Софи Кинсела
Сватбена нощ (33)

Трийсет и втора глава
Лоти

Мисля, че ще получа сърдечен удар. Или мозъчен. Или какъвто и да е там удар. Кръвта от главата ми се отича моментално в краката ми, а после нахлува обратно нагоре, като че ли няма представа какво да прави със себе си. Не мога да си поема дъх. Не мога да помръдна. Не мога… нищо.

Това е Ричард. Тук.

Не на милиарди километри от мен, водещ напълно нов живот, в който е забравил, че съществувам. А тук, на остров Иконос. Върви към мен по плажа. Примигвам бързо срещу него — май съм получила някакъв спазъм на клепачите си. Не съм способна да кажа каквото и да било. В това няма никакъв смисъл. Но той нали е в Сан Франциско? Поне би трябвало да бъде в Сан Франциско!

А ето че сега си проправя уверено път към мен през публиката. Колкото повече приближава към мен, толкова по-силно треперя. Последният път, когато го видях, беше в онзи ресторант, когато му казах, че не съм приела несъществуващото му предложение. Имам чувството, че оттогава е минала цяла вечност. Но как въобще е разбрал къде съм?

Поглеждам косо към Флис, но тя изглежда толкова слисана, колкото съм и аз. А ето че той вече е пред сцената и ме гледа директно с онези негови тъмни очи, които обичам, и аз имам чувството, че няма да издържа. Тъкмо си мислех, че съм се овладяла напълно, а ето че той се появява и аз…

— Лоти — изрича той. Гласът му е басов и успокояващ както винаги. — Знам, че си… ом… — очевидно среща затруднения да изрече думата. — Омъжена! — отсича накрая. Знам, че си омъжена. И ти желая цялото щастие на света! — прави пауза и си поема дъх. Всички около него постепенно се смълчават. Публиката ни гледа в пълен захлас. — Поздравления! — погледът му се плъзва към Бен, но после настрани, като че ли Бен е някакво омразно създание, което той няма сили да гледа.

— Благодаря — смотолевям накрая.

— Затова няма да те задържам. Но прецених, че се налага да знаеш нещо! Не ти си подпалила онзи пожар!

— Какво? — зяпвам го аз, неспособна да осмисля чутото.

— Не ти си подпалила онзи пожар — повтаря той. — Било е друго момиче.

— Ама как… Какво… — преглъщам. — Ти как изобщо…

— Флис ми каза, че мислиш, че ти си подпалила пожара. Веднага разбрах, че тази вест те е съсипала, а и не можах да повярвам, че е истина. Затова отидох там, за да разбера истината.

— Ходил си в къщата за гости? — ахвам аз.

— Да. И поговорих с твоя приятел Артър — кимва Ричард. — Накарах го да ми покаже старите полицейски доклади. Той ми позволи да ги разстеля по масата му и да ги прочета подробно. И всичко веднага стана ясно. Пожарът не е започнал от твоята стая. Започнал е от стаята над кухнята!

За момент в главата ми настъпва такава каша, че не съм в състояние да кажа каквото и да било. Никой не смее дори да си поеме дъх. Единственият звук е от плющенето на близките чадъри от морския бриз.

— Ходил си в къщата за гости? — повтарям колебливо накрая. — Направил си всичко това? Заради мен?!

— Разбира се! — отсича Ричард, като че ли се разбира от само себе си.

— Въпреки че съм омъжена за друг?

— Разбира се — отсича отново Ричард.

— Но защо?

Ричард ме поглежда невярващо, като че ли иска да каже: „Ти наистина ли не знаеш?“. А после, съвсем простичко, отговаря:

— Защото те обичам — обръща се учтиво към Бен и допълва: — Извинявай!