Софи Кинсела
Сватбена нощ (17)

Шестнайсета глава
Флис

Нищо й няма на София, България. Страхотен град. Идвала съм тук и преди. Много пъти. Има си хубави църкви, интересни музеи и книжен пазар на открито. Но не точно тук искам да стоя в шест вечерта, потна и уморена, и да чакам появата на багажа си на лентата, когато по това време трябваше да бъда на гръцкия остров Иконос!

Единственото хубаво в тази ситуация е, че не мога да виня Даниел. Не и този път. Това си е абсолютно дело на съдбата или на Бога. (Много ти благодаря, Боже. Това да не би да е заради нещата, които казах в часа по вероучение, когато бях на единайсет? Е, стига де! Беше на майтап!) Въпреки че точно сега много бих искала да стоваря цялата вина върху Даниел. И по-конкретно, идва ми да го сритам. Но тъй като не мога да сритам него, нищо чудно да пострада количката ми за багаж.

Тълпата около лентата за получаване на багаж е с широчина пет редици. Има хора от няколко полета и нито един от тях не е в добро настроение. Особено моите спътници от Полет 637 за Иконос. Не виждам много усмивки наоколо. Пълна липса на шеги и закачки.

София, шибаната България! Я стига!

Годините пътуване по работа са ми изградили едно относително дзен съзнание относно полетите, закъсненията и прецакванията, но не мога да не призная, че точно това прецакване е с епични размери. Не можеше просто да кацнем, да изпратим горката старица в болница, а след това просто да продължим пътуването си. О, не! Трябваше да търсим багажа й, а след това се появи проблемът с липсата на писти за излитане, а после се оказа, че единият двигател на самолета нещо не бил в ред. И резултатът от всичко това е непредвидена нощувка в София. Ще ни настанят в хотел „Сити Хайтс“. (Не е лош, четири звезди, страхотен бар на покрива, доколкото си спомням.)

— Това е нашият! — провиква се Ноа за петдесет и първи път. Нарочва за наш почти всеки черен куфар, който се появи на лентата, въпреки че нашият си има непогрешима червена лента и сигурно вече пътува за Белград.

— Не е, Ноа! — изричам търпеливо. — Продължавай да се оглеждаш!

Тлъста жена скача върху крака ми и аз се опитвам да си спомня някоя сочна българска псувня, която съм чувала, когато внезапно телефонът ми се обажда, че съм получила есемес, и аз го вадя от джоба си.

Познай какво стана! ПОБЕДИХМЕ! Всичко върви прекрасно! С Бен сме страхотен екип! Адски съм щастлива! Надявам се, че и твоят ден е прекрасен! Наред ли е всичко?? Л. ххх

Толкова съм шокирана, че в продължение на няколко секунди не мога да мръдна. Те са победили! Ама как така, по дяволите?

— От кого е? — пита Ричард, забелязал, че чета. — Да не би да е от Лоти?

— Мммм… да — мозъкът ми е твърде вцепенен, за да лъжа.

— Какво пише? Осъзнала ли е, че е допуснала огромна грешка? — пита той с такова нетърпение, че сърцето ми се свива. — Сигурно са се провалили на състезанието, а?

— Всъщност… — поколебавам се. Как да му съобщя? — Всъщност спечелили са.

Усмивката му се стопява и той се ококорва ужасен.

— Спечелили са?!

— Очевидно.

— Но нали нищо не знаеха един за друг?

— Наистина не знаят.

— Ти каза, че ще се провалят! — изрича Ричард с обвинителен тон.

— Да, знам! — чувствам се напълно съсипана. — Виж какво, сигурна съм, че има някакво логично обяснение! Може да е станало някакво преплитане на линиите. За по-сигурно ще й звънна! — натискам бутона за бързо набиране на Лоти и се обръщам.

— Флис? — дори една сричка ми е достатъчна, за да усетя колко е щастлива.

— Поздравления! — изричам, стараейки се да вляза в тона й. — Ти… значи сте спечелили?

— Не е ли страхотно?! — възкликва в екстаз тя. — Де да можеше да ни видиш, Флис! Направихме го в ролите на Дърк и Сали — спомняш ли си? Онзи телевизионен сериал, който непрекъснато гледахме?

— Ясно — казвам, макар нищо да не ми е ясно. — Браво!

— И спечелихме масаж за двойки на плажа! Не е ли страхотно? И сега празнуваме с най-великолепните канапета от омари и шампанско, които някога съм опитвала! И утре ще отскочим до онази къща за гости. И Бен написа любовно стихотворение за мен на френски! — въздъхва щастливо. — Това е идеалният меден месец!

Втренчвам се в телефона си с все по-нарастващ ужас. Шампанско? Френска любовна поезия? Идеалният меден месец?

— Ясно — казвам пак, опитвайки се да запазя самообладание. — Това е… много изненадващо.

Но какво, по дяволите, прави Нико? Да не би да е заспал?

— Да, допреди малко всичко вървеше ужасно — продължава Лоти, като се засмива щастливо. — Направо няма да повярваш! Дори още не сме… Сещаш се. Но някак си това няма значение — гласът й омеква. — Сякаш всички тези премеждия ни сближиха още повече!

Премеждията са ги сближили? Аз лично съм ги сближила?!

— Прекрасно! — изписквам ужасено. — Страхотно! Значи смяташ, че взе правилното решение, като се омъжи за Бен?

— Повече от сигурна съм! — възкликва ентусиазирано сестра ми.

— Страхотно! Чудесно! — сбърчвам нос, чудейки се как да продължа. — Само дето… наскоро се сетих за Ричард. Питах се какво ли прави. Поддържаш ли връзка с него?

— Ричард ли? — провиква се гневно тя и едва не ме издухва през телефона. — От къде на къде ще поддържам връзка с Ричард? Той отдавна не е част от живота ми и ми се иска никога да не го бях срещала!

— Аха — потърквам нос, стараейки се да не поглеждам към Ричард. Надявам се, че не я чува.

— Можеш ли да повярваш, че бях готова да прекося целия Атлантически океан заради него?! А той никога не би направил подобно нещо за мен, никога! — от горчивината в гласа й загорчава и на мен. — Той няма и капчица романтизъм в сърцето си!

— Невъзможно! — срязвам я аз, преди да съм успяла да се овладея.

— Напротив, възможно! — отсича с категоричен тон тя. — И знаеш ли какво смятам? Смятам, че той никога не ме е обичал истински. И сигурно вече напълно ме е забравил!

Поглеждам към Ричард — разгорещен, потен, решителен — и ми идва да се разпищя. Само ако сестра ми знаеше…

— Освен това, Флис, смятам, че е проява на лош вкус от твоя страна да ми говориш за Ричард! — допълва сърдито тя.

— Извинявай! — побързвам да замажа положението аз. — Просто разсъждавах на глас. Радвам се, че си прекарваш добре.

— Прекарвам си фантастично! — натъртва тя. — Говорим, засилваме връзката си, правим планове… О, между другото, онзи тип, за когото ми спомена онзи ден — Лоркан…

— Да? Какво за него?

— Както разбирам, изобщо не става. Трябва да го избягваш. Не си го виждала пак, нали?

Поглеждам към Лоркан, който стои до лентата за багаж, метнал Ноа на раменете си.

— Ами… не особено — изричам неопределено. — Защо?

— Той е най-кошмарният и арогантен човек на този свят! Знаеш, че работи за компанията на Бен, нали? Е, както става ясно, влязъл е под кожата на бащата на Бен, за да му даде тази работа, устроил се е удобно и сега се опитва да превземе всичко и дори да контролира Бен!

— О! — възкликвам объркано. — Нямах представа. Мислех, че са приятели.

— Е, и аз така мислех. Но Бен всъщност го мрази. Както става ясно, веднъж конфискувал телефона на Бен пред хората, представяш ли си?! — повишава възмутено глас тя. — Все едно е училищен директор! Възмутително! Казах на Бен, че трябва да го съди за насилие! А има и ред други неща! Затова ми обещай, че няма да го виждаш повече, няма да се влюбваш в него и други подобни глупости!

Този път успявам да се овладея и да не се изсмея саркастично. Вече няма шанс! Но на глас изричам:

— Ще се постарая. А ти ми обещай, че ще… ммм… ще продължаваш да си прекарваш приятно! — едва не се задавям от тези думи. — Сега какво следва при вас?

— Масаж за двойки на плажа! — изписква щастливо тя.

Всяка клетка от тялото ми се сковава от ужас.

— Ясно — преглъщам на сухо. — Та… кога ще бъде това?

В главата ми вече се върти тирадата, която ще изнеса на Нико. Но какво става там? Как може да проявява подобно нехайство? Защо те пият шампанско и ядат омари? Защо е позволил на Бен да й напише любовно стихотворение на френски? Трябвало е да скочи и да измъкне молива от ръката му!

— След половин час — отговаря сестра ми. — Мажат двойката с етерични масла, а след това я оставят в уединение. Честно да ти призная, Флис — снишава глас тя, — двамата с Бен вече едва издържаме!

Идва ми да се пръсна от напрежение. Не такива бяха плановете ми. Приклещена съм в шибаната София, а двамата с Бен се канят да направят бебе на плажа, което сигурно после ще кръстят „Плаж“ и за което ще се борят със зъби и нокти в съда, когато бракът им се разпадне. В мига, в който затварям на Лоти, звъня на Нико.

— Е? — пита нетърпеливо Ричард. — Каква е ситуацията?

— Ситуацията е следната: аз владея ситуацията! — срязвам го аз и в този момент чувам, че в другия край на линията се включва гласовата поща: — „Здрасти, Нико, обажда се Флис. Трябва да говорим! Веднага! Обади ми се! Чао!“.

— И какво каза Лоти? — настоява Ричард, когато приключвам с оставянето на съобщение. — Победили ли са наистина?

— Очевидно да.

— Копеле! — възкликва той и свива гневно юмруци. — Копеле! Какво знае за нея той, което аз не знам? Какво има той, което аз нямам? Освен, разбира се, имението…

— Ричард, престани! — прекъсвам го вбесено. — Това не е съревнование!

Ричард ме поглежда така, като че ли съм най-големият кретен на света, и възкликва:

— Естествено, че е съревнование!

— Не, не е!

— Флис, всичко в живота на мъжа е съревнование! — провиква се той, вече изгубил самообладание. — Не го ли съзнаваш? От мига, в който станеш момченце на три и започнеш да играеш с приятелчета, се питаш: „Хей, аз по-висок ли съм от него? По-голям ли съм? По-преуспяващ ли съм? Моята съпруга е по-красива, нали?“. Затова в деня, в който някое самодоволно копеле с частен самолет избяга с момичето, което обичаш, съревнованието отново започва!

— Не можеш да си сигурен, че той има частен самолет — отбелязвам след кратка пауза.

— Предполагам.

Настъпва тишина. И противно на здравия разум аз започвам мислено да оценявам Ричард на фона на Бен. Да, Ричард би спечелил според мен, но, от друга страна, още не съм се запознала с Бен.

— Добре де, да кажем, че си прав — изричам накрая. — Кое се брои като победа? Къде е линията на финиша? Тя е омъжена за друг. Това означава ли, че ти вече си загубил?

Не искам да бъда груба, но фактите са си факти.

— Когато кажа на Лоти какво чувствам всъщност… но тя пак каже не, тогава вече ще се брои, че съм загубил! — отсича решително Ричард.

Сърцето ми се свива от съчувствие към него. Той застава доброволно на стартовата линия. Поне никой не може да го обвини, че избира лесния път.

— Окей — кимвам. — Е, ти поне знаеш кого ще подкрепя в това състезание — допълвам и стисвам лекичко рамото му.

— Какво правят те сега? — кимва към телефона ми. — Кажи ми какво правят. Сигурен съм, че тя ти е казала!

— Току-що са яли омари и са пили шампанско — отговарям неохотно. — А Бен й е написал любовно стихотворение на френски.

— На френски ли? — Ричард изглежда така, сякаш някой го е сритал в корема. — Брей, умно било копелето!

— А утре смятат да отскочат до къщата за гости — продължавам и точно в този момент към нас се приближава Лоркан. Двамата с Ноа влачат след себе си три куфара. — Браво на вас! — обръщам се към тях. — Това е всъщност всичкият ни багаж!

— Дай пет! — обръща се синът ми тържествено към Лоркан и удря дланта му.

— Къщата за гости ли? — намесва се Ричард, съсипан от тази новина. — Искаш да кажеш мястото, където са се запознали?

— Същото.

Той се смръщва още повече и отбелязва:

— Тя непрекъснато говори за това място. За калмарите, които не приличали на никои други калмари в целия свят. За уединения плаж, който не бил като никой друг плаж на света. Веднъж я заведох в Кос и единственото, което повтаряше, бе, че не било толкова хубаво като в къщата за гости.

— О, господи, къщата за гости! — приглася му Лоркан. — Мразя това място! Ако чуя Бен още веднъж да ми разправя как залезът бил като преживяване, променящо съзнанието…

— Лоти също непрекъснато тътнеше за този залез — вметва Ричард.

— И как всички ставали с изгрева на слънцето и правели шибаната йога…

— … и хората…

— … и атмосферата…

— А морето било най-чистото, най-тюркоазеното, най-перфектното море в целия свят — намесвам се и аз, подбелвайки очи. — О, я стига!

— Шибано място — промърморва Лоркан.

— Ще ми се наистина да бе изгоряло! — допълва Ричард.

Споглеждаме се развеселено. На този свят няма нищо по-хубаво от общия враг.

— Е, трябва да тръгваме — отбелязва накрая Лоркан. Подава ми дръжката на куфара ми и аз тъкмо се каня да я поема, когато телефонът ми звъни. Поглеждам екрана — слава богу, Нико е. Най-накрая!

— Нико! Къде се губиш, за бога?!

— Флис! Знам какво си мислиш и съм съсипан… — започва той и се впуска в някакво витиевато извинение. Но аз го прекъсвам и отсичам:

— Виж какво, сега нямаме време за това. Всеки момент ще го направят на плажа! Трябва да действаш бързо! Слушай сега!