Лора Джо Роуланд
Отоме (5)

2. глава

Дърводелците в имението на Сано в замъка Едо строяха покрив върху новите, недовършени сгради, надстроени върху части от постройката, които не се бяха сринали по време на земетресението. Те бяха издигнали скеле за казармите, които щяха да обградят къща и да служат като домове за войниците на Сано, живеещи временно в палатки, разпънати в градините. Зидарите поставяха нови каменни облицовки върху глинените основи на зидовете около двора. Работата спираше само колкото да могат да хапнат набързо, да пийнат вода и да наплискат потните си лица. Реконструкцията на замъка бе главен приоритет и човешкото изтощение не можеше да бъде извинение за забавянето й.

В градината в центъра на частните покои две малки деца — момче и момиче — тичаха по моста, който минаваше над езерцето и стигаше до един павилион в средата му. Котенце в кафяво оранжево-черни шарки гонеше връвчицата, която момчето развяваше. Момиченцето се смееше радостно. Върху дървените подпори, на мястото на покрива на павилиона, сринат от земетресението, бе метнат един балдахин. Под него се бе настанила госпожа Рейко, облегната на няколко възглавници. Приятелката й Мидори стоеше на колене край нея и бродираше, докато наблюдаваха как децата им си играят. Бебето на Мидори спеше на едно одеяло. Рейко си вееше на влажното чело с копринено ветрило. Бе излязла навън, за да подиша малко свеж въздух и да избяга от думкането и стъргането на чуковете и трионите на дърводелците, но времето беше топло, а и шумът все още се чуваше. А това, че бе бременна в шестия месец, я караше да се чувства още по-неудобно.

— Другите ми две бременности бяха толкова леки. — Рейко потупа закръгления си корем. Тя бе напълняла повече от предишните пъти, краката й се подуваха, а имаше и спорадични контракции, които я изнервяха. — Не знам защо тази е толкова тежка.

— Сега си доста по-възрастна — каза Мидори.

Жегната от този злобничък отговор, Рейко погледна остро Мидори.

— Само на тридесет и четири съм.

После видя как Мидори се намръщи, докато забожда иглата в пояса, който бродираше. Потънала в мисли за своите лични проблеми, тя дори не бе осъзнала какво е казала.

Откъм мостчето долетя писък. Шестгодишният син на Мидори, Тацуо, държеше котенцето за лапите.

— Дай ми го! — Петгодишната дъщеричка на Рейко, Акико, го дърпаше за задните крака и пищеше: — Мое е!

Котенцето мяукаше като обезумяло.

Мидори скочи на крака, хвърли бродерията си и извика:

— Тацуо! Акико! Престанете да се боричкате за котето или ще ви убия!

Стреснати, децата пуснаха котенцето. Погледът на Мидори претърси градината.

— Таеко? Къде си?

Деветгодишната й дъщеря бавно се измъкна от бамбуковата горичка. Момичето бе стройно, със сериозни очи на овалното си лице и с дълга, блестяща черна коса, вързана отзад с оранжева панделка. В ръцете си държеше четка за рисуване. Бледозеленото й кимоно с цветни мотиви бе изцапано с туш.

— Пак ли рисуваш? — Неодобрението загрубяваше гласа на Мидори. — Рисуването не е за момичета!

Таеко овеси глава. — Ти трябва да наблюдаваш брат си и Акико. — Мидори посочи към по-малките деца. — Ела веднага тук!

Бебето се събуди и започна да плаче. Таеко забърза през моста, прибра двете по-малки деца и ги заведе в къщата. Котенцето заподскача след тях. Гневът на Мидори премина в сълзи.

— Не бива да побеснявам така срещу децата. — Тя се отпусна на колене, вдигна бебето и го залюля. — Какво ми става!

Рейко се изправи с мъка и прегърна приятелката си.

— Просто си разстроена заради Хирата.

Хирата беше съпругът на Мидори и главният васал на Сано. Двете семейства бяха по-близки от роднини, но напоследък отношенията им преминаваха през проблеми, и то именно заради Хирата.

Мидори изхлипа.

— Изчезна преди четири месеца! Не знам къде е. Няма ни вест, ни кост от него!

— Може би има сериозни причини — каза Рейко, опитвайки се да я успокои.

— Проклетото му мистично бойно изкуство!

Преди девет години Хирата бе започнал да изучава мистични бойни изкуства при един странстващ свещеник. Оттогава бе прекарал много време далеч от семейството си, за да взима уроци, да практикува нови техники и да прави всичко, което правят другите майстори по мистични бойни изкуства. Честите, необясними изчезвания на Хирата бяха помрачили не само брака му, но и отношенията му със Сано.

— Ще се върне — увери Рейко приятелката си. — Винаги се връща!

— Но може би е попаднал в нова битка? Може би е мъртъв?

Хирата имаше репутацията на един от най-добрите майстори по бойни изкуства в цяла Япония. Другите опитни бойци често го предизвикаха на дуели. Въпреки че все още никой не го бе побеждавал, Мидори се страхуваше, че един ден някой може и да успее да го срази.

— Той може да се грижи за себе си. Не се тревожи. — Двете често провеждаха този разговор. Рейко отново и отново й казваше едно и също нещо.

— Как мога да не се тревожа? Остави ни в такава неразбория. — Мъката на Мидори отстъпи пред нов изблик на гняв. — Никога не е на линия, когато Сано сан има нужда от него. Сано сан му даде отпуск, за да уреди проблемите, които му пречеха да изпълнява задълженията си, но вместо да се поправи, моят чудесен съпруг изчезна отново!

Рейко се натъжи от презрението на Мидори към мъжа, когото някога бе обичала.

— И когато шогунът има нужда от него, той пак не е тук. — Хирата беше сосакан сама — бе наследил този пост от Сано, когато той стана дворцов управител. — И затова шогунът му взе и поста, и заплатата, и имението! — изплака Мидори. — Аз нямам съпруг, децата ми нямат баща и сме бедни и бездомни!

— Можеш да останеш при нас толкова дълго, колкото е нужно — каза Рейко с успокоителен тон.

Мидори заплака от благодарност.

— Толкова си добра! Ние не заслужаваме това. Не и при положение че моят съпруг се държи толкова безчестно към твоя. Накрая Сано ще го изхвърли.

— Не, няма.

Но Рейко знаеше колко е недоволен Сано от Хирата. Ако Хирата не се появеше, Сано наистина щеше да го изостави, без значение, че бяха стари приятели и че му дължеше живота си. Но не само защото Сано беше в правото си на господар, а и заради дълга му да спазва Бушидо, Пътя на война. Хирата щеше да стане ронин — самурай без господар; той и семейството му трябваше да се издържат и да живеят, без да имат никакво място в обществото. Рейко не искаше да каже на Мидори, че това определено е възможно.

— Всичко е заради онези трима негови приятели! — ядно каза Мидори. — Всичко е по тяхна вина.

Сано бе казал на Рейко малкото, което знаеше: Хирата срещнал трима майстори по бойни изкуства, негови съученици от школата на учителя Озуно; те го бяха въвлекли в някаква тайна мистична работа; Хирата не желаеше да каже каква точно. Сано се боеше, че Хирата наистина е попаднал в сериозна беда.

— Съпругът ми иска да помогне — каза Рейко. — Но не може, ако Хирата не му каже какво става. А той не иска.

— И на мен също не иска да ми каже!

Рейко виждаше, че поведението на Хирата застрашава и отношенията й с Мидори, както и връзката му на самурай и господар със Сано. Двете двойки бяха близки приятели от повече от десет години. Рейко щеше много да съжалява, ако това приключеше. Приятелството е рядко нещо и тя го ценеше изключително много в този свят на вечно променящи се политически алианси.

Шумът във фона се промени. Тъпани, флейти и шамисени се присъединиха към звъна на чуковете и трионите. Това бе първата музика в замъка след земетресението. Любопитна, Рейко се приповдигна на колене, после внимателно се изправи. Тя видя, че Сано и Масахиро вървят през градината към нея — две тъмни фигури, облечени в черните си церемониални одежди.

— Каква е тази музика? — извика Рейко. Докато се приближаваха, тя забеляза, че главата на Масахиро е сведена, а челюстта на Сано издаваше гняв. — Какво се е случило?

— Музиката от процесията, съпровождаща Йошисато към резиденцията на наследника. — Сано прекоси моста и дойде при тях в павилиона. — Шогунът обяви Йошисато за свой приемник.

— О, не! — Рейко знаеше колко упорито бе работил Сано, за да докаже, че Йошисато не е син на шогуна. Провалът му я разстрои не по-малко от него самия. Това бе много по-голям проблем, отколкото този с Хирата. Янагисава, най-злият враг на нейното семейство, бе спечелил при своя залог за властта.

Масахиро изтича в къщата. Рейко понечи да го последва, но Сано я спря.

— Разстроен е. Остави го.

— Има ли още лоши новини? — Рейко почувства как ужасът я прободе като с шиш.

Мидори се овладя достатъчно, за да осъзнае, че Сано и Рейко се нуждаят от уединение. Тя вдигна бебето и бродерията си и отиде в къщата. Рейко видя големи червени петна по белите ревери на кимоното на Сано.

— Това кръв ли е? — Та почувства как страхът я сграбчва с ледена ръка и изведнъж получи контракция. — Ранен ли си?

— Не е от мен.

Контракцията отзвуча.

— Старейшината Огами — напрегнато каза Сано. — Извърши сепуку пред двореца. След като се прободе, трябваше да му отсека главата, за да го освободя от болката.

Това бе обичайната процедура при ритуално самоубийство.

— Милостиви богове! — Рейко беше колкото изумена, толкова и ужасена. — Но защо го направи?

— Беше уволнен… А също и генерал Исогай. Той пък получи сърдечен пристъп. Докторите не знаят дали ще живее. — Сано коленичи до Рейко и й описа чистката. — Янагисава завладя правителството. Той замени всичките си врагове със свои съюзници. Рейко бързо схвана ужасяващите последици от случилото се.

— Това включва и теб и Масахиро, нали?

Сано кимна отсечено.

Рейко пламна от ярост. Тя мразеше Янагисава толкова, колкото и Сано го мразеше. Някога той се бе опитал да убие Масахиро. А сега бе придобил безгранична власт. Рейко получи ужасяващо видение за семейството си — прокудени, изпаднали в немилост, осъдени на смърт, екзекутирани.

— Масахиро бе понижен в паж — каза Сано. — А аз вече не съм дворцов управител. Янагисава се настани на този пост. Аз съм новият главен магистрат по възстановяването.

Рейко беше колкото изумена от отлагането на смъртната присъда, толкова и доволна.

— Но защо Янагисава не те е убил или поне не те е изхвърлил от правителството?

— И аз се чудя.

Сано изглеждаше не по-малко объркан от нея.

— Ще трябва ли отново да се местим от дома си?

Това се бе случило последния път, когато Янагисава си бе върнал поста на дворцов управител от Сано.

— Янагисава не спомена, че ще вземе обратно това имение. Предполагам, че не иска да живее тук, докато е в строеж. Той има жилище в къщата за гости на двореца, близо до шогуна.

— Може би съюзниците ти ще те закрилят — каза Рейко.

— Не ми останаха никакви съюзници в правителството, които да имат възможността да ме закрилят.

— Ами даймио? Ти имаш приятели и сред тях.

— Те ще трябва да се съобразяват с Янагисава. Ако му пречат и му се противопоставят, той би могъл да увеличи данъците, които трябва да плащат на правителството, или дори да конфискува феодалните им владения.

— Тогава защо те е оставил?

Сано озадачено поклати глава.

— Само той знае.

Сега, след като първоначалният шок бе стихнал и Сано бе оцелял от чистката, Рейко каза с надежда: — Може би е удовлетворен от това, че те е понижил. Може би отсега нататък ще ни остави на мира.

— Да, но аз не съм удовлетворен от раболепното ми приемане на понижението. — Гласът на Сано бе изострен от яростна съпротива. — Това е удар по честта ​ми и по честта на Масахиро. Освен това няма да допусна Йошисато да стане следващият шогун. Трябва да отвърна на удара.

Макар и самата тя също да страдаше от нанесения удар, Рейко копнееше за мир.

— Ако шогунът иска Йошисато за свой наследник, може би твой дълг е да го приемеш.

— Никога! Това е покушение срещу режима, който съм се заклел да браня. Освен това Янагисава никога няма да спре да ни напада.

В градината се втурна един часови, размахващ цилиндричен лаков контейнер за документи.

— Почитаеми господарю! На портата има един армейски ескадрон. Донесоха това.

Сано побърза да пресрещне часовия. Взе контейнера, извади свитъка и го зачете. Гневът по лицето му се усили.

— Янагисава ми намалява наполовина заплатата. И мобилизира повечето ми васали. Войските са тук, за да ги отведат до новите им постове в провинциите.

Сано изтича към портата.

Рейко го последва, затруднена от бременността си. Те стигнаха до предния двор. Там гъмжеше от стотици войници, които далеч надвишаваха числеността на охраната на Сано. Те нахлуваха в казармените помещения и в палатките по градините и извикваха имената на мъжете, които бяха дошли да вземат. Повиканите на свой ред викаха и протестираха. Офицерът, който водеше ескадрона, се обърна към Сано.

— Имаме заповед да убием всеки, който не иска да тръгне доброволно.

Разярен, но безпомощен, Сано каза на хората си да се подчиняват. Войниците ги изведоха през портата. Сано остана с около двадесет васали, които не бяха достатъчни дори само за да се управлява имението. Рейко бе толкова разстроена, че й призля. Сано​ й помогна да се прибере в къщата и я настани в приемната зала.

— Видя ли? Какво ти казах? Янагисава е планирал да ме унищожи.

— Прав си — каза Рейко. — Не можеш просто да оставиш нещата така и да бездействаш. Трябва да има начин да му се попречи и двамата с Масахиро да си върнете постовете. Не можеш ли да говориш с шогуна?

— Ще се опитам — каза Сано без надежда. — Но с Янагисава контролира достъпа до него. А сега, след като генерал Исогай е понижен, вече контролира и армията Токугава.

Рейко внимателно изложи следващото си предложение.

— Представи си, че Янагисава умре. За това не се иска армия. А ако него го няма, Йошисато няма да се задържи дълго.

Сано се намръщи при намека й, че той трябва да убие Янагисава.

— Не мога да го направя.

— Защо не? Янагисава се е опитвал да те убие толкова много пъти, че дори не мога да ги преброя.

— Защото Янагисава е мой началник и представител на шогуна. Моята лоялност към шогуна се простира и над Янагисава. Ако го убия, ще загубя честта си.

— Янагисава никога не е имал подобни скрупули спрямо теб.

Рейко разбираше, че Сано се е заклел да спазва Бушидо, стриктния код, който диктуваше самурайското поведение. И тя го обичаше заради честта му.

Но нейният собствен код бе различен, въпреки че и в нейните вени течеше самурайска кръв. Тя беше майка. Доброто на децата й стоеше над дълга към Янагисава, който бе техен враг, или към шогуна, чиито капризи често поставяха семейството й в опасност.

— А и лоялността ти към шогуна не се простира над Йошисато.

Вътрешната борба, която Сано водеше, се изписа на лицето му.

— Не мисля, че Йошисато е син на шогуна. Убеден съм, че Янагисава му е баща. Но тъй като има вероятност аз да греша, не мога да рискувам да убия детето на господаря ми.

— Твоята чест ще бъде нашата гибел! — възкликна Рейко.

— По-добре гибел с чест, отколкото живот без чест — остро каза Сано. — Трябва да намеря начин да победя Янагисава и да попреча на Йошисато да стане шогун.

Рейко трябваше да е наясно, че независимо колко много се обичаха двамата, имаше някои неща, по които никога нямаше да постигнат съгласие. А сега, когато бяха лишени от средства, изправени пред най-голямото предизвикателството на живота си, те се нуждаеха от сплотеност.

В този миг в стаята влетя Масахиро. Скръбта му бе изместена от вълнение.

— Татко! Дошъл е някой, който иска да те види. Съпругата на шогуна!