Софи Кинсела
Сватбена нощ (32)

Трийсет и първа глава
Флис

Вцепенявам се. Единствената възможна в момента реакция за мен е да се опуля напълно онемяла. Не така планирах да съобщя на Лоти, че съм пристигнала на остров Иконос.

— Флис! — повтаря тя и този път в гласа й се усеща някаква рязка нотка, която ме кара да потреперя. Какво да кажа сега? Какво мога да кажа? Откъде да започна?

— Флис! — възкликва Нико, преди още да съм успяла да подредя мислите си, и изтръгва микрофона от ръцете на Бен. — А ето и сестрата на щастливата двойка! — обръща се към публиката и обявява: — Позволете ми да ви представя Фелисити Грейвни, главен редактор на „Пинчър травъл ривю“! Тук е, за да потвърди петте звезди на нашия хотел чрез специален обзор! — усмихва се доволно. — Както сами виждате, току-що е оценила удоволствието от това да се потопиш във вълните на Егейско море!

Публиката се засмива учтиво. Не мога да не му го призная на Нико — никога не пропуска да се възползва от шанс за реклама!

— А сега нека качим цялото семейство на сцената! — допълва мениджърът и избутва Лоркан, Ноа и мен горе. — Семейна снимка за вашия специален албум от медения месец! Застанете един до друг!

— Какво, по дяволите, правиш тук? — просъсква Лоти и ме изпепелява с помътнели от гняв очи.

— Съжалявам — смотолевям. — Много, много съжалявам! Мислех си… Исках…

Устата ми е пресъхнала. Изгубила съм напълно дар слово. Сякаш думите са доловили вината ми и са побързали да се разбягат от ужас.

— Здрасти, лельо Лоти! — поздравява я ентусиазирано синът ми. — Дойдохме да те видим на почивката ти!

— Както виждам, вербувала си и Ноа! — изплюва ядовито сестра ми. — Браво на теб!

— Хайде, усмихнете се! — провиква се фотографът. — Гледайте насам!

Налага се да се стегна. Налага се да се извиня. Някак си.

— Добре де, слушай сега! — започвам скорострелно, докато светкавицата едва не ме ослепява. — Много, много, ама наистина много съжалявам! Лоти, не съм искала да разрушавам медения ти месец! Исках само да… Не знам. Да се грижа за теб, да те предпазя. Но сега разбирам, че трябва да се отдръпна. Ти си зряла жена, имаш си собствен живот, а аз допуснах огромна, колосална грешка и сега мога само да се надявам, че ще ми простиш! Освен това вие сте перфектна двойка! — обръщам се към Бен. — Здравей, Бен, радвам се да се запознаем! Аз съм Флис, твоята балдъза — и му поднасям неловко ръката си. — Предполагам, че ще се виждаме често по семейни празници или каквото и да е там…

— Насам! — провиква се фотографът и всички послушно се обръщаме.

— Значи ти си човекът, който стои зад всичко! Това включва ли тоалетната на Хийтроу? — пита Лоти и ме поглежда, наслаждавайки се на виновното ми изражение. — Как можа?! Как не те е срам?! Ами фъстъченото масло? Знаеш ли каква агония преживях, а?

— Да, знам, знам — преглъщам почти разплакана. — Нямам представа какво ми стана. Много съжалявам. Просто исках да те предпазя!

— Ти непрекъснато се опитваш да ме предпазваш от разни неща! Но не забравяй, че не си ми майка!

— Знам, че не съм — отвръщам и гласът ми потреперва. — Отлично го знам.

Очите ни се срещат и внезапно започват да си предават хиляди сестрински спомени. Безмълвно. За майка ни. За нашия живот. За това защо сме такива, каквито сме. А после в очите на Лоти нещо прищраква и всичко свършва. Погледът й отново става затворен и безкомпромисен.

— Широки усмивки от всички моля! — размахва ръце фотографът. — Погледнете насам!

— Лоти, някога ще ми простиш ли? — прошепвам и чакам отговора й, затаила дъх. — Моля те!

Настъпва продължителна, агонизираща тишина. Нямам представа накъде ще се залюлее махалото. Очите на Лоти не са фокусирани, а аз я познавам твърде добре, за да съм наясно, че в подобен момент не трябва да я пришпорвам.

— Усмивки! Хубави широки усмивки от всички! — продължава да ни измъчва фотографът. Но аз не мога да се усмихна, тя също. Осъзнавам, че съм стиснала палци. И на ръцете, и на краката.

Най-накрая, след цяла вечност Лоти се обръща и ме поглежда. Изражението й е презрително, но омразата й вече не е чак толкова силна. Моята хавлия започва да се плъзга надолу и аз се възползвам от възможността да се занимая за миг с нещо друго, като я вдигам и я пристягам отново около тялото си.

— Така — изрича накрая тя, като ме оглежда. — Ти наистина ли си плувала по бельо?

Вътрешно се поздравявам. Иска ми се да я прегърна. По нашите правила това означава прошка. Знам, че все още не ми се е разминало напълно, но поне има надежда.

— Банските са вече демоде — отбелязвам със същия безразличен тон като нея. — Не го ли знаеше?

— Готини бикини — признава неохотно тя.

— Благодаря.

— По гащи! — провиква се Ноа. — По гащи! Хей, лельо Лоти, имам един въпрос към теб — допълва невинно. — Сложихте ли кренвирша в хлебчето?

— Какво? — поглежда го Лоти дълбоко обидена. — Той да не би да има предвид… — и ме поглежда изумено.

— Сложихте ли вече кренвирша в хлебчето? — повтаря синът ми.

— Ноа! Това не е… твоя работа! Защо пък да не съм го направила? А и защо изобщо ме питаш? — изглежда толкова притеснена, че когато я поглеждам, автоматично заставам нащрек. Държи се по начин, сякаш… като че ли…

— Лоти? — повдигам вежди.

— Млъкни! — срязва ме разтреперана тя.

О, боже! Тя вече съвсем не може да се владее.

— Вие не сте ли… — започвам и млъквам. Още не са правили секс? И защо? Поради каква причина точно?

— Престани да говориш за това! — крещи сестра ми и всеки момент ще се разреве. — Просто се разкарай от брака ми! Разкарай се от моя меден месец! Разкарай се от живота ми!

— Лоти? — вглеждам се по-внимателно в нея аз. Очите й са влажни, устните й треперят. — Добре ли си?

— Естествено, че съм добре! — срязва ме веднага тя. — Защо да не съм добре? Имам най-щастливия брак в целия свят! Аз съм най-щастливата жена на света и съм напълно, тотално, колосално… — не довършва и разтърква очи, като че ли не може да повярва на онова, което вижда.

Присвивам очи в посоката, която гледа тя, и веднага разбирам какво вижда. Една фигура. Мъжка. Мъжът върви по плажа към нас с непогрешима, тежка, уверена походка. Лоти е толкова пребледняла, че се опасявам да не припадне — не че няма за какво. Втренчвам се сащисано в познатата фигура и през ума ми минават стотици възможности. Той се закле, че ще стои настрани. Тогава какво, за бога, прави тук?