Лора Джо Роуланд
Отоме (9)

6. глава

Сано излезе, яхнал коня си, през вратата на замъка, заедно с детектив Маруме и двама войници — всичко, което можа да вземе от дома си, за да остави достатъчно охрана на семейството си. Булевардът над рова бе претъпкан с просяци, които шумно просеха подаяния. Монахини, свещеници и монаси се състезаваха с бездомните бежанци, принудени да дойдат в градовете от цунамитата, които бяха наводнили крайбрежните села. Сано забеляза едно семейство, лагеруващо навън, само на едно одеяло, обградено от малкото си покъщнина. Жена, малки деца — момче и момиче, и мъж с дървени протези вместо крака. Сано почувства как в него се надига вълна на съжаление и отклони поглед.

Двамата с Маруме прекосиха булеварда и тръгнаха с конете си през квартала на даймио. Минаваха покрай нови сгради, изникнали на местата на именията, които земетресението бе изравнило със земята. Улиците бяха задръстени от волски каруци, прекарващи дървен материал и камъни. Копелетата дълбаеха дълбоки коловози; около изпражненията, вдигащи остра миризма под горещото слънце, се рояха мухи. Носачи мъкнеха бали ориз, бурета с вода и бохчи с храна за селяните, които чукаха, режеха с триони, мажеха с хоросан и поставяха керемиди. В именията, принадлежащи на някои от по-дребните даймио, които управляваха малки провинции, през дупките в неремонтираните стени се виждаха кофражни скелета върху голи основи. В тези на могъщите господари на големите, богати провинции, имаше великолепни нови къщи, заобиколени от почти готови казарми. Владетелят Цунанори, даймио на провинция Кий — а също и бивш съпруг на Цурухиме и зет на шогуна — беше в тази щастлива категория. Но неговата крепост бе погълната от мрачна тишина. Черна траурна драперия висеше над вратата с двуетажен покрив, при която Сано и войниците му слязоха от конете си.

— Къде са роднините, приятелите и съседите? — попита Маруме. — Не трябва ли да дойдат да отдадат почит пред мъртвата дъщеря на шогуна?

— Тази къща е била навестена от едрата шарка. Хората не искат да поемат риска от заразяване.

Сано беше доволен, че Маруме е преодолял загубата на Фукида, неговия партньор, който бе загинал по време на земетресението. Двамата бяха като братя. Напоследък Маруме бе започнал да си възвръща яката физика и да говори повечко.

— Какво е малко шарка между приятели? — каза Маруме с оттенък от старото си чувство за хумор. — Аз във всеки случай ще рискувам с теб.

— Доволен съм, че все още те имам до себе си.

— Чудя се защо Янагисава ти позволи да ме запазиш. Вероятно защото знаеше, че ще му причиня прекалено много главоболия, ако се опита да ме отстрани.

Сано приближи към двамата часови, представи се и каза:

— Дошъл съм да видя владетеля Кий Цунанори.

Слуга съпроводи Сано и Маруме през имението към площадката за практикуване на бойни изкуства. В единия й край стояха сламени мишени за стрелба с лък. Дрезгав смях долетя откъм другия край, от тълпата, събрана около двама души, които подмятаха помежду си едно перце за федербал с дървени ракети. Ракетите бяха ярко изрисувани, с портрети на кабуки актьори, перцето беше изработено от твърдо, обло парченце от сапунено дърво, набодено с червени пера. Сано позна играта ханецуки, която по традиция се играеше от момичета на Нова година. Но играчите тук бяха един широкоплещест самурай с дълъг торс и къси крака, облечен само в препаски на слабините, и хубава млада жена в бяло долно кимоно. Жената пропусна един удар.

— Сваляй! — крещеше публиката, състояща се от още един самурай и друга млада жена.

Хилейки се, жената смъкна дрехата си. Тя изложи на показ голите си гърди и обръснатия си пубис. Публиката зарева. Обичайната глоба за пропускане на удар при ханецуки беше мастилена марка на лицето, но тази двойка бе извратила невинната игра: тяхната глоба беше махане на някоя от дрехите.

— Изглежда сякаш са към края на играта — каза Маруме. — Всичко, което е останало, са нейните чорапи и неговата препаска.

Мъжът, който играеше, крещеше и размахваше юмрук във въздуха. Жената явно нямаше нищо против да се разголи. Обръснатият й пубис я определяше като проститутка, тя вероятно беше навикнала на такива вулгарни забавления.

Сано прочисти гърлото си и каза:

— Владетелю Кий Цунанори?

Публиката замлъкна. Играчът се обърна. Сано позна владетеля Цунанори; те се бяха срещали няколко пъти. Арогантната поза на феодала говореше за голямата му горделивост. Сано знаеше, че той е отличен майстор на меча и често участва в турнири и ги печели. Но главата му не съответстваше на яката му физика. Тя имаше тумбеста форма с вълнообразна тлъстина на задната част на врата. Обикновените му черти бяха отпуснати, кожата му висеше около големите му, нагли очи.

— Уважаеми дворцов управителю!

Устата на владетеля Цунанори се отпусна, сякаш мускулите му нямаха достатъчно сила, за да държат дебелите му устни затворени. Сега те зееха ужасено, защото Сано го бе хванал в неподобаващо за един вдовец поведение на сутринта след смъртта на съпругата му. Той се престори, че сцената, на която Сано току-що бе станал свидетел, изобщо не се е случила.

— Добре дошли. Да влезем вътре.

Сано не каза на владетеля Цунанори за понижението си. Остави го да си мисли, че все още е заместник-главнокомандващ на шогуна, с цялата сила на държавната власт зад гърба си. Владетелят го поведе заедно с Маруме към къщата. Голата жена му метна дрехата и той я навлече. Беше от тежка коприна, щампована в дисхармонични червени, оранжеви и пурпурни мотиви, типично за модерен, богат даймио. Сано подуши миризмата на пот, на алкохол и на благовонно масло, идваща от него. Влязоха в приемната зала. На погребалния олтар имаше приношения от плодове, цветя и вино, сложени до портрета на Цурухиме. Виждаше се, че е била обикновена жена. И имаше безхарактерната брадичка на шогуна. Изглеждаше самотна.

— Дойдохме да поднесем нашите съболезнования — каза Сано, след като представи детектив Маруме.

— Не дойдоха много хора. — В гласа на владетеля Цунанори звучаха обида и възмущение. — Страхуват се да стъпят тук. Не сме правили и обичайните погребални ритуали. — Те включваха бдение край затвореното в ковчег тяло. — Тленните останки бяха кремирани снощи. — Труповете на жертвите на едрата шарка се изгаряха незабавно, за да се предотврати заразата.

Владетелят погледна към подноса, на който имаше гарафи и чаши.

— Забравих добрите си маниери. Извинете. Желаете ли питие?

Сано и Маруме учтиво отказаха.

— Разбира се — каза владетелят Цунанори. — Никой не иска да пийне или да хапне каквото и да било тук.

— Той коленичи, наля си чаша саке и я пресуши. Сано забеляза пламналото му лице и непохватните му движения — той вече беше пиян. — Обичаите излетяха през прозореца, защото Цурухиме умря от шарка.

Сано видя възможност да започне разследването си.

— Как хвана тази шарка? Това не е толкова просто.

Шарката поразяваше предимно бедните, които живееха в нездравословни условия и многолюдни общности.

— След земетресението навсякъде се ширят всякакви болести — каза владетелят Цунанори. — Чух, че имало шарка в палатковия лагер. Тя сигурно се е докоснала до някой в града.

— Излизаше ли често извън дома ви в дните преди да се разболее? — На Сано не му се вярваше да го е правила — след земетресението дамите стояха най-вече вкъщи. Условията в Едо бяха отвратителни заради останките от развалините и строителните работи, а и престъпленията се бяха увеличили в резултат на обедняването — отчаяни граждани нападаха и ограбваха богатите.

— Не знам. Трябва да питате слугините й.

Сано го планираше.

— Има ли някой друг в домакинството, който да се е заразил от шарка?

— Не, слава на боговете!

— Защо само Цурухиме?

— Просто нямаше късмет, предполагам — каза Цунанори. — Веднага щом се изприщи, накарах да я изолират.

— Кой се грижеше за нея? — попита Сано.

— Една сестра.

— Тя защо не се е заразила от шарка?

— Прекарала я е като малка.

Нямаше опасност шарката да се повтори при хора, които я бяха преболедували и оцелели.

— Кой имаше достъп до стаята на Цурухиме?

— Компаньонката й, слугите.

— Можеше ли всеки да пипа нещата й?

— Да пипа, как така да пипа? — Владетелят Цунанори погледна озадачено, после тревожно. — Имате предвид, да сложи нещо в тях, което да е заразено с шарка?

Сано и Маруме размениха изненадан поглед. Колко бързо бе стигнал до идеята, че съпругата му е прихванала шарка от някой заразен предмет, поставен сред вещите й!

— Просто се чудя — каза Сано. — Чувал съм, че е с възможно човек да се разболее от шарка при докосване на предмети, използвани от някой болен.

— Да не би да намеквате, че някой предумишлено се е опитал да разболее съпругата ми? — попита Цунанори.

Колко бързо стигна и до идеята, че в смъртта е замесена нечиста игра!

— Винаги е възможно да е налице атентат, когато​ някоя важна персона умира внезапно и по неестествени причини — каза Сано. — Мислите ли, че някой е убил съпругата ви?

— Дали мисля, че някой е убил съпругата ми? — владетелят Цунанори заговори с приглушен глас. — Той се намръщи и заекна: — Не. Изобщо не съм го мислил. — Отпуснатата му уста се смъкна още по-надолу. — Вие мислите, че аз съм я заразил с шарка. Ето накъде биете.

— А направихте ли го? — попита Сано.

Владетелят Цунанори реагира със същия тон, смръщване и заекване като преди.

— Не! Никога не бих го направил! Какво ви наведе на тази нелепа идея?

Зад гърба му Маруме вдигна единия си пръст, после два, после три, изброявайки колко пъти отрича.

Сано забеляза колко бързо владетелят бе интерпретирал въпроса му като обвинение. За да запази договорката си с госпожа Нобуко в тайна, Сано понечи да каже, че е чул слухове.

Владетелят го изпревари с ядосано възклицание.

— Сигурно е била госпожа Нобуко.

— Защо мислите, че е била тя? — учуди се Сано.

— Тя ме мрази. Мислеше, че съм бил лош съпруг.

— Гласът на владетеля Цунанори придоби скимтяща, обидена нотка. — Задоволявах всички луксозни прищевки на съпругата си. Но госпожа Нобуко очакваше от мен да боготворя земята, по която стъпваше Цурухиме. Госпожа Нобуко винаги ме критикуваше. За да й угодя, трябваше да целувам задника на Цурухиме, за да покажа колко съм благодарен, че към женен за дъщерята на шогуна.

— Звучи така, сякаш изобщо не сте бил благодарен — каза Сано.

— Никой нормален мъж не би бил благодарен. Плащах прескъпо за тази привилегия. Трябваше да давам огромни данъци на правителството. — Владетелят Цунанори обърна още едно питие и си избърса уста с ръкава си. Очите му имаха изцъклен поглед. След земетресението аз бях първият даймио, при когото шогунът дойде за пари, за да ремонтира Едо. — Той протегна длан, която бе загрубяла от тренировките с меча и размърда пръсти. — Защото бях негов зет.

Смутен от чутото, Сано попита:

— Цурухиме не ви ли донесе голяма зестра?

— Беше като пилешка курешка в сравнение с това, което аз харчех за нея. Нещата не се развиха по начина, по който бях очаквал, когато се съгласих на този брак. Цурухиме трябваше да роди от мен внук на шогуна. Аз трябваше да имам шанса да стана баща на следващия шогун. Но тя така и не зачена. След няколкогодишни опити аз спрях да спя с нея. Кучка!

Сано бе потресен, като чу колко грубо злослови за мъртвата си съпруга този бъбривец, па макар и да бе пиян. Той изпитваше съжаление към Цурухиме, въпреки че тя вече нямаше нужда от него.

— Не е било по нейна вина, че сте загубили много пари заради нея!

… Или че не му е родила дете. Сано знаеше, че владетелят Цунанори няма незаконни деца, въпреки че имаше наложници. Обикновено вината за безплодието пада върху съпругата. Съпрузите не желаеха да признаят, че е възможно те да са отговорни. Същото беше и при шогуна. Неуспехът му в сдобиването с наследник бе приписан на съпругата му, на наложниците му, на предпочитанията му към мъже, на грехове, извършени в предишен живот, но горко на този, който би дръзнал да предположи, че семето му е негодно. Именно и затова на Сано му беше безкрайно трудно да дискредитира Йошисато — той беше доказателство за неговата мъжественост.

— Цурухиме влоши нещата още повече — каза владетелят Цунанори. — Тя ме третираше като боклук. А и не беше особено красива. — Гневът се обърна в отвращение. — Госпожа Нобуко беше разглезила Цурухиме. Тя я учеше, че тъй като е дъщеря на шогуна, трябва да очаква от хората да се отнасят с нея като с богиня и да ги наказва, ако не го правят. Слугите се бояха от нея. Тя ги биеше с четката си за коса. Трябваше да им плащам безбожни надници, за да работят за нея. По дяволите, и аз се страхувах от нея. Тя все ме заплашваше да каже на баща си, че съм лош съпруг. Шогунът би могъл да й даде развод, но можете да сте сигурни, че щеше да ми вземе цяло състояние, за да се отърва от нея.

— Благодарение на шарката, сте се отървали от нея — каза Маруме.

— Ей, не ми харесва поведението ти. — После владетелят осъзна, че и неговото поведение не е особено порядъчно. — Не би трябвало да говоря лошо за Цурухиме. Но съм доволен, че вече не съм женен за нея.

— А госпожа Нобуко знаеше ли какво чувствате към Цурухиме? — попита Сано.

— Да. Винаги, когато ме поучаваше какво дължа на Цурухиме за честта да бъда неин съпруг, аз ясно й давах да разбере, че не съм съгласен.

Сано втрещено изпусна дъх. Бе дошъл, за да докаже, че Янагисава е виновен за смъртта на Цурухиме, но тук имаше друг заподозрян. И госпожа Нобуко знаеше, че Цунанори е имал сериозен мотив да убие жена си, но го бе премълчала. Тя бе тласнала Сано в опасна кампания срещу Янагисава, макар да е била наясно, че той може да е невинен и че ако Сано започне разследване, може да влезе в конфликт с Цунанори, който бе могъщ даймио и зет на шогуна. Но Сано вече не можеше да спре разследването само защото то би могло да оневини Янагисава, или защото ще му създаде нови врагове.

— Бих искал да говоря с членовете на вашето домакинство — каза Сано.

Изненадан от смяната на темата, владетелят Цунанори се отдръпна от Сано, осъзнавайки с ужас накъде вървят нещата.

— Вие не сте дошли тук, за да ми поднесете съболезнования, нали? Това беше само претекст. Вие мислите, че Цурухиме е убита и възнамерявате да натопите мен за това!

— Вие ми давате основания да мисля, че сте виновен. — Сано лесно можеше да си представи, че на владетеля Цунанори му е дошло до гуша от Цурухиме и му се е приискало да я убие, като последно средство, за да се отърве от нея. — Нямам друг избор, освен да разследвам. — Той бе длъжен да намери истината за дъщерята на своя владетел, без значение, че този, когото щеше да разобличи, нямаше да е Янагисава. — Ще разговарям с членовете на домакинството ви. И ще инспектирам стаята на Цурухиме.

Владетелят Цунанори застана, олюлявайки се пред Сано, насочи пръст към него и изкрещя:

— Разкарай се от къщата ми или аз ще те изхвърля!

Войниците му се втурнаха вътре. Те се струпаха около него и загледаха кръвнишки Сано и Маруме. Сано подуши раздразнението, разпалено от алкохола, лъхащ от тях. Лицето на владетеля Цунанори пламтеше и мускулите му се напрегнаха от стръв за битка. Самурайският инстинкт подтикваше Сано да се бие, но една разпра с владетеля беше прекадено опасна и по други причини, освен факта, че той разполагаше с огромна армия. Други даймио вече мразеха правителството, защото бе пресушило техните богатства, за да плаща за възстановяването на Едо. Сано едва бе успял да предотврати един бунт след земетресението. даймио можеха да използват неговия сблъсък с Цунанори като претекст да вдигнат нов.

За да разсее напрежението, Сано заговори с по-мек тон.

— Ако сте невинен, би трябвало да сте доволен да сътрудничите на моето разследване. Ако не искате да сътрудничите, означава, че има нещо, което трябва да криете.

Владетелят Цунанори местеше тежестта си от крак на крак, разкъсван от противоречиви емоции. Очите му святкаха от гняв, защото Сано го бе натоварил с тази дилема, а той не бе толкова пиян или толкова тъп, та да не предвиди сериозните последствия от насилие срещу правителствен служител. Обеднелият режим с удоволствие щеше да приеме това като повод да конфискува имуществото му.

— Чудесно! — Доволен, че е избягнал битката и същевременно е запазил достойнството си пред хората си, Цунанори направи жест, сякаш изхвърляше боклук в краката на Сано. — Разпитайте всички в домакинството ми. Претърсете стаята на съпругата ми. — Той говореше с такава увереност, че Сано се почуди дали наистина е невинен, или просто е сигурен, че е прикрил следите си. После се обърна към войниците си: — Идете и доведете всички, за да може дворцовият управител Сано да говори с тях.

Те тръгнаха. Агресията отново пламна в очите на владетеля Цунанори.

— Ако почнете да разнасяте насам-натам слухове, че жена ми е убита и че аз съм заподозрян, горчиво ще съжалявате.

Той не беше толкова пиян или толкова тъп, та да не разбере колко опасно би било едно такова подозрение за него, нито пък да не знае какви проблеми могат да създадат той и другите даймио на Сано и на режима Токугава.

— Много добре. — Сано се престори, че отстъпва неохотно, криейки облекчението, че може да разчита на владетеля Цунанори да си мълчи за разследването.

Това беше единственото светло петънце в неговото начинание, което вече бе тръгнало накриво, водейки встрани от Янагисава.