, успокой се! — казва той.

Захарче ли?

— И как по-точно да се успокоя? Вярно ли е?

— Значи Ноа все пак ти е казал.

Сърцето ми унива. Значи е вярно. Той се мести в Лос Анджелис и дори не си е направил труда да ми каже.

— Това е дело на Труди — каканиже си в другия край на линията той. — Нали знаеш, че тя работи в сферата на медийното право? Та при нея изникна една страхотна възможност, а тъй като аз и без това имам двойно жителство…

И продължава да си каканиже, но думите му се превръщат за мен в безсмислени звуци. По някаква необяснима причина си спомням за сватбата ни. Имахме много готина сватба. С всички задължителни екстри и дребни детайли като например ръчно приготвени коктейли. Бях толкова загрижена да осигуря на гостите си неповторими моменти, че пропуснах да проверя няколко дребни детайла — като например дали се омъжвам за правилния човек…

— … една фантастична агентка по недвижими имоти, която ни предложи това място при ограничен бюджет…

— Даниел! — прекъсвам го безапелационно аз. — Ами Ноа?

— Ноа ли? — изненадва се той. — Ноа ще може да ни идва на гости, разбира се!

— Но той е на седем! И ходи на училище!

— Значи през ваканциите — отбелязва преспокойно бившият ми съпруг. — Все ще измислим нещо.

— Кога заминавате?

— В понеделник.

Понеделник ли?

Затварям очи, едва поемайки си дъх. Болката, която изпитвам заради Ноа, е неописуема. Реална, физическа болка, от която ми идва да се свия на топка и да се разскимтя. Даниел се мести в Лос Анджелис, без изобщо да се замисли как ще поддържа връзка със своето единствено дете — нашия син. Нашият безценен, сладък син с богато въображение. Поставя осем хиляди километра между него и себе си, без въобще да му мигне окото.

— Ясно — изричам накрая, като се опитвам да се стегна. Няма смисъл да казвам каквото и да било повече. — Даниел, трябва да тръгвам. До скоро!

Изключвам и се обръщам с намерението да се върна при останалите. Ала с мен започва да се случва нещо странно. Изпълва ме някакво непознато, плашещо усещане. Неочаквано от устните ми излиза странен звук. Нещо като изскимтяване на кученце.

— Флис? — скача Лоркан от мястото си. — Добре ли си?

— Мамо? — поглежда ме уплашено синът ми.

Двамата големи мъже се споглеждат за кратко и Ричард кимва.

— Хей, приятелче! — подвиква Ричард на Ноа. — Какво ще кажеш да отидем да ти купим дъвки за полета, а?

— Уха, дъвки! — подскача в екстаз детето и тръгва послушно след Ричард.

От устата ми пак изригва неволно скимтене и Лоркан ме подхваща под ръка.

— Флис, ти… плачеш ли?

— Не! — отсичам веднага. — Никога не плача през деня! Такова ми е правилото! Никога не плачааа — и последната дума се разпада на вече споменатите пискливи изскимтявания. Усещам нещо влажно на бузата си. Това сълза ли е?

— Какво каза Даниел? — пита нежно Лоркан.

— Мести се в Лос Анджелис. Напуска ни… — забелязвам, че хората от околните маси започват да обръщат към нас глави. — О, боже! — заравям лице в ръцете си. — Не мога… Трябва да се овладея…

Изскимтявам за четвърти път, което вече звучи по-скоро като ридание. Сякаш нещо дълбоко в мен се надига, нещо неудържимо и яростно, и силно. За последен път имах същото усещане, когато раждах.

— Трябва да отидем някъде, където няма хора — отсича бързо Лоркан. — Ще се разпаднеш. Къде да отидем?

— Не знам, вече предадох ключа от стаята си — промърморвам между две ридания. — Би трябвало да имат стая за плачене. Нещо като стая за пушене.

— Сетих се! — Лоркан сграбчва ръката ми и ме повежда между масите към района на басейна. — Сауната! — и изобщо не чака моя отговор, а отваря стъклената врата и ме набутва вътре.

Парата тук е толкова гъста, че се налага да опипвам, за да си намеря място. Едновременно с парата се усеща и аромат на някакви билки.

— Плачи! — отсича Лоркан през мъглата. — Никой не те гледа. Никой няма да те чуе! Плачи, Флис!

— Не мога — смотолевям и преглъщам. Всичко в мен се съпротивлява. От време на време от устата ми излиза скимтене, но аз още не съм се предала.

— Тогава ми кажи всичко. Даниел се мести в Лос Анджелис и… — настоява той.

— Да. И вече няма да вижда Ноа, и очевидно не му пука! — разтрепервам се. — Той дори не ми каза!

— Но нали каза, че го искаш вън от живота си? Поне така каза!

— Така е — отговарям леко объркано. — И наистина го искам. Така мисля. Но това е толкова крайно! Това е като тотално отхвърляне и на двама ни! — нещо в мен пак се надига. Нещо гъргорещо и могъщо. Може и да е огромна тъга. — Това означава, че всичко свърши. Със семейството ни е свършенооо… — И сега гъргоренето заплашва да ме превземе цялата. — Свършено ееееее… С цялото ни семейство е свършенооо…

— Ела тук, Флис — изрича тихо Лоркан и ми предлага рамото си. Аз моментално се дръпвам.

— Не мога да плача върху теб! — изричам с треперещ глас. — Обърни се!

— Разбира се, че можеш да плачеш върху мен! — засмива се той. — Правихме секс или си забравила?

— Онова си беше секс. А това сега е доста по-неловко! — преглъщам тежко. — Обърни се! Върви си!

— Няма да се обърна! — отсича безапелационно той. — Няма и да си тръгна! Хайде, ела!

— Не мога… — изскимтявам отчаяно.

— Ела тук, глупава жено! — отсича той и подава облечената си в костюм ръка, който проблясва от парата. И накрая, благодарно, аз избухвам в сълзи.

Оставаме в сауната известно време — аз трепереща и хълцаща, и кашляща, а Лоркан — разтриващ гърба ми. По някаква необяснима причина продължавам да си спомням раждането на Ноа. Беше с цезарово сечение по спешност и аз бях ужасена, но през цялото време Даниел беше до мен, облечен в зелена хирургическа униформа, и държеше ръката ми. Тогава нито за миг не се усъмних в него. В онези години не се съмнявах в нищо около себе си. И от тази мисъл отново се разревавам.

Накрая вдигам глава и отмятам коса от потното си лице. Усещам, че носът и очите ми са подпухнали. Не съм плакала така откакто бях на десет години. Може би.

— Съжалявам… — започвам, но Лоркан вдига ръка.

— Моля те, без извинения!

— Ама костюмът ти… — започвам и в този момент постепенно осъзнавам къде сме. Седим в сауна, напълно облечени.

— Всеки развод взема вторични жертви — отбелязва спокойно Лоркан. — Можеш да приемеш костюма ми като една от вторичните жертви на твоя. Освен това — допълва спокойно — парата се отразява добре на костюмите!

— Поне сега кожата ни ще се изчисти — промърморвам.

— Ето, виждаш ли? Има и плюсове!

Някакъв скрит механизъм в ъгъла пуска нова пара в миниатюрната камера и въздухът става все по-наситено бял. Вдигам крака върху покритата с плочки пейка и ги свивам в коленете, усещайки парата като някаква защитна бариера. Тук е доста уединено. И интимно.

— Когато се омъжих, бях наясно, че животът няма да бъде само цветя и рози — изричам към мъглата. — Когато се развеждах, също не очаквах цветя и рози. Но се надявах да получа поне… не знам… Може би тераса?

— Тераса ли?

— Е, сещаш се — малка тераса. Нещо малко, където могат да се отглеждат цветя. Нещо, което да ни зарежда с оптимизъм и любов. Но вместо това получих военна зона след ядрена война.

— Добро сравнение! — отбелязва Лоркан и се засмива.

— А ти с какво се сдоби? С розова градина ли?

— С нещо като извънземна територия — отговаря той след кратка пауза. — Може би лунен пейзаж.

Очите ни се срещат в мъглата и повече няма нужда да говорим. Казали сме си достатъчно.

Парата продължава да нахлува и да се вие около нас. Започвам да усещам целебния й ефект. Усещам я как отнася със себе си неприятните мисли и оставя след себе си яснота. И колкото по-дълго седя тук, толкова по-ясни ми стават нещата. Топката в стомаха ми става все по-голяма. Лоркан беше прав. Не само сега, но и снощи. Беше прав. Всичко това е една огромна грешка.

Трябва да се откажа от тази мисия още сега! Веднага! Мисълта започва да трепти пред очите ми като телевизионна новина: „Откажи се! Откажи се!“. Не мога да продължавам повече! Не мога да поема риска да изгубя Лоти!

Да, вярно е, че искам да предпазя сестричката си от болката, която изпитвам. Но все пак това си е нейният живот. И аз нямам право да решавам вместо нея. Ако скъса с Бен — добре, така да бъде. Ако нещата тръгнат към развод — добре, така да бъде. Ако останат женени седемдесет години и се сдобият с двайсетина внуци — добре, така да бъде.

Имам чувството, че до този момент някаква лудост ме е тласкала по мрачен път. Заради Лоти ли реших да го направя или всъщност заради себе си и Даниел? И дали Лоркан не е прав и за друго — че това е моят собствен Несполучлив избор? О, боже, какво направих?!

Внезапно си давам сметка, че последните думи съм изрекла на глас.

— Извинявай — допълвам. — Просто… осъзнах… — и вдигам окаяно глава.

— Че правиш всичко по силите си да помогнеш на сестра си — довършва тихо Лоркан. — Но по напълно грешен, заблуден, отвратителен начин.

— Ами ако… — започвам и ахвам. — О, боже! Ами ако разбере? — мисълта е толкова ужасяваща, че едва не припадам. Бях толкова твърдо решена да успея, че изобщо не се замислих за обратната страна на монетата. Държах се като пълна глупачка!

— Не е необходимо да разбира — казва Лоркан. — Не и ако се върнеш право у дома и си мълчиш. Обещавам, че няма да те издам!

— Нико също няма да й каже. Той е моят човек в хотела — пояснявам, дишайки учестено, като човек, на когото му се е разминало на косъм. — А от моя страна няма да чуе нищо, естествено. И никога няма да разбере.

— Значи кампанията по саботирането на медения месец се отменя, така ли?

— От този момент нататък, да! — кимвам. — Веднага ще звънна на Нико. За него ще бъде истинско облекчение — поглеждам към Лоркан и допълвам: — И никога повече няма да се меся в живота на сестра си! Не забравяй да ми го напомняш, моля те!

— Става! — кимва сериозно той. — А сега какво смяташ да правиш?

— Нямам представа. Да стигнем до аерогарата, пък там ще решим — промърморвам и подръпвам влажната си коса, отново спомняйки си, че се намирам в сауна, но съм с дрехи. — Сигурно съм страхотна гледка, а?

— Долу-горе — кимва Лоркан. — Не можеш да се качиш в самолета в този вид. Първо трябва да минеш през студения затварящ душ.

— Студеният затварящ душ ли? — поглеждам го шашната.

— Затваря порите. Подобрява циркулацията на кръвта. Освобождава те от досадните петна от сълзи.

Майтапи се с мен. Нали? Майтапи ли се?

— Добре, но ако и ти го направиш! — отсичам предизвикателно.

— Защо не? — свива рамене той. В гърдите ми се надига кикот. Не е възможно да планираме подобна глупост, нали така?

— Окей, ето ни и нас! — бутвам вратата и я задържам учтиво за Лоркан. Забелязвам как гостите на хотела ни зяпват и започват да се побутват един друг, когато зърват двама напълно облечени мъж и жена да излизат от сауната, като мъжа дори е в делови костюм.

— След теб! — сочи учтиво той към студения душ. — Ще ти дръпна дръжката, ако желаеш.

— Давай! — разсмивам се аз и пристъпвам под душа. Миг по-късно върху мен руква порой леденостудена вода и аз изпищявам.

— Мамо! — достига до ушите ми едно щастливо, пронизително гласче. — Ти си вземаш душ с дрехите! — Ноа ме зяпа от масата, седнал до Ричард, с ококорени от изумление и радост очи.

После идва ред на Лоркан и той вдига лице към студената струя вода.

— Така! — отсича, когато свършваме. — Не е ли освежително? Животът не ти ли се струва вече по-добър? — и изтръсква водата от костюма си.

Правя кратка пауза, защото искам да му отговоря искрено. И накрая казвам:

— Да, значително по-добър отпреди! Благодаря!