Софи Кинсела
Сватбена нощ (22)

Двайсет и първа глава
Лоти

Нямам точна представа как да реагирам. Вече сме тук. Обратно в къщата за гости. И тя си е точно такава, каквато си беше. Долу-горе.

В мига, в който слязохме от водното такси, Бен прие обаждане от Лоркан, което определено ме вбеси. Така де, та това е нашият голям, романтичен, най-важен момент, а той говори по телефона! Все едно Хъмфри Богарт да каже: „Винаги ще имаме… Извинявай, скъпа, но трябва да приема това обаждане“.

Както и да е. Мисли позитивно, Лоти! Наслаждавай се на мига! Не съм спирала да мисля за това място вече петнайсет години! И ето ни отново тук!

Стоя на дървения вълнолом и чакам вълните на носталгията и просветлението да ме обгърнат. Чакам да заплача и може би да се сетя за нещо значимо, което да споделя с Бен. Но най-странното е, че всъщност изобщо не ми се плаче. Чувствам се леко изцедена.

Виждам къщата за гости. Високо над нас. Но виждам само познатият камък в опушена охра и два прозореца. По-малка е, отколкото си я спомням, и един от кепенците й е увиснал. Погледът ми се плъзва надолу по скалата. Ето ги и стъпалата, издялани в камъка, които някъде към средата на пътя се разделят. Едните водят към вълнолома, където сега стоим, а другите отвеждат към основния плаж. Сложили са метални перила, които някак си развалят гледката. Перила има и по горния ръб на скалата. И знак за опасност. Знак за опасност ли? Ние никога не сме имали знаци за опасност!

Както и да е. Мисли позитивно.

Бен се приближава към мен и аз хващам ръката му. Плажът се намира зад една стърчаща скала наблизо и засега не мога да разбера дали се е променил. Но пък как би могъл да се промени един плаж? Плажът си е плаж.

— Къде ще отидем първо? — питам тихо. — В къщата за гости, на плажа или в нашето тайно заливче?

Бен стиска леко ръката ми и отвръща:

— Нашето заливче!

И сега, най-после, започвам да усещам надигащите се дълбоко в мен вълни на въодушевлението. Тайното ни заливче, мястото, където за първи път се съблякохме, треперещи от горещо, ненаситно, тийнейджърско желание. Мястото, където го правехме по три, четири, пет пъти на ден. Дори самата мисъл, че ще отидем отново там — с всичките съпътстващи я спомени — е толкова вълнуваща, че потрепервам.

— Трябва да наемем лодка.

Той ще ме закара с лодката до заливчето така, както правеше някога, а аз ще се возя, вдигнала крака на ръба на лодката. После ще издърпаме лодката в пясъка, ще открием онова закътано местенце в заливчето и…

— Хайде да си вземем лодка! — гласът на Бен е толкова дрезгав, че веднага разбирам, че си мисли за същото като мен.

— Дали все още се наемат на плажа?

— Има само един начин да разберем.

С внезапна лекота в сърцето аз хващам ръката му и го дърпам към стълбите. Ще отидем право на плажа, ще си вземем лодка и… там ще се случи!

— Хайде! — подскачам весело по издяланите в скалата стъпала. Сърцето ми тупти от вълнение. Вече наближаваме разклонението на стъпалата. Всеки момент ще зърнем онази позната ивица красив златист пясък, чакаща ни след всичкото това време…

Боже господи!

Вторачвам се шокирано в плажа. Но какво се е случило с него? Кои са тези хора?

Когато живеехме в къщата за гости, плажът беше едно обширно празно пространство от пясък. В къщата бяхме максимум двайсет човека и затова си поделяхме плажа така, че никой да не усеща близо до себе си някой друг.

А онова, което виждам сега, ми прилича по-скоро на окупация. Или на утрото след някой фестивал. Плажът е обсебен от най-малко седемдесет човека, разпръснати на различни на брой групички, някои от тях все още свити в спалните си чували. Виждам и останки от огън. Както и две палатки. Повечето от тях вероятно са студенти. Или вечни студенти.

Докато стоим на стъпалата и оглеждаме неуверено, по другата скална пътечка откъм плажа към нас се доближава младеж с козя брадичка, който ни поздравява с южноафрикански акцент.

— Здрасти! Изгубихте ли се?

„Чувствам се изгубена“ — иде ми да му отвърна аз, но вместо това само промърморвам:

— Просто… гледаме.

— Връщаме се в спомените си — отговаря небрежно Бен. — Бяхме тук преди много години. Променило се е.

— Аха! — светва лицето на младежа. — Значи вие сте от онези! От златната епоха!

— Златната епоха ли?

— Така я наричаме — отбелязва с усмивка той. — Непрекъснато посрещаме хора на вашата възраст, които се връщат тук и ни разправят как е било тук, преди да построят общежитието. Повечето обикновено започват да се вайкат как всичко тук било съсипано. Ще слизате ли долу?

Докато вървим след него, аз не мога да не се почувствам леко обидена от думата „вайкат се“, която използва той. Както и „вашата възраст“. Какво иска да каже? Е, вярно е, че сме малко по-големи от него, но сме си все така… млади. Най-общо казано. Все още сме в една категория:

— За какво общежитие говорите? — пита Бен, когато се озоваваме на плажа. — Не отсядате ли вече в къщата за гости?

— Много малко отиват там — свива рамене младежът. — Доста е позападнала напоследък. Доколкото знам, старецът я е продал. Не, сега предпочитаме общежитието. На неколкостотин метра по-нататък. Построено е преди… десет години, доколкото съм чувал? Проведоха мащабна рекламна кампания, която много помогна. Но и мястото си го бива, няма спор — допълва, докато се отдалечава от нас. — Залезите са незабравими. А сега чао!

Бен се усмихва, но на мен ми идва да избухна от ярост. Не мога да повярвам, че са построили общежитие! Бясна съм! Та това си беше нашето място! Как смеят да го рекламират пред света, а?!

И само погледнете как се отнасят към него! Навсякъде е пълно с боклуци. Виждам кутийки от напитки, празни пакетчета от чипс и дори два използвани презерватива! Когато ги зървам, стомахът ми се преобръща. Божичко! Правят вече секс навсякъде! Отвратително!

Така де, не че и ние не правехме секс на плажа, но нашето беше различно! Нашето беше романтично!

— Къде е човекът с лодките? — питам, като се оглеждам. Едно време имаше един подобен на гущер тип, който непрекъснато даваше под наем двете си лодки, но сега не го виждам никъде. Има само някакъв висок тип с тиранти, който избутва лодка във водата, и аз тръгвам бързо към него.

— Хей! Извинете! Почакайте малко! — провиквам се, докато вървя.

Той се обръща и разкрива снежнобели зъби на фона на обветреното си от стихиите лице. Аз се подпирам с ръка на лодката му и питам:

— Бихте ли ни казали, дали тук все още се дават лодки под наем? И това такава лодка ли е?

— Да — кима той. — Но трябва да дойдете рано. Вече всички заминаха. Опитайте утре. Списъкът е в общежитието.

— Разбирам — кимвам, а после жалостиво допълвам: — Но проблемът е, че ние сме тук само днес. Двамата със съпруга ми. Това е нашият меден месец. И много бихме искали да наемем лодка!

И мислено се опитвам да му внуша да прояви галантност и да ни предложи своята лодка. Но той не ни я предлага. Само продължава да я бута към водата, като учтиво изрича:

— Лоша работа.

— Проблемът е, че това посещение тук е много специално за нас — пояснявам, като тръгвам във водата след него. — И наистина много бихме искали да се поразходим с лодка по тези места! Искахме да видим отново едно миниатюрно тайно заливче, където някога ходехме.

— Малко заливче, което е натам? — пита той, като посочва с жест.

— Да! — възкликвам. — Знаете ли го?

— Не е необходимо да вземате лодка, за да стигнете дотам! — възкликва човекът, очевидно силно изненадан. — Можете да минете и по пътеката!

— По пътеката ли?

— По-навътре в сушата — сочи той. — Доста широка дървена пътека. Направиха я преди няколко години. Така откриха за туристи целия район!

Зяпвам го ужасена. Построили са нарочна пътека до тайното заливче? Ама това е светотатство! Това е престъпление! Ще напиша едно възмутено писмо до… някого. Това беше нашата тайна! И трябваше да си остане тайна! Как сега ще правим там секс, а?!

— И всички ходят там, така ли?

— О, да! Доста е популярно — отбелязва мъжът и се ухилва.

— Между нас казано, хората ходят там, за да се надрусат!

Да се надрусат ли? Вторачвам се в него с още по-голям ужас. Нашето перфектно, романтично, идилично заливче е вече сборище на наркомани?!

Изтривам чело, опитвайки се да се приспособя към тази нова и твърде мрачна картина.

— Значи… сега ще има хора, така ли?

— Със сигурност. Снощи там имаше голям купон, така че сега вероятно още спят. Е, до скоро! — кимва той, скача в лодката и вдига платното.

Е, значи това е. Целият ни хубав план — съсипан. Зашляпвам обратно през плитчината към Бен, който ме чака на пясъка.

— Но всичко беше толкова хубаво! — възкликвам отчаяно. — А сега са го съсипали! Не мога да го понеса! Така де… огледай се! — размахвам развълнувано ръце. — Тук е станало кошмарно! Тук е истински ад!

— О, за бога, Лоти! — срязва ме нетърпеливо Бен. — Преиграваш! Едно време и ние си правехме купони на плажа, спомняш ли си? И ние оставяхме боклуци. Артър непрекъснато се оплакваше от нас.

— Но не и използвани презервативи!

— Сигурно и това сме оставяли — свива рамене той.

— Не, не сме! — тросвам му се възмутено. — Аз вземах хапчета!

— О! — свива пак рамене той. — Забравил съм.

Той е забравил?! Как можеш да забравиш дали си използвал презервативи или не с любовта на живота си?

Идва ми да изкрещя: „Ако наистина си ме обичал, щеше да си спомниш, че не сме използвали презервативи!“. Но стисвам устни. Спорът за някогашното използване на презервативи надали е сред темите, подходящи за един меден месец. Затова просто отпускам нещастно рамене и се вторачвам невиждащо в морето.

Толкова съм разочарована, че ми идва да се разплача. Това изобщо не се покрива с картината, която си представях. Защото, ако трябва да бъда честна, изобщо не съм си представяла, че на плажа ще има хора. Представях си, че ще бъдем напълно сами. Че ще тичаме по пустия плаж, ще скачаме в пенещите се вълни и ще се приземяваме в прегръдките си под звуците на цигулки.

Е, вярно е, че съм подходила малко нереалистично. Но това тук е пълната противоположност на всичките ми очаквания.

— И какво ще правим сега? — питам накрая.

— Можем просто да се забавляваме — отсича Бен, придърпва ме към себе си и ме целува. — Но все пак е хубаво да бъдем отново тук, не мислиш ли? Пясъкът си е все така същият. Морето също.

— Да — въздъхвам и се отпускам на рамото му.

— Все така същата Лоти, същите секси панталонки… — продължава и обгръща с ръце задника ми, а аз се изпълвам с внезапно желание да изпълня поне част от фантазиите си.

— Спомняш ли си това? — питам и му подавам за малко чантата си. После си поемам дълбоко дъх, подготвям се, подскачам леко нагоре и се заемам да извърша безупречни серии от няколко цигански колела по плажа.

Ооох! Олеле!

Боже! Ужас! Главата ми!

Нямам представа какво точно стана, освен че ръцете ми се огънаха под тежестта ми, чух около себе си няколко уплашени ахвания и накрая се приземих на главата си. Сега съм просната в крайно неприлична поза на плажа и дишам на пресекулки.

Ръката ми пулсира от болка, умът ми — от унижение. Вече не мога да правя цигански колела? И кога точно стана това?

— Скъпа! — приближава се Бен с леко сконфузена физиономия. — Внимавай да не се нараниш! — погледът му се плъзва към панталонките ми. — О, малък инцидент, доколкото виждам?

Проследявам погледа му и се изпълвам с нова порция ужас и унижение. В средата на панталонките ми се вижда широка цепка. На най-неподходящото място. Идва ми да потъна в земята от срам.

Бен ме изправя на крака и аз разтривам ръката си и примигвам от болка. Сигурно съм я изкълчила или нещо подобно.

— Добре ли сте? — пита едно момиче наблизо в дънкови панталонки и горнище на бански, което изглежда към петнайсетгодишно. — Трябва да се изстреляте с малко по-силно пружиниране. Ето така! — хвърля се леко във въздуха и изпълнява перфектно циганско колело, след което се изправя весело на крака.

Кучка.

— Благодаря — промърморвам. — Ще го имам предвид — поемам чантата си от Бен. Настъпва неловко мълчание. — Е, какво ще правим сега? — обаждам се накрая. — Може би разходка до заливчето?

— Не! Пие ми се кафе! — отсича безпрекословно Бен. — Пък и искам да видя къщата за гости. Какво ще кажеш?

— Разбира се! — възкликвам, изпълнена с последния лъч надежда. Въпреки че брегът изглежда съсипан, къщата за гости може да се окаже запазена. — Само че ти върви първи по стъпалата — допълвам.

В никакъв случай няма да му позволя да се катери зад мен и да съзерцава цепнатите ми на задника панталонки!

Нямам представа дали е от фиаското с циганските колела, или кардиомониторът във фитнеса ме е лъгал, но става ясно, че изобщо не съм във формата, в която смятах, че се намирам. А и 113 стъпала са си много стъпала. Усещам, че по едно време се хващам здраво за перилата и се изтеглям буквално със сила нагоре. Добре, че Бен не може да ме види. Лицето мие пламнало, косата ми се е измъкнала от ластика и аз пуфтя по крайно несексапилен начин. Слънцето вече прежуря, затова избягвам да гледам нагоре, но когато приближаваме върха, все пак вдигам глава. И примигвам изненадано. На върха на скалата се вижда някаква фигура. Момиче.

— Здравейте! — провиква се тя със силен английски акцент. — Гости ли сте?

Колкото по-нагоре се катеря, толкова повече осъзнавам, че тя е зашеметяваща жена. С невероятен гръден кош. В главата ми започват да нахлуват всевъзможни клишета. Гърдите й приличат на две кафяви луни, напъващи да скъсат тясната й бяла блузка. Не, по-скоро на кафяви весели кученца. Дори и аз съм толкова запленена от тях, че ми се иска да ги докосна. Когато стигаме последните няколко стъпала, тя се привежда, за да ни подаде ръка. И аз виждам директно в дебрите на бездънното й деколте.

Което означава, че Бен също ги вижда.

— Браво на вас! — засмива се тя, когато накрая стигаме върха. Аз дишам толкова учестено, че от устата ми не излиза и думица. При Бен положението е същото, само дето се опитва да ми каже нещо. Или може би на жената с невероятните форми?

Да, на жената с невероятните форми.

— Мътните ме взели! — смотолевя накрая, абсолютно слисан. — Сара?