Софи Кинсела
Сватбена нощ (19)

Осемнайсета глава
Флис

О, не! Неее! Но какви са тези лигавщини, за бога?!

Бен разбира душата ми. Мисли, че това е пръст на съдбата и аз съм съгласна с него. Направихме толкова много планове за бъдещето! Той иска същите неща, които искам и аз. Сигурно ще се преместим да живеем във Франция, в селско имение…

Прескачам набързо през следващите три имейла и се изпълвам с все по-голям ужас.

… невероятна атмосфера с белите завеси край морето и… Добре де… Пак не стана, но не това е най-важното…

… Не се докосвахме, но аз го усещах, това е като парапсихична връзка, ако ме разбираш…

… По-щастлива от всякога…

Значи не са се чукали, но тя е по-щастлива от всякога. Е, дори и да се опитвах да ги разделя, очевидно се провалих. По-скоро ги събрах. Браво на теб, Флис! Чудничко!

— Наред ли е всичко? — пита Лоркан, забелязал изражението ми.

— Всичко е тип-топ — почти изръмжавам в лицето му аз и грабвам яростно подвързаното с кожа меню за коктейлите.

От приземяването ни в София насам настроението ми не е сред най-ведрите. Но сега вече е буквално на дъното. Всичко, което съм предприела, рикошира върху мен, изтощена съм до немай-къде, в минибара в стаята ми нямаше тоник, а сега съм обградена от български проститутки!

Добре де, може и да не са всичките български проститутки, признавам си мислено, докато оглеждам за пореден път бара на покрива. Може би някои от тях са кралици на красотата или модели. А нищо чудно да има дори делови жени. Светлината не е много ярка, но навсякъде около мен проблясват диаманти, зъби и чанти на Луи Вюитон. Мястото надали би могло да се нареди сред скромните. Въпреки че не може да им се отрече на управата на „Сити Хайтс“, че знаеха името ми и дори не ми се наложи да моля за по-хубава стая. Настанена съм в най-шикозния апартамент, който съм виждала от известно време, състоящ се от две огромни спални, дневна с киносалон и обширна баня в стил арт деко. Нищо чудно по някое време да се наложи да я покажа и на Лоркан.

Стомахът ми се свива от очакване. Не съм много сигурна накъде вървят нещата между Лоркан и мен. Може би след няколко питиета ще разбера.

Този бар също е много шикозен, с просторни стъклени стени и малък басейн с черни плочки, който всички красиви хора/модели/делови жени наблюдават с презрение. За разлика от Ноа, който подскача и настоява да отиде да плува.

— Банският ти е в багажа — изричам сигурно за пети път.

— Остави го да плува по долни гащи — обажда се Лоркан. — Защо пък не?

— Да! — изписква Ноа, вдъхновен от тази идея. — По гащи! По гащи! — и пак започва да подскача, насъбрал много енергия след полета. Може пък едно плуване да му се отрази добре.

— Добре, върви! — предавам се аз. — Поплувай по гащи! Обаче тихо! Не пръскай хората!

Синът ми започва нетърпеливо да се съблича, хвърляйки от себе си дреха след дреха.

— Пазете ми портфейла! — изрича със сериозността на възрастен и ми връчва подаръка от авиолиниите, който получи от стюардесата. — И държа вътре да ми бъдат сложени няколко кредитни карти, моля!

— Не си достатъчно голям за кредитни карти — отсичам, докато сгъвам панталоните му и ги поставям прецизно на близкото кадифено канапе.

— Ето ти една! — намесва се Лоркан и му подава карта за „Старбъкс“. — С изтекъл срок е — допълва в ухото ми.

— Жестоко! — изписква щастливо Ноа и пъха внимателно картата в портфейла си. — Искам да бъде пълен като татковия!

На устата ми е саркастичен коментар относно издутия портфейл на баща му, но се овладявам. Това би било проява на горчивина от моя страна. А аз няма да се изпълвам с горчивина. Ще бъда самата сладост и светлина. Ами да!

— Татко ти се труди здраво за парите си, скъпи — отбелязвам със захаросан гласец. — Би трябвало да се гордееш с него!

— Джеронимооо! — провиква се щастливо детето и се втурва към басейна. И миг по-късно се приземява във водата като бомба, разплисквайки половината басейн около себе си. Върху близката блондинка в символична рокличка се излива цял порой и тя се отдръпва ужасено, опитвайки се да се изтръска.

— Съжалявам! — провиквам се весело към нея. — Опасностите на професията, нали? Не би трябвало да пиете точно до басейна!

Ноа вече е започнал своята изключително бурна версия на кроул и привлича неодобрителните погледи както на красивите хора наоколо, така и на красивия обслужващ персонал.

— На колко се обзалагаш, че Ноа е първият човек, който плува в този басейн? — обажда се с широка усмивка Лоркан.

Докато гледаме сина ми, в бара се появява Ричард, следван от група пътници от нашия самолет. Изглежда още по-разтревожен и отпреди и аз се изпълвам със съчувствие към него.

— Здрасти! — поздравява ни той и се отпуска на канапето. — Нещо ново от Лоти?

— Да, добрата новина е, че все още не са го направили — отговарям, за да го ободря.

— Все още ли? — провиква се слисано Лоркан и поставя звънко чашата си на масичката. — Но какво им става на тези хора?

— В случая — алергична реакция — свивам безгрижно рамене. — Използвали са фъстъчено масло или нещо подобно и Лоти се е подула.

— Фъстъчено масло ли? — ококорва се притеснено Ричард. — А тя добре ли е? Повикали ли са лекар?

— Мисля, че е добре. Наистина.

— Защото тези алергични реакции могат да бъдат много опасни! Но защо са използвали фъстъчено масло, за бога? Тя не ги ли е предупредила?!

— Аз… не знам — отговарям уклончиво. — Какво е това? — допълвам, за да сменя темата, и кимам към листа в ръката на Ричард.

— О, нищо особено — дръпва ръка Ричард и в този момент се появява Ноа, увит в елегантна черна хавлиена кърпа. — Нищо особено наистина.

— Все трябва да е нещо.

— Ами… Добре де! — тръсва глава Ричард и поглежда кръвнишки първо Лоркан, а после мен, предупреждавайки ни, че не е добре да се смеем.

— Започнах едно стихотворение. За Лоти. На френски.

— Браво на теб! — кимвам окуражаващо. — Може ли да погледна?

— Но все още не е завършено — промърморва той и макар и неохотно, ми подава листа.

Аз го тръсвам, за да го отворя, прочиствам гърло и започвам:

— Обичам те, Лоти. Повече от злоти — пауза. Не знам какво да кажа. — Ами, добро начало…

— „Обичам те, Лоти, повече от злоти“ ли? — възкликва сащисано Лоркан. — Ти сериозно ли?

— Лоти е много трудно за римуване! — възкликва отбранително Ричард. — Защо вие не опитате, а?

— Можеш да използваш „кюлоти“ — обажда се синът ми. — „Обичам те, Лоти, както си по кюлоти!“

— Благодаря, Ноа! — отбелязва с кисела усмивка Ричард. — Оценявам усилията ти!

— Много е добро! — побързвам да замажа положението аз. — В крайна сметка важна е идеята, нали така?

Ричард измъква листа от ръката ми и грабва менюто на масата. На корицата пише: „Неустоими български специалитети“, а вътре има списък с бързи закуски и леки ястия.

— Страхотна идея! — изричам умиротворяващо. — Хапни нещо, ще се почувстваш по-добре!

Ричард хвърля един бърз поглед на менюто, а после дава знак на една сервитьорка, която приближава усмихнато към нас.

— С какво мога да ви бъда полезна, сър?

— Имам няколко въпроса към вас относно „неустоимите български специалитети“! — отсича наперено той. — Шопска салата. Това български специалитет ли е?

— Сър? — усмивката на момичето става още по-широка. — Ще проверя!

— А пилешката кавърма? Тя български специалитет ли е?

— Сър, ще проверя — повтаря момичето и бързо записва нещо в тефтера си.

— Ричард! — сритвам го под масата. — Престани!

— Сандвич на готвача — продължава неумолимо той. — Той български специалитет ли е?

— Сър…

— Къдрави пържени картофки. От кой регион на България идват?

Момичето вече не пише нищо, а само го зяпа напълно сащисано.

— Престани! — просъсквам на Ричард, а след това се усмихвам на момичето и казвам: — Много ви благодарим! Ще ни трябва още малко време, за да си изберем.

— Ама аз просто си питах! — защитава се Ричард, когато сервитьорката се отдалечава. — Изяснявах си. Позволено ми е да си изяснявам нещата, нали така?

— Само защото не можеш да пишеш френска поезия не означава, че трябва да си го изкарваш на невинната сервитьорка! — изтъквам назидателно. — Както и да е, виж сега тук! Плато с мезета. Това си е български специалитет.

— Гръцки е.

— И български.

— Като че ли знаеш нещо за българите! — срязва ме Ричард, заглежда се замислено в менюто, после изведнъж го затваря и отсича: — Всъщност мисля да се оттегля.

— Няма ли да ядеш?

— Ще си извикам румсървис. До утре!

— Лека нощ! — провиквам се след него, а той ме поглежда мрачно през рамо.

— Горкият човек! — промърморва Лоркан, когато Ричард изчезва от погледите ни. — Той наистина я обича.

— И аз така мисля.

— Никой не тръгва да се занимава безславно с поезия, освен ако не е толкова влюбен, че е изгубил разумна преценка за възможностите си.

— „Повече от злоти“ — цитирам аз и тук вече не издържам и се изкисквам. — Злоти, моля ви се!

— „Както си по кюлоти“ беше по-добро — отбелязва с престорена сериозност Лоркан и повдига вежди. — Ноа, знаеш ли, че от теб може да излезе истински поет лауреат някой ден!

Ноа хвърля хавлията си и се връща обратно в басейна, а ние го наблюдаваме известно време, докато плува.

— Добро дете — отбелязва по едно време Лоркан. — Умно. Уравновесено.

— Благодаря! — не мога да не се усмихна аз на този комплимент. Ноа действително е умен. Що се отнася до уравновесеността, там вече не съм много сигурна. Уравновесените деца не се хвалят с измислена трансплантация на сърцето, нали?

— Изглежда много щастлив — продължава Лоркан и си взема шепа фъстъци. — Попечителството уредено ли е добре?

Думата „попечителство“ автоматично задейства вътрешния ми радар и аз усещам, че сърцето ми започва да бие като лудо, готово за битка. Тялото ми се изпълва с адреналин. Започвам да въртя притеснено между пръстите си флашката, която виси на врата ми. В главата ми изникват реч след реч — дълги, ерудирани, унищожителни речи. Освен това ми се приисква да ударя плесница на някого.

— Питам, защото някои мои приятели преживяха буреносни времена с битките за попечителство — допълва Лоркан.

— Да, добре е уредено — кимвам, стараейки се да запазя самообладание. Добре е, сигурна съм.

Но ми иде да изкрещя: „Буреносни времена ли? Позволи ми аз да ти кажа какво е буреносно!“.

Едновременно с това в главата ми звънва и гласът на Барнаби като предупредителен сигнал: „Ти каза, че каквото и да става, никога няма да се поддадеш на огорчението“.

— И всичко мина по мед и масло? — пита Лоркан.

— Разбира се — кимвам и го дарявам с най-спокойната си усмивка. — Всъщност всичко беше много лесно и ясно. И бързо! — добавям за ефект. — Много бързо.

— Извадила си късмет.

— Да, голям — кимвам. — Много голям късмет извадих!

— И двамата с бившия ти се разбирате?

— Като дупе и гащи сме си.

— Ти си невероятна! — възкликва удивен Лоркан. — Тогава сигурна ли си, че искаш да си разведена с него?

— Просто много се радвам, че той откри щастието с друга жена — отбелязвам и се усмихвам още по-сладко. Способността ми да лъжа започва да заблуждава дори мен. Всъщност говоря точно противоположното на истината. Това е почти като игра.

— И разбираш ли се с новата му партньорка?

— Първи приятелки сме.

— А Ноа как я възприема?

— Всички сме като едно голямо щастливо семейство!

— Ще пийнеш ли още едно?

— Не, за нищо на света! — отсичам, но в този момент си давам сметка, че Лоркан няма представа от моята игра, затова се поправям: — Всъщност с удоволствие!

Докато той вика сервитьор, аз изяждам няколко ядки и се опитвам да измисля нови лъжи, свързани с развода. Но още докато ги измислям — Редовно играем заедно тенис на маса; Даниел ще кръсти второто си дете на мен — главата ми бръмва. Пръстите ми започват да въртят флашката на врата ми все по-яростно. Тази игра вече не ми харесва. Добрата фея в мен започва да губи от силата си. На повърхността излиза лошата фея и държи да си каже думата.

— Значи съпругът ти трябва да е страхотен човек — отбелязва Лоркан, след като е дал новата ни поръчка. — След като вие двамата имате толкова специални отношения…

— Да, страхотен е! — просъсквам през стиснати зъби.

— Сигурно.

— Толкова съобразителен и мил човек! — продължавам да съскам, вече стиснала юмруци. — Той е толкова харизматичен, чаровен, алтруистичен, любезен… — не довършвам. Едва си поемам дъх. Виждам звезди пред очите си — в най-буквалния смисъл на думата. Оказва се, че правенето на комплименти на Даниел е вредно за моето здраве. Повече не мога да го правя! — Той е… е… е… — като кихавица е. Трябва да излезе! — Копеле! — изтърсвам с цялата си насъбрана ярост.

Кратка пауза на нашата маса. Забелязвам, че някои от мъжете от съседните маси ни поглеждат с интерес.

— Но копеле в добрия смисъл на думата, нали? — опитва се да си изясни Лоркан. — Или… О! — вижда лицето ми.

— Извинявай, излъгах те! Даниел е най-големият кошмар, който една разведена съпруга е принудена да търпи, и затова съм огорчена! Да, огорчена съм! Това е! — дори самото изричане на тази истина ми носи известно облекчение. — Костите ми са изпълнени с горчивина, сърцето ми е огорчено, кръвта ми дори е вгорчена… — и тук внезапно ми хрумва нещо. — Хей, почакай! Ти нали прави секс с мен? Сигурно си разбрал, че съм огорчена!

Няма начин той да не го е доловил от единствената ни нощ заедно. Тогава бях доста напрегната. Мисля, че дори псувах. Много.

— Да, мина ми през ума — кимва леко с глава той.

— Когато крещях: „Да ти го начукам, Даниел!“ точно когато свършвах, нали? — не мога да се сдържа аз. — Извинявай. Това беше просташка шега.

— Няма нужда да ми се извиняваш — отсича Лоркан, без дори окото му да трепне. — Единственият начин да оцелееш по време на развод са просташките шеги. „Какво правим, когато бившата ни съпруга успее да ни избяга? Заемаме по-добра позиция за стрелба.“

Аз автоматично контрирам:

— „Защо разводът е толкова скъп? Защото си струва!“

— „Защо разведените мъже се женят втори път? Защото имат лоша памет.“

Чака ме да се засмея, но аз съм потънала в мисли. Вълната адреналин се е оттеглила от тялото ми, оставяйки след себе си познатите боклуци — грозните ми мисли.

— Проблемът е… — потривам силно носа си. — Проблемът е, че аз не оцелях след развода. Защото оцеляването означава, че бих била същият човек като преди, нали?

— А коя си сега? — пита Лоркан.

— Нямам представа — отговарям след продължителна пауза. — Отвътре се чувствам изпепелена. Като при изгаряне трета степен. Само че никой не го вижда.

Лоркан примигва, но не отговаря нищо. Той е един от онези рядко срещани хора, които те изчакват и изслушват.

— По едно време започнах да се питам дали не полудявам — казвам, втренчена в чашата си. — Как бе възможно Даниел да вижда света така, както го виждаше? Как бе възможно да говори толкова много неверни неща и хората да продължават да му вярват? А най-лошото от всичко е, че никой друг не може да ти влезе в положението. Разводът е като контролиран взрив — всички, които са отвън, са си съвсем наред.

— Всъщност всички са отвън — кима енергично Лоркан. — Не намрази ли всички тези хора? Които ти казват да не мислиш за това, да бъдеш над него?

— О, да! — кимам енергично аз. — И които непрекъснато ти повтарят: „Гледай позитивно на нещата, скъпа! Поне не си била обезобразена от професионална злополука!“.

Лоркан избухва в смях и отбелязва:

— Очевидно с теб познаваме едни и същи хора!

— Знаеш ли какво ми се иска най-много? Той да излезе окончателно и завинаги от живота ми! — възкликвам и въздъхвам отчаяно. — Ще ми се да можеха да правят… не знам. Може би някаква лазерна операция за точково премахване на спомена за бившия съпруг! — Лоркан се усмихва с разбиране, а аз глътвам виното си и питам: — Ами при теб как беше?

— Доста неприятно — отговаря веднага той. — Имаше някои гадости за пари, но тъй като нямахме деца, това поне улесни донякъде нещата.

— Късметлия си, че нямаш деца.

— Не мисля — изрича глухо той.

— О, напротив! — упорствам аз. — Навлезеш ли в делата за попечителство, става цял…

— Всъщност не съм! — в гласа му се усеща горчивина, каквато не съм чувала до този момент, и изведнъж си давам сметка, че не знам почти нищо за личния му живот. — Не можахме да имаме деца — добавя. — Всъщност аз не можех. И бих казал, че този факт допринесе с поне осемдесет процента за раздялата ни. Може би дори със сто! — отсича и отпива голяма глътка уиски.

Толкова съм шокирана, че не знам какво да кажа. С тези няколко думи той ми разказа история, пълна с толкова много тъга, че моментално изпитвам вина за собствените си оплаквания. Защото аз поне имам Ноа.

— Съжалявам — промърморвам накрая.

— Да, аз също — изрича тихо той и ми се усмихва с крива, но мила усмивка и аз веднага разбирам, че той усеща чувството ми за вина. — Въпреки че, както казваш, това действително би усложнило нещата.

— Не исках да кажа… — смотолевям. — Не знаех…

— Няма проблеми! — вдига ръка той. — Наистина.

Този тон ми е познат — аз също го използвам. Означава: „Няма проблеми, нещата просто стоят така“.

— Наистина съжалявам — изричам неловко.

— Да, знам — кимва. — Благодаря!

За известно време между нас настъпва мълчание. В главата ми кръжат разни мисли, но не смея да ги споделя с него. Не го познавам достатъчно добре. Не мога да бъда сигурна дали неволно няма да го наранят.

Накрая се връщам на безопасна територия — добре познатата тема за Лоти и Бен.

— Проблемът е, че… — въздъхвам. — Просто искам да спася сестра си от същия вид болка, който сме преживели ние с теб. Това е. Точно затова сега съм тук.

— Мога ли да отбележа само едно нещо? — поглежда ме Лоркан. Устните му потрепват и разбирам, че иска да разведри настроението. — Та ти дори не си се запознала с Бен!

— Не ми и трябва! — тросвам му се аз. — Онова, което ти не знаеш, е, че това не й е за първи път. Всеки път, когато сестра ми се раздели с някого, прави нещо глупаво, прибързано и често налудничаво, което след това е принудена да поправя. Наричам тези нейни актове „Несполучливи избори“.

— „Несполучливи избори“ значи. Харесва ми — отбелязва Лоркан. — Значи си убедена, че Бен е нейният пореден несполучлив избор, така ли?

— А ти не мислиш ли така? За бога! Да се ожениш след пет минутна среща, да планираш живот в селско имение във Франция…

— Селско имение ли? — прекъсва ме шокиран Лоркан. — Кой го каза?

— Лоти, разбира се! Само за това говори сега! Как щели да отглеждат кози и пилета и ние всички ще им ходим на гости и ще ядем ръчно месени багети!

— Това въобще не ми звучи като Бен — отбелязва замислено Лоркан. — Пилета? Сигурна ли си?

— Ето това имах предвид! Звучи ми като някаква абсурдна фантазия! И всичко ще се срине на пух и прах, и тя ще завърши разведена и огорчена като мен, и… — твърде късно осъзнавам, че почти крещя. Мъжете от съседната маса пак ме оглеждат, като че ли съм луда. — Точно като мен — повтарям, вече доста по-тихо. — А това ще бъде катастрофа!

— Мисля, че си твърде сурова към себе си — казва Лоркан. Опитва се да бъде мил с мен. Но точно сега не съм в настроение за ласкателства.

— Отлично знаеш какво имам предвид! — просъсквам и се привеждам към него. — Ти би ли изсипал целия ад на развода върху човек, на когото държиш? Или по-скоро би се опитал да го предотвратиш?

— Значи смяташ да се появиш изневиделица, да й кажеш да поиска анулиране на брака и после да се омъжи за Ричард. Мислиш ли, че ще те послуша?

— Не е точно така — поклащам глава. — Вярно, наистина смятам, че Ричард е страхотен и е идеален за Лоти, но аз не отивам там от името на Ричард. Ричард трябва сам да защитава каузата си. Аз отивам там, за да й кажа: „Не обърквай живота си, сестричке!“.

— И колко удобно за теб, че засега меденият им месец е истински кошмар! Направо ръката на провидението, нали така? — отбелязва Лоркан и ме поглежда изпитателно.

Настъпва кратка, напрегната пауза, през която се чудя дали да го уведомя за тайната си операция. Но се отказвам и изричам безгрижно:

— Да, така си е. Просто късмет.

Ноа пак се приближава към нас. Мокрите му крака оставят следи върху тъмносивия килим. Намества се върху коляното ми и сърцето ми пак се изпълва с радост. От него се излъчват светлина и надежда, подобно на аура, и всеки път, когато го докосна, част от тях се пропива и в мен.

— Тук! — помахва неочаквано той на някого. — На тази маса!

— Заповядайте! — изрича появилата се до нас сервитьорка, носеща на сребърния си поднос сладолед с плодове. — За малкия храбър войник! Сигурно много се гордеете с него! — допълва към мен.

О, не! Не отново! Връщам й усмивката с неопределено изражение, опитвайки се да скрия неудобството си. Нямам представа за какво става въпрос този път. Би могло да бъде сърдечна трансплантация. Би могло да бъде донорство на костен мозък. А като нищо може и да е ново кученце.

— Да тренира по три часа на ден, какъв юнак! — продължава сервитьорката, потупвайки Ноа по рамото. — Възхищавам се на отдадеността ви на идеята! Синът ви ни разказа за редовните си тренировки — пояснява за мен. — Готви се за Олимпиада 2024, нали? Браво!

Усмивката замръзва на устата ми. Неговите тренировки ли? Е, това вече преля чашата! Налага се да проведа поредния ни Голям разговор точно тук и веднага!

— Много благодаря — отвръщам сковано. — Прекрасно, да. Много ви благодаря! — и в мига, в който момичето се отдалечава, аз се обръщам към Ноа. — Скъпи, чуй ме внимателно! Това е много важно! Знаеш разликата между истината и лъжата, нали?

— Да! — кимва убедено синът ми.

— И че не трябва да говорим лъжи.

— Освен от учтивост — приглася напевно Ноа. — Като например: „Великолепна рокля!“.

Това идва от един друг Голям разговор, който се наложи да проведем преди два месеца, когато Ноа беше катастрофално искрен с баба си относно готвенето й.

— Така е. Но ако говорим по принцип…

— Както и: „Какъв прекрасен ябълков пай!“ — разгорещява се Ноа. — И: „С удоволствие бих хапнал още, но вече преядох!“.

— Да, вярно! Но слушай сега, днес искам да ти кажа, че през повечето време човек трябва да говори истината! А не, например, да казваме, че са ни правили трансплантация на сърцето, когато не са ни правили! — наблюдавам внимателно реакцията на сина си, но по лицето му не трепва и мускулче. — Скъпи, ти не си имал операция за трансплантация на сърцето, нали? — допълвам меко.

— Не съм — съгласява се той.

— Обаче каза на стюардесите, че си имал. Защо?

Ноа се замисля за миг и след това изтърсва:

— Защото така е по-интересно!

— Хубаво. Добре. Но е по-добре да бъдем интересни, като не лъжем, разбра ли ме? От днес нататък искам от теб да казваш само истината!

— Окей — свива рамене Ноа, като че ли му е все едно. — Вече мога ли да ям сладоледа си? — и без да чака разрешение, грабва лъжичката, забива я в сладоледа и разпръсква навсякъде шоколадови пръчици.

— Умело изпълнено — отбелязва тихо Лоркан.

— Ох, не знам… — въздъхвам. — Просто не го разбирам! Защо непрекъснато разказва тези небивалици?

— Просто има силно въображение — свива рамене Лоркан. — Аз не бих се притеснявал. Ти си добра майка, така че и ти не се притеснявай — допълва, но с толкова равен тон, че първоначално решавам, че не съм чула правилно.

— О! — чудя се как да реагирам, затова накрая изтърсвам: — Благодаря!

— И доколкото схващам, и за Лоти си нещо като майка. — Брей, доста проницателен бил този Лоркан!

Кимвам и пояснявам:

— Майка ни не се справяше много добре със задачата. Затова през повечето време трябваше да играя и тази роля.

— Връзва се.

— Вече разбираш ли? — вдигам очи към него аз, надявайки се да чуя истинското му мнение по въпроса. — Разбираш ли наистина онова, което правя?

— Коя част?

— Всичко! — разпервам ръце. — Това! Че се опитвам да спася сестра си да не допуска най-голямата грешка в своя живот! Права ли съм или съм луда?

Лоркан се замисля и накрая отговаря:

— Мисля, че ти си изключително лоялна и бдиш като орлица над нея, и те уважавам за това. Но и другото е вярно — ти си наистина луда!

— О, я млъквай! — сбутвам го закачливо аз.

— Ти си го изпроси! — сбутва ме и той и аз усещам между нас познатата електрическа искра, в съчетание със спомен от нощта, която прекарахме заедно. Споменът е толкова колоритен, че аз ахвам. А като гледам начина, по който се стяга челюстта на Лоркан, мисля, че той си спомня абсолютно същата картина.

Кожата ми настръхва от смесицата от спомени и нова надежда. Ето ни сега тук, в хотел в другия край на света, озовали се съвсем неочаквано. Най-важното за секса е, че той е дар от Бога, на който трябва да се радваме винаги, когато можем. Или поне моята теория е такава.

— Значи са ти дали голям апартамент, а? — обажда се внезапно Лоркан, сякаш разчел мислите ми.

— Да, две стаи — отвръщам безгрижно. — Една за мен, една за Ноа.

— Аха!

— Място колкото искаш.

Аха.

И очите му се впиват в моите с обещание за нещо повече, и по гърба ми неволно пролазват тръпки. Не че можем веднага да хукнем по стълбите и да си разкъсаме дрехите. Все пак остава дребният проблем със седемгодишния ми син, седнал до мен.

— Какво ще кажете да… похапнем? — предлагам.

— Да! — изпищява Ноа, докато облизва последната лъжичка от сладоледа си, включвайки се съвсем на място в разговора: — Искам бургер и пържени картофки!

* * *

Един час по-късно тримата вкупом вече сме омели един сандвич, специалитет на готвача, един бургер, една купа пържени картофки, една купа сладки картофи по селски, едно плато скариди, три парчета шоколадово брауни и пълна кошничка с хляб. Ноа седи на канапето до мен и очите му се затварят. Прекара си много весело — щураше се като луд из целия бар, сприятели се с всички български проститутки, насъбра кока-коли, пакетчета чипс и дори малко български пари, които за негов голям ужас го принудих да върне обратно.

В момента свири оркестър от шестима музиканти, всички слушат, светлината е по-приглушена и отпреди, а аз се чувствам почти на седмото небе. След три чаши вино съм вече доста омекнала. Ръката на Лоркан непрекъснато докосва случайно моята. Но разполагаме с цяла нощ, само за нас. Протягам ръка, за да си взема последното картофче по селски, и в този момент зървам безценния портфейл на Ноа на канапето до него. Натъпкан е с неща, които ми приличат на кредитни карти. Но откъде ги е взел, по дяволите?

— Ноа? — сбутвам го, за да го събудя. — Скъпи, какво си сложил в портфейла си?

— Кредитни карти — отговаря сънливо той. — Намерих ги.

— Намерил си ги? — вцепенявам се аз. Боже господи! Да не би да е откраднал кредитните карти на хората? Грабвам портфейла и измъквам разтревожено въпросните кредитни карти. Оказва се обаче, че не са кредитни карти, а…

— Ключове за стаи?! — възкликва Лоркан, когато измъквам седем наведнъж. Целият портфейл е натъпкан с електронни карти ключ. Доколкото виждам, са към двайсетина.

— Ноа! — пак го разтърсвам аз. — Откъде ги взе?

— Казах ти, намерих ги! — промърморва недоволно той. — Хората просто ги бяха оставили на масите си и по разни други места. А тъй като аз исках малко кредитни карти за портфейла си… — и очите му пак се затварят.

Поглеждам към Лоркан, разгърнала електронните карти на ветрило, като карти за игра в ръката си.

— Какво да правя сега? Ще трябва да ги върна!

— Те изглеждат абсолютно еднакви — отбелязва Лоркан и се подхилва. — Желая ти успех с връщането!

— Не се смей! Изобщо не е смешно! Представяш ли си какъв бунт ще настъпи, когато хората разберат, че не могат да влязат в стаите си?! — оглеждам картите ключ и изведнъж и на мен ми идва да прихна от смях.

— Просто ги остави! — отсича решително Лоркан.

— Но къде? — оглеждам масите с красиво облечените красиви хора — те си слушат оркестъра и изобщо не забелязват моето притеснение. — Не мога да знам кой ключ на кого е, а не бих могла да разбера, без да отида право на рецепцията!

— Виж какво ти предлагам! — отсича Лоркан. — Ще ги разпръснем наоколо като великденски яйца. Сега всички гледат оркестъра и никой няма да забележи.

— Но как ще разберем кой ключ на кого е? Те са напълно еднакви!

— С предположения. Ще използваме телепатичните си умения. Ето, аз вземам половината — допълва той и веднага измъкна половината карти от портфейла.

Бавно, много бавно се изправяме на крака. Светлините са приглушени, оркестърът свири някакъв джаз и никой не ни обръща грам внимание. Лоркан се насочва авторитетно към бара, привежда се леко наляво и оставя една от картите на близката масичка.

— Извинете! — чувам го да изрича любезно. — Изгубих равновесие.

Следвайки примера му, аз се насочвам към друга група хора, престорвам се, че зяпам лампите и пускам три карти върху огледалната повърхност на масата. Звукът от падането им е заглушен от оркестъра, така че никой не забелязва.

Лоркан поставя чевръсто карта след карта на главния бар, движейки се бързо, протягайки умело ръка между столчетата и зад гърбовете.

Едно момиче се обръща внезапно към него с въпросителен поглед и той автоматично изрича:

— Като че ли изпуснахте това?

— О, много благодаря! — кимва тя и поема картата от него, а моят стомах се свива. Чувствам се отчасти ужасена и отчасти развеселена от вероятно най-мащабната груба шега на света. Няма начин точно тази карта да е нейната. Управата на хотела си няма никаква представа какъв хаос предстои!

А Лоркан вече приближава сцената. Привежда се над руса жена и преспокойно пуска една карта на масата й. После поглежда към мен и ми намига, а на мен пак ми идва да прихна от смях. Освобождавам се колкото ми е възможно по-бързо от моите карти и се връщам обратно при Ноа, който вече е дълбоко заспал. Викам сервитьора, бързо се подписвам под сметката ни, а после грабвам Ноа на ръце и изчаквам Лоркан да се присъедини към нас.

— Ако ме разкрият, името ми ще бъде опетнено завинаги — промърморвам.

— Къде, в България ли? — поглежда ме Лоркан. — С население 7.5 милиона? Все едно името ти да бъде опетнено в Богота!

— Не бих искала името ми да бъде опетнено и в Богота!

— Защо не? Може и вече да е станало. Ходила ли си в Богота?

— Съвсем случайно да — тросвам се аз. — И мога да те уверя, че там името ми не е опетнено!

— Може би просто се опитвам да бъда учтив.

Този разговор става толкова абсурден, че вече не сдържам усмивката си.

— Хайде тогава, да тръгваме! Да бягаме, преди да ни е нападнала цяла армия разгневени гости на хотела!

Когато излизаме от бара, Лоркан протяга ръце и казва:

— Ако позволиш, аз ще нося Ноа. Като го гледам, вече не е много лекичък.

— Не се притеснявай — усмихвам се автоматично. — Свикнала съм.

— Това не значи, че той не е тежък.

— Ами… добре.

Изпитвам странно чувство, като предавам Ноа на Лоркан. Но истината е, че рамото ми напоследък не е никак добре и това определено е голямо облекчение. Когато влизаме в нашия апартамент, Лоркан отнася детето право в леглото му. Ноа спи толкова дълбоко, че дори не помръдва. Аз свалям единствено обувките му. Няма никакъв смисъл да го будя и да го карам да си мие зъбите и да си облича пижамата. Може да го направи и утре вечер.

Загасям лампата в стаята му и се насочвам към вратата, и за момент двамата с Лоркан заставаме на прага и го гледаме — досущ като двама родители.

— Така — изрича накрая Лоркан и в сърцето ми започва да се надига радостно очакване. Вече усещам онова странно вътрешно загряване на мускулите, очакващи да бъдат използвани. През главата ми минава мисълта: „Аз се справям по-добре от сестра си на сексуалния фронт“, от която се изпълвам с мъничко вина. Но само мъничко. Това е за добро. Тя ще си има друг меден месец, с друг човек и други път.

— Питие? — питам, но не защото особено много държа на такова, а защото искам да удължа момента на очакването. Този апартамент предлага перфектна обстановка за едно яко изчукване — с всичките тези опушени огледала, меките килими и фалшивия огън в камината. Без да броим няколкото съвсем удобно разположени мебели, които вече съм нарочила.

Когато наливам едно уиски на Лоркан, вземам моята чаша с вино и се насочвам към удивителен фотьойл. Тапициран е с тъмно пурпурно кадифе, с широки извити подлакътници, дълбока седалка и еротично наклонена облегалка. Надявам се, че представлявам достатъчно еротична гледка, докато се отпускам провокативно върху един от подлакътниците и позволявам на роклята си да се надигне мъничко. Усещам някъде дълбоко в себе си някакво приятно, настойчиво пулсиране. Но въпреки това не смятам да пришпорвам нещата. Първо можем да поговорим. (Или просто да се съзерцаваме, отчаяно копнеещи за телата си. Което също не е зле.)

— Питам се какво ли правят сега Бен и Лоти — изрича внезапно Лоркан. — Очевидно не… — и поклаща многозначително глава.

— Не.

— Горките! Каквото и да си мислиш, това за тях е най-лошото от всичко на света.

— Сигурно — отбелязвам неопределено и отпивам от виното си.

— Така де, без секс на медения си месец…

— Ужасно — кимвам. — Горките.

— При това чакаха, докато се оженят, нали така? — сбърчва чело той, спомнил си подробностите. — Господи! Човек би си помислил, че ще се чукат до премаляване!

— Опитали са се, но са ги хванали.

— Няма начин! — поглежда ме втрещено той. — Ти сериозно ли?

— На Хийтроу. В залата за пътници бизнес класа.

Лоркан отмята глава и се залива от смях.

— Да знаеш, че няма да дам мира на Бен заради това! Значи сестра ти споделя с теб всичко, така ли? Дори и за сексуалния си живот?

— С нея сме доста близки.

— Горкото момиче! Провалила се даже в тоалетните на Хийтроу! Ама че гаден късмет!

Този път предпочитам да замълча. Виното, което пия в момента, е по-силно от онова, което пих в бара, и усещам, че нахлува в главата ми. И започва да я върти. И изведнъж попадам във вихрушка. Лоркан продължава да си бъбри за гадния късмет, но греши. Късметът няма нищо общо с това. Бен и Лоти не са успели да консумират брака си (засега) заради мен. Заради моята власт. И изведнъж изпитвам неутолимото желание да споделя тези свои способности с него.

— Късметът няма нищо общо с това — изричам.

— Какво искаш да кажеш? — вдига очи към мен Лоркан.

— Изобщо не е случайно, че Бен и Лоти все още не са успели да го направят. Това е план. Моят специален план! Аз ръководя цялата операция! — и се облягам самодоволно назад, чувствайки се като кралицата на управлението на медени месеци от разстояние, всемогъща в импровизирания си трон.

— Какво? — Лоркан е толкова втрещен, че аз не мога да не се изпъча от гордост.

— Имам си свой агент, който действа от мое име на терена — пояснявам. — Аз издавам заповедите, той ги изпълнява.

— Но какви ги приказваш, мътните те взели? Агент?!

— Един от служителите на хотела. Той полага усилия Бен и Лоти да не успеят да го направят, докато аз не се появя там. С него действаме като отбор. И се получава, нали?

— Ама как… какво… — почесва се той по главата тотално изумен. — Искам да кажа… как можеш да спреш двама души да не правят секс?

Господи, колко бавно загрява!

— Лесно. Объркваш леглата им, пускаш сънотворно в напитките им, преследваш ги на всяка крачка… А после и онзи масаж с фъстъченото масло…

— Това си била ти?! — поглежда ме той като ударен от гръмотевица.

— Всичко там съм аз! Аз дирижирам всичко! — вадя телефона си и го размахвам гордо. — Всичко е тук! В есемеси. Всички инструкции! Управлявам и ръководя!

Настъпва продължително мълчание. Чакам го да възкликне колко изобретателна съм, но той продължава да гледа втрещено.

— Ти си саботирала медения месец на собствената си сестра? — изрича бавно накрая. И в тона му има нещо, което ме кара да се поместя неудобно във фотьойла си. Както и думата „саботирала“.

— Това беше единственият начин! Какво друго можех да сторя, а? — нещо в този разговор не върви никак добре. Не ми харесва нито неговото изражение, нито моето. Усещам, че започвам да се отбранявам, което не е никак добър знак. — Нали разбираш, че трябваше да сложа точка на всичко това, а? Веднъж консумирали брака, вече ще бъде твърде късно за анулиране! Затова трябваше да направя нещо! А това беше единственият начин…

— Ти да не би да си превъртяла?! Да не би да си си изгубила ума?! — провиква се внезапно Лоркан толкова силно, че аз се отдръпвам ужасено. — Разбира се, че не е единственият начин!

— Може, но беше най-добрият начин! — вирвам предизвикателно брадичка аз.

— Не е бил най-добрият начин! В никакъв случай не е бил най-добрият начин! Ами ако тя разбере?

— Няма да разбере.

— Би могла.

— Ами… — преглъщам. — И какво от това? Мисля й само доброто…

— Като уреждаш да я масажират с фъстъчено масло ли? Ами ако беше получила алергичен шок и беше умряла?

— Стига! — смотолевям аз. — Нали не умря?!

— Но нямаш нищо против сега тя да прекара нощта в болка!

— Няма да я боли!

— А ти откъде знаеш? Господи! — отпуска за миг глава в ръцете си, а после вдига очи. — И пак те питам, ами ако разбере? Готова ли си да загубиш сестра си завинаги? Защото точно това ще стане, ако разбере!

В хотелския апартамент настъпва тишина, въпреки че думите като че ли продължават да отскачат от опушените огледала. Обвинителните думи. От еротичната атмосфера няма и следа. Не мога да намеря фрази, с които да парирам Лоркан. Сигурно са някъде из мозъка ми, но се чувствам леко замаяна и неадекватна. А аз си мислех, че той ще бъде впечатлен. Мислех си, че ще разбере. Мислех си…

— Спомена ми нещо за Несполучливите избори — изрича внезапно Лоркан. — И какво, по дяволите, е това сега, а?

— Какво искаш да кажеш? — изпепелявам го с поглед аз. На него не му е позволено да говори за Несполучливите избори! Това си е моя територия!

— Ти преживяваш болезнен развод, затова сега се впускаш да спасяваш сестра си от същата съдба, като опропастяваш медения й месец! И това ако не е Несполучлив избор, не знам какво друго е!

Почти онемявам от шок. Какво? Каквооо?

— Млъкни! — просъсквам бясно накрая. — Какво знаеш ти за нещата? Изобщо не трябваше да ти казвам!

— Животът си е неин, разбери го! — продължава безмилостно той. — Изцяло неин! А ти допускаш огромна грешка, като й се месиш! Грешка, за която може горчиво да съжаляваш!

— Амин — допълвам със саркастичен тон. — Свърши ли проповедта си?

Лоркан само поклаща глава, но нищо не казва. Довършва уискито си на две глътки и аз знам, че това е краят. Той си тръгва. Отива до вратата, но после се спира. Гърбът му е напрегнат, личи си. Мисля, че се чувства точно толкова неловко, колкото се чувствам и аз.

В душата ми се надигат внезапно крайно неудобни мисли. Дълбоко в стомаха ми нещо започва бясно да ме дърпа. Прилича малко на вина — не че някога ще я призная пред него. Но има нещо, което трябва да кажа. Нещо, което трябва да изясня.

— В случай че се чудиш — започвам и го изчаквам да обърне глава към мен, — аз се притеснявам много за Лоти и я обичам! Много! — усещам, че всеки момент ще се разрева. — Защото тя не е само моята малка сестричка, тя е и моя приятелка! И правя всичко това само заради нея!

Известно време Лоркан ме гледа с неразгадаемо изражение. Накрая казва:

— Знам, че според теб го правиш за нейно добро. Знам, че си преживяла много страдания и сега искаш да предпазиш Лоти от всичко това. Но този метод е погрешен. Безкрайно погрешен! И ти го знаеш добре, Флис! Отлично го знаеш!

Очите му омекват. Вече ме съжалява. Боже, не мога да го понеса!

— Е, лека нощ — изричам рязко.

— Лека нощ! — повтаря рязко той и напуска стаята, без да каже и думица повече.