Софи Кинсела
Сватбена нощ (11)

Десета глава
Лоти

Не издържам! Не издържам повече! Сигурно ще бъда първият човек на света с диагноза в смъртния акт „сексуална фрустрация“.

Спомням си достатъчно много непоносими очаквания като дете. Очакването на джобни пари. Очакването на рождения ми ден. Очакването на Коледа… Но никога през живота си не съм преживявала по-кошмарно очакване от това. Абсолютно мъчение! Пет часа, четири часа, три часа до великия миг… През целия полет в самолета, а сега и в колата, която ни взе от летището, мислено си напявам: „Скоро… скоро… скоро…“. Това е единственият начин да съхраня здравия си разум. Бен не престава да гали крака ми. Вторачил се е право напред и диша равномерно. Усещам, че и той е точно толкова превъзбуден, колкото съм и аз.

Вече остават броени минути. Хотелът е на половин километър от нас. Шофьорът отбива от главния път. Колкото повече се приближаваме, толкова повече не издържам. Тези последни мигове на отлагане буквално ме убиват. Единственото, което искам на този свят, е Бен.

Полагам усилия да се оглеждам и да демонстрирам някакъв интерес към околната среда, но виждам само един път, обрасли с храсталаци хълмове и грозни билбордове за гръцки напитки с чудати имена. Летището се намира в другия край на острова от мястото, където беше някогашната ни къща за гости, така че най-вероятно изобщо не съм стъпвала по тези места. Затова нищо не ми напомня за нищичко. Единственото чувство, което ме изпълва, е отчаяние.

Скоро… скоро… скоро… Ще бъдем на огромното си брачно легло, дрехите ни ще лежат разхвърляни по пода, а ние ще се гледаме в очите, ще бъдем кожа до кожа и нищо няма да ни спре, и тогава… накрая… накрая…

— Хотел „Амба“! — съобщава тържествено шофьорът и скача, за да ни отвори вратите.

Когато излизам от колата, топлият гръцки въздух сякаш обгръща раменете ми. Оглеждам се и зървам импозантен вход с гръцки колони, четири мраморни лъва и серия от шадравани, изливащи водата си в изкуствено езеро. От балконите вляво и вдясно от нас се стелят яркорозови водопади от бугенвилия. В огромни ветроупорни фенери потрепват пламъчетата на свещи. Дочувам цвърченето на щурци, а в далечината и звуците от струнен квартет. Това място е забележително!

Докато се изкачваме по белите мраморни стъпала, ме залива неочаквана вълна еуфория. Това ще бъде перфектно! Перфектният, съвършеният меден месец! Стисвам ръката на Бен и прошепвам:

— Не е ли възхитително?

— Направо зашеметяващо — промърморва той, плъзга ръка през кръста ми и оттам тръгна нагоре към закопчалката на сутиена ми.

— Недей! Това е изискан хотел! — отдръпвам се аз, въпреки че цялото ми тяло копнее за него. — Трябва да почакаме!

— Не мога да чакам! — потъмнелите му очи срещат моите.

— Аз също — преглъщам болезнено. — Буквално умирам.

— Аз повече — пръстите му се смъкват към колана на полата ми. — Само не ми казвай, че носиш нещо отдолу!

— Не съм си и помисляла — промърморвам.

— Господи! — изръмжава продължително и гърлено той. — Окей, сега значи ще си получим ключа за стаята, ще заключим вратата и…

— Господин и госпожа Пар? — прекъсва ни нечий глас. Вдигам очи и виждам нисък мъж със загоряла от слънцето кожа да слиза бързо към нас по стълбите. Обувките му блестят, а когато се приближава, зървам на гърдите му табелка, която гласи: „Нико Деметриу, ВИП мениджър“. В едната си ръка държи огромен букет цветя, който ми поднася галантно. — Добре дошли в хотел „Амба“! Присъствието ви тук е огромна чест за нас! Доколкото разбирам сте на меден месец, нали?

И ни води през огромни стъклени врати към обширно фоайе с висок купол. Подът е от мрамор, а в средата има басейн, в който плуват свещички. Наоколо се разнася тиха музика, а във въздуха се носи аромат на мускус.

— Приемете най-сърдечните поздравления на нашия хотел! Моля, седнете! — и посочва към дълго ленено канапе. — По чаша шампанско и за двама ви!

Сякаш от нищото пред нас се материализира сервитьор, понесъл две чаши шампанско върху сребърен поднос. Поколебавам се, но после си вземам едната и поглеждам към Бен.

— Много мило от ваша страна — казва той, но изобщо не прави крачка към канапето. — Но бихме желали да се приберем в апартамента си колкото е възможно по-скоро!

— Разбира се, разбира се! — намига ни заговорнически Нико. — Тъкмо качват багажа ви. Само ще ви помоля да попълните някои неща… — и поднася на Бен голяма книга с кожена подвързия, както и писалка. — Моля, седнете! Мисля, че така ще ви бъде по-удобно да пишете.

Макар и неохотно, Бен се отпуска на канапето и започва да драска бързо данните ни. Междувременно Нико ми подава принтиран лист, озаглавен: „Добре дошли, господин и госпожо Пар“, следвано от списък с развлеченията, които предлага хотелът. Плъзгам поглед по списъка и не мога да не отчета, че е впечатляващ. „Гмуркане с водач и пикник с шампанско… Пътешествие с 18-метровата яхта на хотела… Вечеря, приготвена от личен готвач на нашата тераса… Ароматерапевтичен масаж за двойки под звездите…“

— За нас е удоволствие да ви предложим нашия пакет от услуги за върховен меден месец! — усмихва ми се гордо Нико. — Ще бъдете обслужвани от личен иконом двайсет и четири часа в денонощието. Ще се наслаждавате на допълнителните ни услуги в частния спа център във вашия апартамент. Лично аз също ще бъда на вашите услуги по всяко време. За мен няма твърде малка или твърде голяма молба, която да не може да бъде изпълнена!

— Благодаря! — не мога да не му се усмихна аз, толкова е сладък.

— Меденият месец е най-специалният момент от живота на всяко семейство! — продължава вдъхновено мениджърът. — Затова аз, Нико, ще го превърна в най-незабравимото преживяване във вашия живот! Най-незабравимото! — повтаря и плясва щастливо с ръце.

— Окей, готово! — отсича Бен, слагайки точка, и подава документите на мениджъра. — Вече можем ли да се качим в стаята си? Къде е тя?

— Заповядайте! Лично ще ви придружа дотам! — възкликва Нико. — Заповядайте оттук, моля, към вашия частен асансьор!

Разполагаме с частен асансьор! Поглеждам към Бен. Веднага разбирам, че са му хрумнали някои идеи. На мен също.

Докато асансьорът ни отвежда нагоре, аз се старая да изглеждам сдържана, но забелязвам, че Бен опипва с поглед полата ми. Наясно съм, че изобщо няма да се помайва. Ще го направим за не повече от трийсет секунди, а след това ще трябва да го направим пак, а после може би да вечеряме, а след това да започнем наново, но този път бавно…

— Ето че пристигнахме! — вратата на асансьора се отваря с тих звън и Нико ни води весело във фоайе с мраморен под и стени с тъмна ламперия. — Апартаментът на стридата! Наскоро беше обявен за най-добрия младоженски апартамент от „Конде наст травълър“. След вас!

— Аууу! — изписквам, когато той отваря вратата със замах.

Флис беше права — тук действително е невероятно! Апартаментът прилича на изкуствена пещера, с гръцки колони, ниски диванчета за отмора и статуи на гръцки богове върху пиедестали. Единственият видим недостатък е, че в момента телевизорът излъчва „Телетъбитата“. Намразих тези телетъбита още от дните, когато ми се налагаше да гледам по двайсет епизода един след друг, докато се грижех за Ноа. Кой, по дяволите, е включил телевизора точно на този канал?

— Може ли да изключим телевизора? — питам учтиво.

— Разбира се, мадам! Но нека първо ви разведа из вашия апартамент! Освен входа откъм асансьора има и основна врата! — Нико поема чевръсто по мраморния под на стаите. — Тук е банята с вграден душ. Това е вашият частен спа център, кухнята е вход за персонала, малка библиотека, дневна с киноекран…

Старая се да проявявам интерес, докато той ни показва как да използваме дивиди плейъра. Но главата ми е превзета от мъглата на желанието. Ние сме тук! Наистина сме тук! В апартамента за медения си месец! И идва нашата първа брачна нощ! Веднага щом този тип завърши дежурната си лекция и се омете… само след секунди може би… Бен ще разкъса полата ми, аз ще разкъсам ризата му и… О, боже, не мога да чакам и секунда повече…

— Минибарът е разположен в този шкаф и работи чрез електронен сензор…

— Ъхъ — кимвам учтиво, но цялото ми тяло пулсира от похот. Изобщо не ми пука как работи проклетият минибар. Просто спри да приказваш и ни остави на мира, за да правим секс!

— И оттук вече се влиза в спалнята — отваря Нико следващата врата. Правя нетърпеливо крачка напред и… се заковавам ужасена.

— Каквооо?! — избоботва до мен Бен.

Стаята е огромна и величествена, със стъклен купол отгоре. А точно под този купол се мъдрят две единични легла.

— Аз… хммм… — толкова съм объркана, че не се сещам какво да кажа. — Легла — това е единственото, което ми хрумва. Обръщам се към Бен и повтарям: — Леглата!

— Да, това са леглата, мадам! — посочва гордо Нико към двете единични легла. Това е спалнята!

— Знам, че това са легла — преглъщам болезнено. — Но защо са единични?

— На сайта е показано огромно двойно легло! — поема в свои ръце нещата Бен. — Видях снимката! Къде е това легло?

Този въпрос като че ли леко обърква Нико.

— Ние предлагаме множество варианти за сън към този апартамент — пояснява той. — Очевидно предишните наематели са били поръчали две легла, както виждате. Но иначе са две много добри легла! — плясва с длан по едното. — От най-високо качество! Не е ли задоволително за вас?

— Не, не е никак задоволително за нас! — срязва го Бен. Ние искаме двойно легло! Едно общо легло! Суперголямо! Най-доброто, което имате!

— О! — възкликва тотално съкрушен мениджърът. — Хиляди извинения, сър! Съкрушен съм! Но тъй като не е било поръчано предварително…

— Не би трябвало да се налага да го поръчваме предварително! Все пак това е меденият ни месец, за бога! А това е апартамент за меден месец! — беснее Бен. — В кой апартамент за меден месец слагат две отделни легла?!

— Моля ви, сър, не се ядосвайте! — изрича успокоително Нико. — Разбирам. Веднага поръчвам двойното легло! — и с тези думи той вади телефона си и се впуска в някаква тирада на гръцки. Накрая изключва и ни поглежда със светнали очи. — Въпросът е задвижен! Още веднъж приемете моите извинения! И докато оправяме този проблем, мога ли да ви предложа по един коктейл долу на бара, за наша сметка, разбира се?

Потискам с мъка желанието си да му се тросна. Аз не искам коктейл на бара. Искам си първата брачна нощ! Веднага!

— Добре де, колко време ще отнеме цялата тази работа? — смръщва се Бен. — Това е нелепо!

— Сър, ще извършим замяната колкото е възможно по-бързо! Носачите ще бъдат тук веднага щом… Аха! — на вратата се чука и лицето на Нико светва. — Ето ги и тях!

В стаята ни нахлуват шестима работници с бели работни гащеризони и Нико започва да им говори на гръцки. Единият от работниците вдига края на едно от леглата и го оглежда несигурно. Казва нещо на гръцки на друг от групата, който свива рамене и поклаща глава.

— Какво? — намесва се Бен и мести поглед от единия към другия. — Какъв е проблемът?

— Няма проблеми! — уверява ни мениджърът. — Мога ли да ви предложа да поседнете в дневната си, докато оправим този дребен въпрос?

Той ни избутва в другата стая и ние се оглеждаме. Телевизорът продължава да излъчва кошмарните телетъбита. Насочвам към него дистанционното, за да го спра, но той не се изключва. Не работи и контролът на силата на звука. Да не би това дистанционно да е от желе?

— Моля ви изключете го! — обръщам се към мениджъра. — Не мога да го търпя!

— Освен това е студено — допълва Бен. — Как бихме могли да оправим климатика?

Да, тук действително е доста студеничко — вече го забелязах.

— Ще извикам вашия иконом! — обявява тържествено Нико. — Той ще се погрижи за вас!

И изчезва, а аз поглеждам слисано Бен. Към този момент вече би трябвало да правим секс. Би трябвало да преживяваме най-страстните мигове от своя живот. А не да стоим на диван с телевизор, включен на максимум на тъпо детско предаване, при температури под нулата и шестима работници в съседната стая.

— Хей, сетих се! — възкликва внезапно Бен. — Библиотеката! Там има диван!

Избутва ме там и затваря вратата. Наоколо има рафтове с фалшиви на вид книги и бюро с хартия с логото на хотела, и шезлонг, тапициран с плътен кафяв лен. Бен проверява дали вратата е затворена и се обръща към мен.

— Боже господи! — въздъхва невярващо.

— Боже господи! — повтарям аз. — Истинска лудост!

И двамата си поемаме едновременно дъх. А после сякаш е гръмнал стартовият пистолет за началото на надпреварата „Открий най-ерогенните зони на другарчето си“. Той ме награбва. Аз го награбвам. Ръцете му са навсякъде. Сутиенът ми е разкопчан, блузката ми е разкъсана. А аз разкопчавам ризата му… Кожата му е толкова топла, толкова вкусна, иска ми се да пия от нея капчица по капчица, но Бен вече оглежда целенасочено стаята.

— Диван или бюро? — пита задъхано.

— Не ми пука — изфъфлям.

— Не мога да чакам повече!

— Ами ако ни чуят?

— Няма да ни чуят — мърмори той, докато разкопчава полата ми. Аз вече подскачам от нетърпение. Най-сетне… най-после… най-накрая… да… да… да…

— Сър, мадам? — чукане на вратата. — Сър, мадам? Господин Пар?

Каквооо???!

— Неее — простенвам. — О, нееее…

— Какво, по дяволите… — побеснява Бен. — Оставете ни! — провиква се гневно. — Заети сме! Елате след десет минути!

— Нося подарък от управата на хотела — достига до нас глас откъм другата страна на вратата. — Пресни курабийки. Къде бихте желали да ги оставя?

— Където и да е! — крещи нетърпеливо Бен. — Няма значение!

— Моля, сър, бихте ли бил така любезен да се подпишете за този подарък?

Мисля, че Бен вече ще експлодира. За момент никой от нас не може да каже и думица.

— Сър? — и чукането отново започва. — Чувате ли ме? Нося пресни курабийки, подарък от управата!

— Хайде, подпиши се бързо! — промърморвам. — После ще се върнем тук.

— Исусе Христе…

— Да, знам.

И двамата се опитваме да се приведем в по-приличен вид. Бен закопчава ризата си и си поема няколко пъти дъх.

— Мисли за възстановяване на данъци! — предлагам му услужливо. — Окей. Хайде сега да приемем тези шибани курабийки!

Бен отваря рязко вратата и пред нас цъфва възрастен мъж в елегантно сиво сако, обшито със сърма, в ръце със сребърен поднос с капак.

— Добре дошли в хотел „Амба“, господин и госпожо Пар! — изрича бавно и тържествено той. — Аз съм вашият личен иконом, Георгиос, на вашите услуги по всяко време на деня и нощта! Нося ви пресни курабийки с комплиментите на управата на хотела!

— Благодаря — изрича през стиснати устни Бен. — Оставете ги, където и да е — и се подписва на тефтера, който икономът му поднася.

— Благодаря ви, сър! — изрича Георгиос и поставя сребърния поднос на масичката. — Колегата ми съвсем скоро ще донесе и сока!

— Сок ли? — поглежда го Бен. — Какъв сок?

— Прясно изцеден, сър, с комплиментите на управата — отвръща Георгиос. — За прокарване на курабийките. Помощник-икономът ми Хермес ще го донесе веднага. Ако имате нужда от още лед, извикайте ме! — и подава визитка на Бен. — Това е номерът ми. На вашите услуги!

Бен вече едва си поема дъх.

— Вижте какво — изрича накрая, — ние не искаме сок! Откажете сока! Искаме малко уединение, разбрахте ли ме?

— Да, разбирам — кимва Георгиос. — Уединение. Разбира се! — пак тържествено кимване. — Това е вашият меден месец и желанието ви е за уединение! Това е много специален период за мъжа и жената…

— Именно…

Но Бен е прекъснат от внезапно, гръмотевично чукане.

— Какво по…

Двамата се втурваме едновременно към дневната. Работник в бял гащеризон стои на прага на спалнята и се кара с някого вътре. Отнякъде се появява Нико и започва да кърши ръце.

— Господин и госпожо Пар, хиляди извинения за този ужасен шум!

— Но какво става тук? — ококорва се Бен. — Какво е това чукане?

— Има малък проблем с изнасянето на леглата — отвръща Нико с умиротворителен тон. — Много, много мъничък проблем.

На прага на спалнята се появява друг мъж с бял гащеризон и огромен чук в ръка. Поклаща заплашително глава срещу Нико.

— Какво става? — иска да знае Бен. — Защо поклаща така глава? Сменихте ли вече леглата?

— И моля ви, направете нещо за този телевизор! — припявам аз. — Не се издържа! — при всяко затишие между две чукания се чува писък на телетъбита. Аз ли си въобразявам, или телевизорът е пуснат още по-високо и отпреди?

— Сър, мадам, приемете моите смирени извинения! Работим по въпроса с леглата колкото ни е възможно по-бързо! А що се отнася до телевизора… — Нико държи дистанционно, което насочва към стената. И звукът моментално се усилва.

— Неее! — пищя аз и си запушвам ушите с ръце. — Прекалено силно е! В обратната посока!

— Извинявайте! — надвиква Нико непоносимата врява. — Пак ще опитам!

Натиска дистанционното няколко пъти, но нищо не става. Удря го в главата си и го разтърсва.

— Засякло е! — провиква се накрая. — Ще повикам техник!

— Извинете! — сякаш отникъде при нас се е материализирал друг мъж със сиво сако със сърма. — Вратата беше отворена. Нося ви прясно изцеден сок с комплиментите на управата! Къде бихте желали да го оставя, мадам?

— Аз… аз… — започвам да пелтеча. Идва ми да се разпищя. Идва ми да избухна. Но това трябваше да бъде нашата първа брачна нощ! Първата ни брачна нощ, моля ви се! А ние стоим насред хотелски апартамент, обградени от работници с чукове, икономи с подноси и писъка на телетъбитата, който пробива мозъка ми.

— Мадам — изрича меко Нико, — смазан съм, че ви причиняваме толкова неудобства! Мога ли отново да ви предложа по един коктейл долу в бара?