Софи Кинсела
Сватбена нощ (7)

Шеста глава
Флис

Направо не мога да повярвам, че отказва да ми отговори цели двайсет и четири часа! Ама че нахалство!

Вече е следобед на другия ден, сватбата трябва да започне след час, а аз все още не съм говорила с Лоти. Тя не благоволи да отговори на нито едно от моите обаждания (бяха най-малко стотина). Но същевременно успя да ми изпрати цяла поредица от текстови съобщения — за това къде е кметството, за ресторанта и че преди подписването имаме среща на по питие в „Синята птица“. На обяд куриер ми донесе пурпурна шаферска рокля от сатен. По имейла ми пък пристигна стихотворение, заедно с молба да го прочета на глас по време на церемонията. „Това ще направи деня ни много специален!“ — завършваше писмото.

Обаче не може да ме заблуди. Има си причина, поради която отказва да говори с мен — защитава се. Което означава, че все още имам някакъв шанс. Това ми подсказва, че бих могла да я разубедя да не прави подобна глупост. Просто трябва да открия слабото й място и да го атакувам.

Когато пристигам в „Синята птица“, я заварвам седнала на бара, в кремава дантелена рокличка, с рози в косата и възхитителни обувки с каишки във винтидж стил. Изглежда приказно красива и за момент ми става гадно, че се каня да й разваля деня.

Но не! Все някой трябва да я пази, нали така? Защото изобщо няма да изглежда толкова красива, когато й връчат фактурата за адвокатските такси по развода.

Ноа не е с мен. Днес отиде да спи у приятеля си Себастиан. А на Лоти предадох съжаленията му, че ще пропусне сватбата й. Истинската причина да не го взема, е че сватба изобщо няма да има.

Лоти вече ме е забелязала и ми маха енергично. Помахвам й в отговор и приближавам с невинна усмивка. Пристъпвам в обора тихо, на пръсти, скрила револвера зад гърба си. Аз съм като Сезар Милан, „Говорещият с кучета“, само че в случая съм „Говорещият с булки“!

— Изглеждаш възхитително! — провиквам се аз и в мига, в който стигам до нея, я прегръщам. — Колко вълнуващо! Какъв радостен ден!

Лоти оглежда внимателно лицето ми, без да отговаря — което доказва, че съм права, тя действително е минала в отбрана. Но аз не спирам да се усмихвам, като се правя, че не забелязвам този неин жест.

— А аз си мислех, че не си във възторг от тази идея — изрича накрая.

— Какво? — правя се на шокирана. — Но, разбира се, че съм във възторг от идеята! Просто бях изненадана. Но вече съм сигурна, че Бен е чудесен и че двамата ще живеете дълго й щастливо заедно!

Затаявам дъх. Сестра ми видимо се отпуска. Гардът й пада.

— Да — казва накрая. — Така и ще бъде. Е, заповядай! Шампанско? А ето и букета ти — и ми подава семпло букетче от рози.

— Аууу! Прекрасни са!

Налива ми чаша шампанско и аз я вдигам, за да се чукнем. Тайничко поглеждам часовника си — остават петдесет и пет минути до избухването на бомбата. Налага се вече да предприема тактиката на отклонение от пътя.

— Е, какви са плановете за медения месец? — изричам уж между другото. — Сигурно не сте успели да резервирате нищо за толкова кратко време. Жалко! Меденият месец е толкова специално време за всяко младо семейство и в него всичко трябва да бъде идеално! Ако бяхте изчакали няколко седмици, щях да ви помогна да си уредите нещо действително приказно. Впрочем… защо наистина не го направим? — възкликвам и оставям чашата си, като че ли току-що ми е хрумнало. — Лоти, какво ще кажеш да отложим съвсем мъничко сватбата и после да се забавляваме, докато планираме перфектния ви меден месец?

— Не се притеснявай! — успокоява ме весело Лоти. — Ние вече си уредихме перфектния меден месец! Една нощ в „Савой“, а утре заминаваме.

— Така ли? — готвя се аз да й изтрия тази идея от главата. — И къде заминавате?

— Обратно на остров Иконос. Където се запознахме. Не е ли страхотно?

— Къде? В онази селска къща за гости ли? — поглеждам я шашнато.

— Не, разбира се! Ще бъдем в един невероятен хотел — „Амба“! Онзи с водопада. Ти не писа ли статия за него?

Мамка му! С хотел „Амба“ определено не мога да се боря. Отвори преди три години, а оттогава сме го оценявали два пъти — и всеки път си заслужи петте звезди. Това е най-забележителният хотел в Цикладския архипелаг и вече две години подред се смята за най-предпочитаната туристическа дестинация за меден месец.

Но ако трябва да бъдем честни, оттогава насам се сдоби и с нотка пошлост. Твърде много звезди и твърде много фоторепортери за списание „Хелоу!“, а освен това малко преиграва на пазара за двойки на меден месец, ако питате мен. И въпреки това си остава удивителен хотел от световна класа. Ще ми коства доста усилия да я разубедя.

— Единственият проблем при „Амба“ е, че е за предпочитане да си откъм хубавата му страна — отбелязвам и поклащам мрачно глава. — А при липса на време сигурно са ви забутали с онова гадно странично крило! Там няма слънце и вони! Ще се чувствате отвратително! — тук лицето ми светва. — Сещам се! Изчакайте няколко седмици и ми позволете да ви помогна! Ще ви уредя „Апартамента на стридата“! Сигурна съм, че ще мога! Там ми дължат голяма услуга. Божичко, Лоти, там дори само леглото си струва да почакаш за него! Масивно, със стъклен купол над него, за да виждаш звездите… Непременно трябва да отидете там! — предлагам й телефона си и допълвам: — Защо не се обадиш на Бен, за да му кажеш, че искаш да отложиш събитието само за няколко седмици…

— Но ние сме точно там, в „Апартамента на стридата“! — прекъсва ме щастливо сестра ми. — Всичко е резервирано! Ще си имаме незабравим меден месец, с наш собствен иконом, лакомства всеки ден и дори един ден разходка с хотелската яхта!

— Какво??? — зяпвам я слисано аз и телефонът почти се изхлузва от ръката ми. — Ама как…

— Някакви хора отменили резервацията си! — съобщава ми гордо тя. — Бен използва някаква специална линия и те веднага ни записаха! Не е ли велико?

— Приказно даже — изричам след кратка пауза. — Супер.

— Иконос е много важно място за нас — продължава да нарежда щастливо тя. — Е, няма как да е същият като някога. Когато бяхме там, нямаха дори летище, а какво остава — големи хотели. До острова се стигаше с корабче. Но каквито и да са промените пак ще е като връщане във времето. Направо нямам търпение!

Ясно е, че няма никакъв смисъл повече да настъпвам по този фронт. Отпивам от шампанското си, обмисляйки вариантите си.

— Имате ли си винтидж ролс-ройс за днес? — пробвам нова тактика. — Винаги си искала да имаш винтидж ролс-ройс на сватбата си!

— Не — свива рамене тя. — Мога и да вървя.

— Срамота! — лепвам си автоматично възмутеното си изражение. — А цял живот си мечтала да имаш винтидж ролс-ройс на сватбата си! Ако беше поизчакала, можеше и да го имаш!

— Флис! — поглежда ме Лоти и ми се усмихва с лек укор. — Гледаш твърде повърхностно на нещата! Важното в случая е любовта! Да откриеш партньор за цял живот! А не някаква си кола. Не мислиш ли?

— Разбира се — усмихвам се със стиснати устни аз. Ясно, значи без колата. Да пробваме нов подход.

Роклята? Не. Роклята й е прекрасна.

Списъкът с подаръците за сватбата? Не. Сестра ми не е толкова материално настроена.

— Ами… ще има ли химни на сватбата? — питам накрая. Тишина. При това твърде дълга. Поглеждам към сестра си с нова надежда. Лицето й изглежда напрегнато.

— Не са ни позволени химни — изрича накрая и свежда очи към чашата си. — В кметството не се разрешават химни.

Да! Бинго!

— Без химни ли? — вдигам ужасено ръка към устата си, сякаш изобщо не съм го знаела. — Но как така ще правите сватба без химни? Ами „Давам обет пред теб, родино моя“? Винаги си казвала, че точно този химн ще включиш в сватбата си и…

Когато учехме в пансиона, Лоти пееше в хора. И обикновено пееше солото. Музиката значеше много за нея. Как не се сетих да започна направо оттам?!

— Е, не е толкова важно — усмихва се леко тя, но вече цялото й излъчване е съвсем различно.

— Какво мисли по този въпрос Бен?

— Бен не си пада много по химните — отговаря тя след кратко мълчание.

Бен не си пада много по химните!

Идва ми да изкрещя от радост. Ето я! Ето я нейната ахилесова пета! От този момент нататък тя е като тесто в ръцете ми!

— „Давам обет пред теб, родино моя… — запявам тихичко — и пред всички твои земни блага…“

— Престани! — почти ме срязва Лоти.

— Извинявай! — вдигам сконфузено ръка аз. — Просто… мислех си на глас. За мен най-важното в една сватба е музиката. Прекрасната, незабравима музика!

Това е мръсна лъжа, разбира се. Лично на мен изобщо не ми пука за музиката, а ако Лоти бе по-проницателна, моментално щеше да усети, че я манипулирам. Но тя извръща очи, потънала в някакъв свой собствен свят. И тези очи като че ли са вече стъклени?

— Винаги съм си представяла как коленичиш пред олтара в някоя провинциална църквица и органът свири… — продължавам да сипвам сол в раната аз. — А не в някакво си кметство. Смешно, нали?

— Да — дори не обръща глава.

— Та-та-тааа, та-та-та-тааа… — започвам да си тананикам мелодията на любимия й химн. Ясно е, че не знам думите, но мелодията е напълно достатъчна. Това ще бъде предостатъчно, за да й подейства.

Очите й вече със сигурност са стъклени. Окей, време е за същинската атака!

— Както и да е! — махвам с ръка и прекратявам пеенето. — Важното е, че днес е твоят специален ден. И всичко ще бъде перфектно! Приятно и бързо. Никакво суетене около музика, църковни хорове или камбани… Просто влизате и излизате. Подписвате една хартийка, казвате няколко думи и сте готови. За цял живот! — и за по-сигурно допълвам: — Финито!

Чувствам се почти като садист. Забелязвам как долната й устна съвсем лекичко потреперва.

— Спомняш ли си сватбената сцена в „Звукът на музиката“? — допълвам небрежно. — Когато Мария върви към олтара под звуците на хора на монахините, а дългият й шлейф се развява зад нея…

„Не преигравай, Флис!“ — минава внезапно през ума ми.

Млъквам, не довършила изречението си, и отпивам бавно от шампанското си. Чакам. Забелязвам, че в очите на Лоти се борят какви ли не мисли. Долавям вътрешната й борба между романтиката и страстта. И мисля, че романтиката постепенно взема превес. Мисля, че цигулките в главата й свирят по-високо от барабаните на диваците. Тя изглежда така, като че ли е стигнала до някакво решение. Моля те, нека само бъде в правилната посока…

— Флис — вдига очи към мен тя. — Флис…

* * *

Вече можете да ме смятате за най-добрия Говорещ с булки на света!

Нямаше никакви спорове. Никаква конфронтация. Лоти е убедена, че идеята за отлагането на сватбата е изцяло нейна. Всъщност аз бях тази, която непрекъснато повтаряше:

— Сигурна ли си, Лоти? Наистина ли искаш да отложиш нещата засега? В действителност?

Буквално я зарибих по идеята за провинциална сватба с музика, църковен хор и камбани. И тя вече си припомни името на капелана в старото ни училище. Вече „се носи по вълните на нова мечта за сатен, цветя и «Давам обет пред теб, родино моя»“.

Което е добре. Сватбата е хубаво нещо. Бракът също е хубаво нещо. Може пък Бен наистина да й е отреден от съдбата, а и не бих си простила, ако дори и след десетото й внуче продължавам да се питам: „Какъв ми беше тогава проблемът, за бога?!“. Но това отлагане поне й предоставя малко пространство за дишане. Дава й време да огледа Бен и да си каже: „Хммм, още шейсет години с теб… Това дали е добра идея?“.

Сега Лоти замина за кметството, за да съобщи новината на Бен. Работата ми тук приключи. Единствената ми останала задача е да й купя списание „Булки“. Решихме утре сутрин да се видим на кафе, да поговорим за булчински воали, а след това, вечерта, най-накрая ще се запозная с Бен.

Тъкмо чакам на светофара на Кингс Роуд, мислено поздравявайки се за успеха, когато зървам едно познато лице. Нос като клюн. Тъмна щръкнала коса. Роза в бутониерата. Висок е към три метра и крачи широко по отсрещния тротоар с онази гръмотевична физиономия, с която се сдобиваш, когато най-добрият ти и доста богат приятел е бил подмамен към олтара от подла златотърсачка, а ти си принуден да се правиш на кум. Докато крачи, розата му внезапно пада и той се навежда да я вдигне. И изражението му е толкова буреносно, че ми идва да се изсмея.

Ха да видим сега как ще реагира, като му кажа! Как му беше името? А, да — Лоркан.

— Хей! — провиквам се от отсрещния тротоар и размахвам ръце. — Лоркан! Почакай!

Той крачи толкова широко, че ако тръгна след него, никога няма да мога да го настигна. Дочул гласа ми, той спира, завърта се подозрително и аз пак размахвам ръце, за да привлека вниманието му.

— Насам! Аз съм! Трябва да поговорим! — изчаквам го да пресече, а после се приближавам към него, размахала букета. — Приятно ми е, аз съм Флис Грейвни. Говорихме вчера. Сестрата на Лоти?

— Аха! — лицето му се прояснява за момент, а после се връща отново към предишния си буреносен предсватбен вид. — Предполагам, че сте тръгнали натам, нали?

Божичко, напълно бях забравила за този негов абсурден глас като говорител във филмови трейлъри! Макар че сега не звучи чак толкова абсурдно, когато не е безплътен глас от телефонната жица. Сега отговаря на лицето му. Мрачен и леко напрегнат.

— Ами всъщност… — не успявам да скрия самодоволството си аз. — Изобщо не съм тръгнала натам, защото сватбата е отложена!

Той се вторачва шокирано в мен и се провиква:

— Какво искате да кажете?

— Че е отложена. Засега — допълвам. — Лоти отиде да я отложи.

— Защо? — иска да знае Лоркан. Ама че подозрителен тип!

— За да се увери, че богатството на Бен е инвестирано по начин, удобен за ограбване в бъдеще — изричам небрежно и свивам демонстративно рамене. — За какво друго?!

По лицето на Лоркан заиграва лека усмивка и той казва:

— Разбрах. Заслужих си го. Но какво става? Тя защо отлага сватбата?

— Защото я разубедих! — изричам гордо. — Познавам сестра си и отлично знам силата на сугестията. След един наш кратък разговор тя вече мечтае за романтична сватба в провинциална църквица. Точно затова я отлага. Логиката ми е следната: като отложат сватбата, това поне ще им даде възможност да се уверят дали наистина са подходящи един за друг!

— Е, слава на Бога за това! — въздъхва облекчено Лоркан и прокарва пръсти през косата си. Най-накрая лицето му започва да се отпуска, освобождавайки се от напрежението. — Точно сега сватбата е последното, което му трябва на Бен. Това беше истинска лудост!

— Направо абсурд — съгласявам се аз.

— Глупост!

— Най-тъпата идея на света. Не, вземам си думите обратно промърморвам, като свеждам очи към тоалета си. — Обличането ми в пурпурна шаферска рокля бе най-тъпата идея на света.

— Мисля, че изглеждате доста добре! — поредната усмивка, преминаваща през лицето му. А после поглежда часовника си. — И какво да правя сега? В този момент трябваше да се срещна с Бен в кметството!

— Мисля, че е добре да не им се бъркаме.

— Напълно съм съгласен с вас.

Пауза. Но това е нелепо — седим си ние на ъгъла на улицата, облечени като за сватба, а няма сватба, на която да отидем! Опипвам неловко букета си, чудейки се дали да не го хвърля в близкия кош за боклук. Някак си не ми изглежда на мястото си.

— Пийва ли ви се нещо? — пита внезапно Лоркан. — Защото на мен адски ми се пийва!

— Ако питате мен, бих изпила най-малко шест такива неща — контрирам аз. — Не можете да си представите колко изчерпващо е да се опитваш да разубеждаваш някого да не се жени!

— Окей! Хайде тогава!

Човек на бързите решения. Предлага ми да минем на „ти“. Харесва ми. И вече ме води по една странична уличка, към бар с раирана тента над входа и масички и столове във френски стил.

— Хей, предполагам, че сестра ти все пак наистина е отложила сватбата, а? — заковава се внезапно Лоркан на прага. — Надявам се, че няма да получим бесни есемеси в стил: „Къде, за бога, се бавите?!“.

— От Лоти нищо — отговарям, проверявайки си телефона. — Но пък и тя бе твърдо решена да отложи сватбата, сигурна съм!

— От Бен също нищо — кимва Лоркан, поглеждайки към блекбърито си. — Мисля, че наистина сме свободни — води ме към масичка в ъгъла и отваря менюто за напитките. — Какво ще кажеш за чаша вино?

— Бих предпочела голям джин с тоник.

— Заслужи си го! — кимва кавалерът ми и по устните му пак заиграва лека усмивка. — Е, тогава и аз ще пия един.

Поръчва напитките, изключва телефона си и го пъхва в джоба си. Мъж, който си изключва телефона. Хммм. Това също ми харесва.

— Та защо сега за Бен моментът не е подходящ да се жени? — започвам същинския разговор аз. — Впрочем кой точно е този Бен? Би ли ми обяснил?

— Бен… — започва Лоркан и леко се смръщва, като че ли се чуди откъде да започне. — Бен. Бен, Бен… — продължителна пауза. Да не би да е забравил какъв е най-добрият му приятел? — Той е… много умен. Изобретателен. Има огромни заложби.

Звучи толкова неубедително, че аз се вторачвам в него и отбелязвам:

— Осъзнаваш ли, че го каза така, сякаш Бен е масов убиец?

— Не — стряска се Лоркан.

— Но беше точно така. Никога досега не съм виждала толкова негативно изражение по лицето на човек, опитващ се да опише приятеля си — пояснявам и с погребален глас се опитвам да го имитирам: — „Той е умен. Изобретателен. Убива хора в съня им. По много изобретателни начини“.

— Господи, ама ти винаги ли си толкова… — започва Лоркан, но спира и въздъхва дълбоко. — Добре де. Може би просто се опитвам да го защитя. В момента Бен се намира в доста труден период от живота си. Баща му почина. Бъдещето на компанията е несигурно, а той трябва да реши в коя посока да я поведе. По природа е хазартен тип, но му липсва добра преценка на ситуацията. Затова му е доста трудно. Преживява, така да се каже, ранна криза на средната възраст.

Ранна криза на средната възраст ли? О, чудничко! Тъкмо това й трябваше на Лоти сега!

— Значи не става за съпруг, така ли? — питам. Лоркан се изсмива презрително и отвръща:

— Може би става, но някой друг ден. Когато си събере ума. Миналият месец купи вила в Монтана. След това се канеше да си купува яхта, за да участва в регати. Преди това пък инвестираше в стари мотоциклети. Следващата седмица ще бъде някоя друга мания. Усещането ми е, че няма да остане женен и пет минути. Опасявам се, че сестра ти ще се превърне просто в невинна жертва на неговия унищожителен период.

При всяка следваща дума на Лоркан аз се изпълвам с все по-голямо униние. Накрая простенвам:

— Е, в такъв случай слава на бога, че тя отложи тази сватба!

— Да, ти извърши едно много добро дело — кимва той. — Не на последно място, защото всички в компанията в момента се нуждаем от присъствието и разума на Бен. Той няма право пак да потъва в дън земя!

— Какво искаш да кажеш с това „пак“? — поглеждам кавалера си с присвити очи.

Лоркан въздъхва и отговаря:

— Защото веднъж вече го е правил. Когато баща му се разболя. Изчезна за цели десет дена. Настана голяма суматоха. Обадихме се на полицията и… всичко там останало. А след това най-неочаквано цъфна обратно. И никакви обяснения. Никакви извинения. И до ден-днешен нямам представа какво е правил и къде е бил!

Напитките ни пристигат и Лоркан вдига чашата си.

— Наздраве! За отложените сватби!

— За отложените сватби! — съгласявам се аз, отпивам с наслада от джина си с тоник, а след това се връщам на темата за Бен. — А защо смяташ, че преживява ранна криза на средната възраст?

Лоркан се поколебава, като че ли се чуди дали с този разговор предава приятеля си.

— Хайде де! — подканвам го аз. — В крайна сметка той вече ми е почти роднина, нали така?

— Е, може би си права — свива рамене той. — Познавам Бен от тринайсетгодишна възраст. Бяхме съученици. Моите родители заминаха да живеят в Сингапур, а освен тях нямам никакви други роднини тук. Затова две от ваканциите си прекарах у тях и така се сближих с цялото му семейство. Двамата с бащата на Бен много обичаме катеренето. По-скоро обичахме — поправя се той. Прави кратка пауза, плъзва пръсти около чашата си и продължава: — Бен нито веднъж не дойде в планината с нас. Не се интересуваше от това. Не се интересуваше също така и от компанията. Възприемаше я като огромен товар върху плещите си, който не желаеше да носи. Всички очакваха след завършването на училище той да застане рамо до рамо с баща си, но за Бен това бе абсолютно немислимо.

— Тогава как стана така, че ти работиш за тях?

— Аз влязох във фирмата преди няколко години — пояснява Лоркан и лекичко се усмихва. — Тогава пък аз преминавах през… труден личен период. Искаше ми се да се махна от Лондон, затова отидох при бащата на Бен, в Стафордшир. Първоначално смятах да постоя само няколко дена, да се поразходим с него из планината, да си проясня ума… Но постепенно започнах да вземам участие в живота на компанията и… останах в нея.

— Стафордшир ли? — възкликвам изненадано. — Но не живеете ли в Лондон?

— В Лондон имаме офиси, разбира се — свива рамене той. Лично аз пътувам до работа от провинцията, предпочитам да си стоя там. Природата е много красива. Фабриката за хартия е разположена насред едно великолепно имение. Офисите са в самата грамадна къща, семейният дом на Бен. Между другото, това имение се смята за едно от най-красивите в Англия. Гледала ли си поредицата на Би Би Си „Хайтън Хол“? — допълва. — Е, това сме ние. Снимаха в продължение на осем седмици. И ние припечелихме нещо от тази работа.

— „Хайтън Хол“ ли? — възкликвам изумена. — Ама там наистина е разкошно! Огромна къща, като замък…

— Така е — кимва Лоркан. — Голяма част от работниците живеят в къщички в границите на самото имение. Приемаме туристи и ги развеждаме из самата къща, фабриката, гората, работим и по няколко местни проекта за опазване на околната среда и паметниците на културата… Изобщо, специално място! — завършва с необичайно светнали очи.

— Разбирам — кимвам, осмисляйки чутото. — Та значи ти си започнал да работиш за компанията, но Бен не е проявявал интерес към нея, така ли?

— Точно така. Не и докато баща му не се разболя и той бе принуден да се изправи очи в очи с факта, че съвсем скоро ще наследи всичко — отговаря директно Лоркан. — Преди това обаче правеше всичко възможно да избягва и компанията, и отговорностите. Учи за актьор, пробва се малко като комик…

— Значи наистина е бил той! — отсичам и почти трясвам чашата си на масата. — Потърсих го в „Гугъл“, но единственото, което успях да открия, бяха отзиви за неговите комични изпълнения. Всички до един ужасни. Толкова лош комик ли е бил наистина?

Лоркан разлюлява замислено чашата си, с поглед, фиксиран върху кубчетата лед.

— Хей, на мен можеш да ми кажеш! — снишавам глас. — Чак толкова зле ли е било?

Лоркан не отговаря. Е, естествено, че няма да отговори. Не желае да очерня името на най-добрия си приятел. Уважавам това негово решение.

— Добре — изричам след известно мълчание. — Моля те да ми отговориш само на един въпрос в тази връзка. Когато се запозная с него, той ще започне ли да ми разказва вицове и аз ще трябва ли да се преструвам, че са смешни?

— Бъди нащрек най-вече за темата с дънките! — обажда се най-сетне Лоркан и устните му се разкривяват в подобие на усмивка.

И непременно се смей! Ще се притесни, ако не се засмееш!

— Дънки, ясно — опитвам се да запомня аз. — Окей, благодаря за предупреждението! А има ли нещо положително, което би могъл да ми кажеш за него?

— О, наистина! — стряска се не на шега Лоркан. — Разбира се, че има! Когато Бен е във форма, гарантирам ти, че не би искала никого другиго за компания! Той е чаровен, забавен, прекрасен! Идеално разбирам защо сестра ти се е влюбила в него. А когато се запознаеш с него, и ти ще разбереш!

Отпивам поредната глътка от джина си. Усещам, че постепенно започвам да се отпускам.

— Е, може пък все пак да стане мой зет — отбелязвам. — Но поне няма да стане днес. Задачата е изпълнена!

— По-късно и аз ще поговоря с Бен — отбелязва Лоркан. — За да се уверя, че няма да предприеме нещо необмислено.

Това определено предизвиква у мен известно раздразнение. Нали току-що му казах, че задачата е изпълнена?!

— Няма нужда да говориш с Бен — изричам учтиво. — Аз вече оправих нещата. От този момент нататък няма начин Лоти да се съгласи на прибързан брак! Гарантирам ти го!

— Е, няма да навреди — отговаря безстрастно той. — За по-сигурно.

— Напротив, може и да навреди! — трясвам отново чашата си на масата. — Затова изобщо не се обаждай! Прекарах труден половин час да накарам Лоти да си мисли, че отлагането на сватбата е нейна идея! Просто я манипулирах. Внимавах. А не се втурнах с рогата напред да се правя на праведна…

Изражението на Лоркан обаче си остава непоклатимо. Очевидно е маниак на тема контрол. Е, добре, но аз също съм такава. А в случая става въпрос за моята сестра!

— За нищо на света не разговаряй по този въпрос с Бен! — изричам със заповеден тон. — Остави нещата така, както са си! Колкото по-малко се бъркаме, толкова по-добре, повярвай ми!

Настъпва мълчание. А после Лоркан свива рамене и пресушава чашата си, без да каже каквото и да било. Предполагам си дава сметка, че съм права, но не му се иска да го признае. Аз също довършвам джина си, а след това изчаквам няколко секунди, затаила дъх. Май се надявам той да предложи да изпием още по едно. Защото какво ще правя иначе? Домът ми в момента е празен, нямам работа, нямам никакви планове. А и истината е, че ми харесва да седя тук и да си разменям деликатни удари с този леко напрегнат мъж в леко лошо настроение.

— Още по едно? — вдига очи той и среща погледа ми, и аз усещам, че между нас нещата леко се променят. Първото питие беше като кода на музикално произведение, увертюра към връзката. Беше просто проява на учтивост.

А това вече е следващата стъпка.

— Защо не? — кимвам аз.

— От същото ли?

Кимвам и го проследявам как привиква сервитьора и дава поръчката. Красиви ръце. Изискана, силна челюст. Неприбързани, лаконични маниери. Всъщност той е доста по-привлекателен, отколкото го изкарва онази уебстраница.

— Снимката ти в сайта е ужасна — изтърсвам внезапно в мига, в който сервитьорът се отдалечава. — Много грозна. Знаеше ли го?

— Виж ти! — повдига вежди Лоркан, определено сащисан. — Доста си пряма! За щастие не съм от суетните.

— Тук изобщо не става въпрос за суета — поклащам глава. — Не че изглеждаш по-добре на живо. Просто излъчването ти е по-добро! Ето, сега те гледам и виждам срещу себе си човек, който си освобождава времето, за да обърне внимание на хората. Човек, който си изключва телефона и го скрива. Който слуша. Ти си очарователен, знаеш ли? В известен смисъл.

— В известен смисъл ли? — поглежда ме още по-сащисано той.

— Да, но снимката ти изобщо не го подсказва — продължавам, без да му обръщам внимание. — На снимката там се мръщиш. Посланието, което предаваш, е: „Кои, по дяволите, сте вие там? Какво изобщо гледате, а?! Нямам време за подобни глупости!“.

— И разбра всичко това само от една снимка в интернет?!

— Предполагам, че си дал на фотографа само пет минути и през цялото време си мърморел и в паузите между две снимки си проверявал телефона си. Лош ход, да го знаеш от мен!

Тук Лоркан определено онемява и аз се питам дали не прекалих.

Добре де, ясно е, че прекалих. Та аз дори не познавам този човек, а вече критикувам снимката му!

— Извинявай — бия отбой. — Понякога наистина съм… несъобразителна.

— Сериозно?

— Чувствай се свободен да ми върнеш удара, ако желаеш — казвам, като го поглеждам в очите. — Обещавам, че няма да се обидя.

— Напълно справедливо — изрича той и без изобщо да си поеме дъх, продължава: — Тази шаферска рокля ти стои ужасно!

Въпреки добрите си намерения усещам леко пробождане в сърцето. Нямах представа, че е чак толкова зле!

— Преди малко каза, че изглежда доста приятно — парирам аз.

— Излъгах. Изглеждаш като билково хапче за кашлица.

Е, добре. Изпросих си го.

Но не мога да се въздържа да не замахна и аз, отбивайки този удар:

— Може и да изглеждам като билково хапче за кашлица, но поне в интернет няма моя снимка, на която изглеждам като билково хапче за кашлица!

В този момент сервитьорът слага вторите чаши с джин и тоник пред нас и аз побързвам да надигна моята, приятно загряла от тази словесна тренировка. Но едновременно с това се чудя как успяхме да се отдалечим толкова от главната тема. Може би е най-добре да се върнем към нея.

— Между другото разбра ли за решението на Лоти и Бен да не правят секс преди сватбата? — подхвърлям. — Абсурдно, нали?

— Да, Бен спомена нещо подобно. Помислих си, че се шегува.

— Ни най-малко! Чакат първата си брачна нощ, моля ти се! — поклащам глава. — Ако искаш да знаеш моето мнение, безотговорно е да се жениш за някого, без да си спал с него! Търсиш си сам белята!

— Интересна концепция — свива рамене Лоркан. — Старомодна, но интересна.

Отпивам поредната глътка от питието си. Изпитвам неотложна нужда да излея сърцето си по темата пред някого, а Ноа надали е най-подходящият за целта, не мислите ли?

— Ако искаш да чуеш моята теория по въпроса — започвам, като се привеждам напред, — тъкмо това е провалило умението им за преценка на ситуацията! В момента всичко при тях се свежда до секса. Лоти се носи на пухкавите облаци на страстта. Колкото повече чака, толкова по-трудно ще може да мисли разумно. Да, разбирам я. Той очевидно е много сексапилен и тя копнее да омачка чаршафите с него, но защо трябва и да се омъжва за него, а?!

— Да, глупаво е — кимва Лоркан.

— И аз това казвам! Просто трябва да си легнат заедно, това е! Да прекарат, ако щат, цяла седмица в леглото! И месец, ако искат! Да се забавляват! И едва тогава да помислят дали всъщност искат да се оженят един за друг — отпивам солидна глътка от джина си. — Така де, не можеш да отписваш живота си заради единия секс, нали така? — и тук правя пауза, внезапно осенена от важна мисъл. — Между другото, ти женен ли си?

— Разведен.

— Аз също. Разведена. Е, на нас това ни е ясно.

— Кое?

— За секса — отговарям и веднага си давам сметка, че това не прозвуча както трябва, и се поправям: — Тоест за брака.

Лоркан се замисля, отпива от своето питие и накрая казва:

— Колкото повече размишлявам за последните няколко години, толкова по-малко като че ли знам за брака. Но пък що се отнася до секса, поне него схванах. Надявам се.

Изведнъж джинът се качва директно в главата ми. Усещам го как започва да жужи из нея и да развързва езика ми.

— Не се и съмнявам — се чувам да изричам.

Атмосферата на масичката ни се нажежава. Една идея по-късно си давам сметка, че току-що уверих един напълно непознат за мен мъж, че съм убедена в сексуалните му умения. Да бия ли отбой? Да поясня ли нещо?

Не. Няма смисъл. Оглеждам се, като че ли търся някаква безопасна тема, но този път пръв заговаря Лоркан.

— Така и така говорим откровено, какво смяташ за него? Имам предвид развода ти. Пълен кошмар?

Дали разводът ми е бил пълен кошмар?

Отварям уста, поемам си дълбоко дъх и съвсем автоматично се пресягам към флашката, която неизменно нося на врата си. А после ръката ми застива.

Никакво огорчение, Флис! Никакво огорчение! Само сладост! Трябва да си мисля за захарен памук, бонбони, цветя, плюшени агънца, Джули Андрюс…

— О, нали знаеш как е… — махвам неопределено, лепнала си подсладена усмивка. — Случват се такива неща.

— Преди колко време беше?

— В момента продължава — усмивката ми става още по-широка. — Но скоро ще свърши.

— Ти усмихваш ли се? — поглежда ме той, очевидно неспособен да повярва на очите си.

— Старая се да гледам на тази ситуация в стил дзен — отбелязвам и кимам няколко пъти. — Запази спокойствие, продължи напред, погледни го откъм добрата му страна, не се огорчавай… Такива неща.

— Брей! — ококорва се срещу мен Лоркан. — Впечатлен съм! Моят развод беше преди четири години, но все още ме боли!

— Е, много жалко — смотолевям. — Съчувствам ти. Фалшивата ми усмивка ме убива. Иска ми се да го попитам как точно го боли и какво точно е станало, и дали иска да сравним начините, по които бившите ни се нареждат в категорията на тоталните загубеняци. Изгарям от нетърпение да споделя с него всички детайли по развода си и изобщо — да започна да говоря неспирно по този въпрос, докато не чуя онова, което имам нужда да чуя — тоест че аз съм права за всичко и че гадният е Даниел.

Което всъщност е причината, поради която Барнаби ми изнесе онази тъпа лекция.

Но той винаги е прав. Мръсник!

— Та… ъхъммм… какво ще кажеш този път да черпя аз, а? — отбелязвам, бръквам в чантата си и бързо вадя портмонето.

Олеле! Само не това!

В момента, в който го измъквам, портмонето ми се разтваря и заедно с него изригва цялата ми богата гама презервативи „Дюрекс“. „Оребреният за по-голямо удоволствие“ тупва на масата, онзи за „максимална продължителност на оргазма“ пльосва в чашата на Лоркан, като го опръсква по лицето, а „нежният като перце“ се приземява в купичката ни с ядки.

— Аууу! — възкликвам изчервена и бързо започвам да ги събирам. — Това не е… Тези бяха за един училищен проект на сина ми и…

— Аха — кимва Лоркан, учтиво измъква с два пръста падналия в чашата му презерватив и ми го подава. — На колко години е синът ти?

— На седем.

— На седем?! — поглежда ме крайно скандализиран той.

— Това е… дълга история — пелтеча и примигвам, когато той ми подава напоения с джин презерватив. — Позволи ми да ти купя друго питие. Много съжалявам! — и автоматично започвам да подсушавам мокрия презерватив с хартиена салфетка.

— Ако бях на твое място, точно този бих го хвърлил — отбелязва делово Лоркан. — Освен ако не е наложително.

Поглеждам го с присвити очи. Изглежда напълно безстрастен, но в гласа му има нещо, което ме кара да се разкискам като ученичка.

— Няма проблеми — контрирам. — Няма да го използвам, но и няма да го хабя — отсичам и връщам презерватива в чантата си. Още един джин? Този път без контрацептиви, разбира се?

— Позволи на мен! — отсича той, накланя назад стола си и прави знак на сервитьора, а аз се улавям, че плъзгам поглед по високото му, стегнато тяло. Нямам представа дали е от джина или от гъдела от това, че му казах, че е добър в леглото, или изобщо от цялата тази странна ситуация, но осъзнавам, че започвам да си падам по него. Започвам да си се представям заедно с него. Малко по малко. Как ли биха изглеждали тези ръце върху тялото ми? Какво ли би било усещането за косата му между пръстите ми? Брадата му е набола съвсем леко, което е добре. Обичам триенето. Обичам искрата. И точно нея долавям между нас — правилния вид искра.

Предвиждам, че е бавен и целенасочен в леглото. Фокусиран. Приема секса така насериозно, както приема и задължението да оправи любовния живот на приятеля си.

„Предвиждам“ ли казах току-що? Но в какво точно се забърквам, за бога?

Докато Лоркан отпуска стола обратно на четирите му крака, ме поглежда и очите му проблясват. Той очевидно също си мисли нещо. После погледът му се плъзва по краката ми, а аз съвсем небрежно се помествам на стола, така че роклята ми да се вдигне още мъничко.

Басирам се, че оставя белези от зъби. Не знам защо, но съм сигурна. Усещам го инстинктивно.

Нямам представа какво точно да кажа. Не се сещам за никаква нова тема за размяна на словесни удари. Стигам до заключението, че ми трябват още два джина. Два ще стигнат. А после…

— Та… — нарушавам настъпилото мълчание.

— Да — кимва Лоркан, а после добавя небрежно: — Налага ли се тази вечер да се прибираш при сина си?

— Точно тази вечер не. Отиде на гости у свой приятел.

— Ясно.

И сега той вече ме гледа право в очите, и гърлото ми внезапно се свива от копнеж. Толкова отдавна беше! Прекалено отдавна! Не че бих го признала пред него. Ако случайно попита, ще отговоря лековато: „О, наскоро имах една краткосрочна връзка, но не се получи“. Спокойно. Нормално. В никакъв случай няма да нареждам: „Божичко, бях толкова дълго време сама и се намирам под огромно напрежение! Копнея за този момент, но не просто за секса, а за докосването, за интимността, копнея да почувствам друго човешко същество до себе си, което да ме прегърне, ако ще и да е само за една нощ или за половин нощ, или за каквато и да е част от нощта!“. Но това няма да му го кажа.

Пристига сервитьорка със следващите ни питиета. Поставя ги на масата, след това поглежда към моя букет, после към розата в ревера на Лоркан и накрая възкликва:

— Божичко! Вие двамата, да не би да се жените?

Не мога да не избухна в смях. Девойчето избра най-подходящия въпрос, няма що!

— Не, разбира се, че не! — отговарям усмихната.

— Категорично не! — потвърждава Лоркан.

— Просто имаме една специална оферта с шампанско за сватбени празненства — продължава неумолимо момичето. — Защото ни се случва доста често — нали кметството е съвсем наблизо! Да не би случайно да очаквате булката и младоженеца?

— Всъщност ние сме против брака — казвам аз. — Мотото ни е: прави любов, а не давай обети!

— Наздраве за това! — вдига Лоркан чашата си и този път очите му наистина проблясват.

Сервитьорката мести поглед от него към мен, усмихва се неуверено, а след това се отдалечава. Аз пресушавам набързо половината си джин. Главата ми започва леко да се върти, а в тялото ми изригва поредната вълна на копнежа. Представям си устните му върху моите, ръцете му как разкъсват роклята ми…

Божичко! Стегни се, Флис! Той вероятно вече си мисли как ще хване автобуса за дома си.

Извръщам поглед и разлюлявам леко чашата си, печелейки време. Никога не ме е бивало да издържам този несигурен етап от срещата с мъж, когато нямаш никаква представа накъде отиват нещата. Този етап от срещата е като изкачващо се нагоре влакче в увеселителен парк. Знаеш къде си, но не знаеш колко още остава до върха, нито дали той е заедно с теб на влакчето. Възможно е мислено да се е насочил в противоположната посока. Ето ме мен сега, насред сексуална фантазия №53, а той може би се кани да сложи край на срещата ни и да се прибере сам у дома.

— Искаш ли да отидем някъде другаде? — обажда се внезапно Лоркан и моят стомах се преобръща от надежда. Някъде другаде ли? Но къде?

— Би било чудесно наистина — отговарям, като се старая да звуча спокойно и хладнокръвно. — На какво място по-точно?

Той се смръщва и атакува настървено ледените кубчета с бъркалката си, като че ли няма никаква представа как да подходи към този адски сложен въпрос.

— Бихме могли да хапнем — изрича накрая, но без капчица ентусиазъм. — Например суши или нещо друго…

— А може и да не ядем!

Той вдига очи към мен, най-сетне свалил гарда си, и по гърба ми пролазват сластни тръпки. Лоркан се оказва като мое огледално отражение. В очите му се чете глад. Отчаян копнеж. Иска да погълне нещо, но не мисля, че става въпрос за суши.

— Както кажеш — отбелязва и очите му пак се плъзват към краката ми. Очевидно си пада по крака.

— Та… къде точно живееш? — питам безгрижно, сякаш този въпрос няма нищо общо с нас.

— Недалече оттук.

Очите му се впиват в моите. Ясно, стигнахме върха. Заедно! Вече виждам цялата линия на влакчето пред нас. И по лицето ми се разлива бавно усмивка на блаженство. Возенето в това влакче се очертава като доста вълнуващо.